Морис Дрюон
Френската вълчица (24)

VI. ВОЙНАТА С КАЗАНИТЕ

„Тъй като сир Едуард, доскоро крал на Англия, по собствена воля и с единодушното мнение и съгласие на прелатите, графовете, бароните и другите благородници, както и на цялото население на кралството, се отказа от управлението си и прие и пожела властта над споменатото кралство да премине в ръцете на сир Едуард, негов син и наследник, и той да управлява и да бъде коронясан за крал, поради което всички феодали положиха клетва, ние провъзгласяваме мир от името на нашия сюзерен сир Едуард сина и повеляваме на всички да не нарушават мира, въдворен от нашия сюзерен краля, защото той ще бъде готов да окаже справедливост на всички и спрямо всички в кралството, както на скромните поданици, така и на високопоставените. И ако който и да е иска каквото и да е от някой друг, нека стори това по законен ред, без да си служи с насилие или други принудителни мерки.“

Тази прокламация бе прочетена на 24 януари 1327 година пред Английския парламент и тутакси бе учреден регентски съвет под председателството на кралицата. Този съвет включваше дванадесет члена, между които графовете Кент, Норфолк и Ланкастър, маршал сър Томъс Уейк и най-влиятелния от всички Роджър Мортимър, барон ъв Уигмор.

В неделя, на първи февруари, в Уестминстър се състоя коронацията на Едуард III. Предния ден Хенри Кривата шия посвети в рицарство младия крал ведно с тримата по-големи синове на Роджър Мортимър.

Лейди Жана Мортимър, която отново се радваше на свободата и имуществото си, но бе изгубила любовта на съпруга си, също присъствуваше на церемонията. Тя не смееше да погледне кралицата, а и кралицата не смееше да я погледне. Лейди Жана страдаше жестоко от измяната на двете същества, които най много бе обичала и на които най-предано бе служила. Така ли трябваше да бъдат възнаградени петнадесет години преданост, близост и споделени опасности с Изабел? Така ли трябваше да завършат двадесет и три години брак с Мортимър, на когото бе дала единадесет деца? При този катаклизъм, който бе изменил коренно съдбините на кралството и бе довел мъжа й до върховете на властта, лейди Жана, така лоялна винаги, се оказваше сред победените. И все пак тя им прощаваше, тя оставаше с достойнство настрана именно защото се касаеше за двете същества, от които най-много се бе възхищавала, и защото съзнаваше, че те не можеше да не се обикнат непреодолимо, щом съдбата ги е сближила.

След коронацията на лондонската тълпа бе разрешено да нахълта в епископията, за да пребие бившия канцлер Робърт ъв Болдок. Месир Жан дьо Ено получи същата седмица рента от хиляда лири стерлинги, която щеше да му се изплаща от постъпленията на данъка върху вълната и кожите в лондонското пристанище.

Месир Жан дьо Ено с удоволствие щеше да остане по-дълго в английския двор, но бе обещал да отиде на един голям турнир в Конде-сюр-Еско, където си бяха дали среща много владетели, между които и бохемският крал. Щяха да се състезават, да шествуват, да се запознаят с красиви дами, прекосили цяла Европа, за да наблюдават двубоите на най-прекрасните рицари. Щяха да ухажват, да танцуват, да се развличат с празненства и представления. Месир Жан дьо Ено не можеше да пропусне това, нито пък случая да блесне с пера на шлема посред арената, покрита с пясък. Той се съгласи да отведе със себе си петнадесетина английски рицари, които искаха да участвуват в турнира.

През март най-сетне бе подписан мирният договор с Франция, който уреждаше въпроса с Аквитания възможно най-неизгодно за Англия. Мортимър не можеше да отрече в името на Едуард III клаузите, които неотдавна бе уговорил сам в ущърб на Едуард II. Това бяха неизбежните последици от едно лошо царуване. Освен това Мортимър не се интересуваше особено от Гийена, където нямаше владения, и цялото му внимание сега, както и преди да бъде хвърлен в затвора, бе насочено към Уелс и уелските гранични владения.

Пратениците, които пристигнаха в Париж за ратифициране на договора, завариха крал Шарл IV много тъжен и разстроен, защото детето, което бе родила Жана д’Еврьо през месец ноември — момиче, докато толкова очакваха момче! — бе живяло само два месеца.

Англия се изправяше криво-ляво на крака, когато старият крал на Шотландия, Робърт Брус, макар на доста напреднала възраст и болен от проказа, предупреди на 1 април, дванадесет дни преди Великден, младия крал Едуард III, че ще нахлуе в страната му.

