Джон Р. Р. Толкин
Недовършени предания (9) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

Приложения

Приложение А

Горските елфи и техните езици

Според „Силмарилион“ (стр. 111) някои от Нандорите — Телерийски елфи, които напуснали похода на Елдарите източно от Мъгливите планини — „дълго живели из горите в долината на Великата река“ (за други се казва, че слезли до устието на Андуин, а трети навлезли в Ериадор — от тях произлезли Зелените елфи в Осирианд).

По-късно при едно етимологично обсъждане на имената Галадриел, Келеборн и Лориен се споменава изрично, че Горските елфи в Мраколес и Лориен са произлезли от онези Телери, които останали в Андуинската долина:

Горските елфи (аварваит) били по произход Телери и следователно далечни сродници на Синдарите, макар че останали разделени с тях дори по-дълго от Телерите във Валинор. Те били потомци на ония Телери, които по време на Големия поход се изплашили от Мъгливите планини и останали в долината на Андуин, та тъй и не стигнали до Белерианд и Морето. Поради туй били по-близко до Нандорите (наричани и Зелени елфи) от Осирианд, които след време прекосили планините и стигнали най-сетне в Белерианд.

Горските елфи се укрили в непроходимите дебри отвъд Мъгливите планини и се разпаднали на дребни племена, почти неразличими от Аварите:

ала все още помнели, че са по произход Елдари от Третия род и с радост посрещали ония Нолдори, а най-вече Синдари, които не отплавали отвъд Морета, а се преселили на изток [в началото на Втората епоха]. Под тяхното ръководство те отново се превърнали в истински народ и мъдростта им растяла. Трандуил, бащата на Леголас от Деветимата Спътници, имал Синдарински произход и този език се говорел в неговия род, макар че не бил разпространен сред племето му.

В Лориен, където мнозина били Синдари по произход или нолдорски бежанци от Ерегион, Синдаринският станал всеобщ език. Разбира се, днес вече не е известно по какъв начин техният Синдарински се е различавал от диалектите в Белерианд — виж „Задругата на Пръстена“ (книга 2, глава 6), където Фродо споменава, че езикът, на който Горските елфи говорят помежду си, се различава от западния. Разликата едва ли е била в нещо повече от онова, което днес бихме нарекли „акцент“: главно в произношението на гласните и в интонацията, но все пак достатъчна, за да заблуди слушател като Фродо, който не е добре запознат с чистия Синдарински език. Естествено, може да е имало някои местни думи и други особености, повлияни от по-ранния Горски език. Лориен дълго е бил изолиран от външния свят. Несъмнено, някои запазени от миналото имена като Амрот и Нимродел не могат да бъдат обяснени напълно чрез Синдаринския, макар да съвпадат по форма. Изглежда, че карас е древна дума, означаваща крепост с ров и не се среща в Синдаринския език. Лориен вероятно е видоизменение на изчезнало древно име [макар по-рано да се твърди, че първоначалното Горско или Нандорско название е Лоринанд; виж Бележка 5].

Заслужава си да сравним тези размисли за Горските имена с бележката под линия в Приложение Е към „Властелинът на Пръстените“, раздел „За елфите“.

Друго общо твърдение относно езика на Горските елфи откриваме в историко-лингвистични записки, датиращи от същия период, както по-горните:

Когато Горските елфи отново срещнали своите сродници подир дълга раздяла, диалектите им се били откъснали от Синдаринския дотолкова, че понякога ставали напълно неразбираеми, ала все пак не било необходимо задълбочено проучване, за да се открие тяхната близост като Елдарски езици. Макар че мъдреците, особено от Нолдорски произход, проявили голям интерес към сравнението на Горските диалекти със своя собствен език, днес не се знае почти нищо за езика на Горските елфи. Те не били измислили писменост, а онези, що усвоили това изкуство от Синдарите, пишели на Синдарински както могат. Към края на Третата епоха Горските езици вероятно вече не се говорели из двете области, имащи значение по време на Войната за Пръстена — Лориен и кралството на Трандуил в Северен Мраколес. В древните ръкописи от тях са оцелели само няколко думи и имена на места и личности.

Приложение Б

Синдарските принцове на горските елфи

Във встъпителната бележка на „Разказ за годините на Втората епоха“ от Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“ се казва, че „преди изграждането на Барад-дур мнозина Синдари заминали на изток и някои основали кралства в далечните гори, където живеели предимно Горски елфи. Един от тях бил Трандуил, крал на северния дял от Зеленогор Велики“.

Малко повече сведения за Синдарските принцове на Горските елфи и тяхната история откриваме в късните филологически съчинения на баща ми. Така например в един очерк се казва, че кралството на Трандуил

обхващало горите около Самотния връх и се разраствало по западните брегове на Дългото езеро до идването на джуджетата-бегълци от Мория и нашествието на дракона. Елфите в това кралство били преселници от юг, сродници и съседи на елфите от Лориен; но живели в Зеленогор Велики на изток от Андуин. През Втората епоха техният крал Орофер [баща на Трандуил и дядо на Леголас] се оттеглил на север отвъд Перуникови поля. Сторил го, за да се отърве от властта и непрестанните нашествия на джуджетата от Мория, която била станала най-грамадното сборище на джуджета в цялата история; а освен туй не бил доволен от намесата на Келеборн и Галадриел в делата на Лориен. Ала все още нямало страх из областта от Зеленогор до Планините и неговият народ често общувал със своите сродници отвъд Реката чак до Войната на Последния съюз.

Въпреки желанието на Горските елфи да се месят колкото е възможно по-малко в делата на Нолдорите и Синдарите — както и на който и да било друг народ: джуджета, хора или орки — Орофер имал мъдростта да прозре, че не ще има мир додето Саурон не бъде низвергнат. Затуй сбрал могъща армия от своя вече многоброен народ и като се обединил с по-малката армия на Малгалад от Лориен, повел на рат войската на Горските елфи. Силни и храбри били Горските елфи, ала зле снабдени с брони и оръжия в сравнение с Елдарите от Запада; а освен туй имали независим нрав, та не желаели да застанат под върховното управление на Гил-галад. Затова загубите им били далеч по-тежки, отколкото могли да бъдат дори в онази ужасна война. Малгалад и повече от половината му войници загинали при голямото сражение в Дагорлад, понеже били откъснати от армията и изтласкани към Мъртвите блата. Орофер паднал в първата атака срещу Мордор, тъй като се втурнал напред с най-силните си бойци още преди Гил-галад да даде заповед за нападение. Син му Трандуил оцелял, ала когато войната приключила с гибелта на Саурон (както смятали всички), той се завърнал едва с една трета от армията, що тръгнала на рат.

Името Малгалад от Лориен не се среща никъде другаде и тук не се твърди да е бил баща на Амрот. От друга страна на два пъти е казано (в „Амрот и Нимродел“), че Амдир, бащата на Амрот, загинал в Дагорладската битка; затова изглежда твърде вероятно да става дума за едно и също лице. Не бих могъл обаче да кажа кое име е утвърдено и кое трябва да отпадне. Очеркът продължава така:

Последвал дълъг мир, през който броят на Горските елфи отново нараснал; ала те били тревожни