Първата реакция на Роджър Мортимър бе да смени резиденцията на бившия крал Едуард II. Това беше благоразумна мярка. Всъщност във войската имаха нужда от Хенри Ланкастърски и неговото опълчение, пък и Ланкастър, според получените от Кенилуърт сведения, се отнасял като че ли доста меко със затворника си, разхлабил надзора над него и разрешавал на бившия крал да поддържа известна връзка с външния свят. А далеч не всички сподвижници на двамата Диспенсър бяха екзекутирани. Граф ъв Уорън, по-щастлив от събрата си, арънделския граф, бе успял да избяга. Някои се спотайваха в именията си или в приятелски домове, очаквайки бурята да премине. Други бяха избягали от кралството. Основателно можеше да се запитат дали предизвикателството на стария шотландски крал не бе вдъхновено именно от тях.

От друга страна, голямото въодушевление, с което народът бе посрещнал освобождението, започваше да спада. След шестмесечно управление Роджър Мортимър не беше вече така обичан и не будеше толкова възхищение. Защото все още имаше данъци и хора, затваряни, защото не ги плащат. Сред управляващите кръгове упрекваха Мортимър за рязкото му властно държание, което се изявяваше по-ярко с всеки изминат ден, както и за дръзките му неприкрити амбиции. Той бе прибавил към собствените си владения, иззети от граф ъв Аръндел, графството Гламорган, както и повечето владения на Хю Младия. Тримата му зетьове — защото три от дъщерите на Мортимър бяха вече омъжени, — лорд ъв Бъркли, чарлтънският граф и уоруикският граф, разширяваха териториалната си мощ. Взел отново длъжността върховен съдия на Уелс, изпълнявана някога от чичо му Чърк, както и земите му, той замисляше да създаде погранично графство, което би образувало в западната част на кралството едно почти независимо, приказно княжество.

Свръх всичко друго бе успял вече да се скара с Адам Орлитън. Изпратен в Авиньон, за да ускори разрешителното, необходимо за сватбата на младия крал, Орлитън бе поискал от папата важната епископия Уустър, вакантна в този момент. Мортимър се засегна, че Орлитън не бе поискал предварително неговото съгласие, и се противопостави. Едуард II не се бе държал иначе спрямо същия Орлитън, когато ставаше дума за Херифордската епископия!

И кралицата по неволя търпеше същия отлив в популярността си.

А ето че и войната пламваше наново, войната с Шотландия. Значи нищо не се бе променило. Хората бяха вложили премного големи надежди и сега бяха разочаровани. Достатъчно бе само един военен неуспех, един заговор, който да даде възможност на Едуард II да избяга, и шотландците, съюзени при сегашните обстоятелства с бившата партия на Диспенсър, щяха да намерят готов крал, когото да възстановят на трона, а той охотно щеше да им предостави северните провинции в замяна на освобождението и връщането си на трона.

През нощта на трети срещу четвърти април бившият крал бе измъкнат от леглото и помолен да се облече набързо. В спалнята му влезе едър размъкнат и костелив конник с дълги жълти зъби и тъмни, прави коси, увиснали над ушите.

— Къде ме водиш, Малтравърс? — попита Едуард ужасен, щом разпозна барона, когото някога бе ограбил и изгонил от кралството: неговото лице навяваше мисълта за убийство.

— Отвеждам те, Плантагенет, на едно място, където ще се чувствуваш по-сигурен. И за да бъде сигурността ти пълна, не трябва да знаеш къде отиваш, за да не би главата ти да го довери на устата.

Малтравърс беше получил инструкции да заобикаля градовете и да не се бави по пътя. На 5 април, след като изминаха целия път в силен тръст или галоп и се отбиха само в едно абатство близо до Глостър, бившият крал влезе в замъка Бъркли, където бе поверен на охраната на един от зетьовете на Мортимър.

Английското войнство, свикано първоначално в Нюкастъл на Възнесение, се събра на Петдесетница в Йорк. Регентският съвет се премести там и парламентът проведе сесията си в този град също както по времето на сваления крал, когато Шотландия нападаше кралството.

Скоро пристигнаха месир Жан дьо Ено и неговите холандски рицари, повикани на помощ. Така че пак се появиха, яхнали едрите си червеникави коне и още сгорещени от величествените турнири в Конде-сюр-Еско месир дьо Лин, д’Ангиен, дьо Монс и дьо Сар, както и Гийом дьо Байол, Персьовал дьо Семери и Сенс дьо Бусоа ведно с Улфар дьо Гистел, които бяха покрили със слава по време на състезанията знамето на Ено, месир Тиери дьо Валкур, Рас дьо Грез, Жан Пиластър и тримата братя Харлебеке под знамената на Брабант, както и бароните от Фландрия, Кембрези и Артоа, а заедно с тях и синът на маркиз дьо Жюлие.

Жан дьо Ено просто ги беше събрал в Конде. От война на турнир и от турнир на война! Ах, какви развлечения и какви благородни приключения!

В Йорк бяха устроени увеселения в чест на завърналите се холандски рицари. Отредиха им най-хубавите жилища. Предложиха им празненства и пиршества с много месо и птици. Лееха се реки от гасконско и рейнско вино.

Почестите, оказани на чужденците, раздразниха английските стрелци, които бяха тъкмо шест хиляди и между тях имаше не малко бивши войници на обезглавения граф ъв Аръндел.

Една вечер, както често се случва сред бездействуващи войници, избухна стълкновение по повод игра на зарове между няколко английски стрелци и оръженосците на един брабантски рицар. Англичаните, които дебнеха само сгоден случай, извикват на помощ другарите си. Всички стрелци скачат, за да дадат един хубав урок на селендурите от континента. Рицарите на Ено изтичват в лагера си и се укрепяват. Началниците на опълченията, които пируват, излизат на улицата, привлечени от шума, и английските стрелци тутакси ги нападат. Опитват се да се укрият в жилищата си, но не могат да влязат, защото собствените им хора са се барикадирали вътре. Ето ви цветът на фландърского благородничество без оръжие и защита! Но то се състои от славни здравеняци. Месир Персьовал дьо Семери, Фастър дьо Рю и Сане дьо Бусоа грабват тежки дъбови лостове, намерени у един колар, облягат се на една стена и избиват тримата сами поне шестдесетина стрелци от опълчението на линкънския епископ!

Това безобидно скарване между съюзници причини смъртта на повече от триста души.

Шестте хиляди стрелци, забравили напълно войната с Шотландия, мислеха само как да изтребят рицарите на Ено. Месир Жан дьо Ено, оскърбен и разярен, искаше да се върне в родината си, разбира се, при условие да вдигнат обсадата около лагера му! Най-сетне, като обесиха неколцина, нещата се оправиха. Английските дами, които бяха придружили съпрузите си, подариха безброй усмивки на рицарите на Ено и им отправиха безброй молби с навлажнени очи да останат. Настаниха чужденците на половин левга от стана на английските войски и цял месец мина така, като се гледаха като кучета и котки.

Накрая решиха да тръгнат на поход. Младият крал Едуард III вървеше начело на осем хиляди железни брони и тридесет хиляди пешаци в тази своя първа война. За нещастие шотландците не се показваха. Тези сурови мъже воюваха без фургони и обози. Целият багаж на леките им войски се състоеше от плосък камък, закачен на седлото, и торбичка брашно. Свикнали бяха да се изхранват само с това в продължение на не малко дни, като смесваха брашното с вода от ручеите и печеха питки върху загретите на огъня камъни. Шотландците се подиграваха с огромната английска армия, доближаваха се, завързваха кратка престрелка, тутакси се оттегляха, прекосяваха по няколко пъти реките, привличаха противника в блатата, гъстите гори и стръмните проломи. Англичаните бродеха наслуки между реката Тайн и Чевиътските планини.

Един ден те чуват силно трополене в една горичка. Дава се тревога. Всеки се втурва със спуснат наличник и закачен на врата щит, с копие в ръка, без да чака баща, брат или другар и то за какво? За да срещнат съвсем засрамени една чарда елени, побягнали подплашени от звъна на броните.

Продоволствието беше затруднено. Търговците докарваха с мъка известни припаси и ги продаваха десет пъти по-скъпо. Липсваше овес и фураж за конете. Пък и почна да вали безспир, цяла седмица. Седлата загниха под бедрата на мъжете, конете оставяха подковите си в калта. Цялата армия взе да ръждясва. Вечер рицарите изхабяваха остриетата на шпагите си, за да режат клони за колибите си. А шотландците си оставаха неуловими!

Маршалът на войнството, сър Томъс Уейк, беше отчаян. Кентският граф едва ли не съжаляваше за крепостта Ла Реол. Там поне времето беше хубаво. Хенри Кривата шия имаше ревматични болки във врата. Мортимър се ядосваше, уморен от непрестанното сновене на войската до Йоркшир, където бяха кралицата и администрацията на кралството. Сред войската се промъкна отчаяние, пораждащо свади. Заговори се за предателство.

Един ден, докато началниците на опълченията спореха високо за това, което не били направили, а трябвало да направят, младият крал Едуард III събра няколко щитоносци приблизително на своята възраст и обеща да ги посвети в рицарство и да дари със земя с доход сто ливри онзи, който би открил шотландската войска. Двадесетина момчета между четиринадесет и осемнадесет години се юрнаха из полето. Първият, който се върна, се казваше Томъс ъв Рокесби. Едва дишащ от изтощение, той извика:

— Сир Едуард, шотландците са на четири левги от нас в планината. Стоят там от една седмица и както ние не знаем къде са те, нямат представа къде сме ние!

Младият Едуард тутакси заповяда на тръбачите да надуят тръбите, сбра армията в местността, наречена „бялата земя“ и заповяда да нападнат шотландците. Славните участници в турнири се смаяха. Само чу шумът на тази огромна бронирана маса, напредваща в планината, стигна отдалеч до хората на Робърт Брус. Когато рицарите на Англия и Ено стигнаха на билото на един хребет и се канеха да се спуснат надолу, те внезапно съгледаха цялата шотландска армия, готова, строена за бой със запънати в лъковете стрели. Гледаха се отдалеч, без да смеят да се сблъскат, защото мястото не беше подходящо за кавалерийска схватка. Гледаха се така цели двадесет и два дни.

Тъй като шотландците явно не желаеха да изоставят позиция, толкова изгодна за тях, а и рицарите не искаха да завържат бой върху терен, където не можеха да се разгърнат, и двете войски си останаха една срещу друга, като всеки противник изчакваше другия да се придвижи. Задоволяваха се с кратки престрелки, предимно нощем, като предоставяха тези дребни подвизи на пехотата.

Най-смелият подвиг по време на тази странна война между осемдесетгодишния прокажен и петнадесетгодишния крал бе извършен от шотландеца Джек Дъглас, който нападна през една лунна нощ английския лагер с двеста конника, повали всичко живо по пътя си с викове: „Дъглас! Дъглас!“, сряза три въжета от шатрата на краля и се върна бегом. След тази нощ английските рицари спяха с броните си.

А после, една сутрин призори уловиха двама „шпиони“ от шотландската армия, двама съгледвачи, които като че ли наистина искаха да бъдат уловени и, доведени при английския крал, казаха:

— Какво търсите тук, сир? Нашите шотландци се върнаха в планините и сир Робърт, кралят, ни каза да ви предупредим, че няма да се бие с вас тази година, освен ако вие тръгнете подире му.

Англичаните пристъпиха благоразумно напред, като се опасяваха от засада и внезапно се изправиха пред четиристотин походни тенджери и казани, закачени на една редица: шотландците ги бяха оставили, за да не им тежат и да не дрънчат при оттеглянето им. Те откриха също една огромна грамада от пет хиляди стари обувки с космите навън. Шотландците бяха получили нови обувки, преди да си тръгнат. Единствените живи същества в лагера бяха петима английски пленници, съвсем голи, завързани на колове. Били ги бяха с тояги и краката им бяха счупени.

Да преследват шотландците в планините през тази мъчнодостъпна, враждебна страна, където уморената вече армия трябваше да води война със засади, на които не беше обучена, изглеждаше истинска лудост. Обявиха похода за приключен, завърнаха се в Йорк и разпуснаха войнството.

Месир Жан дьо Ено преброи убитите и негодните си коне и представи сметка за четиринадесет хиляди ливри. Младият крал Едуард не разполагаше с толкова пари в хазната си, а трябваше да плати и на собствените си войници. Тогава месир Жан дьо Ено, много щедър, както обикновено, гарантира пред рицарите за всички суми, дължими от бъдещия му племенник.

През лятото Роджър Мортимър, който никак не се интересуваше от северните провинции на кралството, сключи набързо мирен договор. Едуард III се отказваше от всяко сюзеренство в Шотландия и признаваше Робърт Брус за крал на тази страна, нещо, което Едуард II не бе приел през цялото си царуване. Освен това Дейвид Брус, синът на Робърт, се ожени за Жана Английска, втората дъщеря на Изабел.

Заслужаваше ли си за такъв резултат да отнемат пълномощията на бившия крал, който живееше, затворен в Бъркли?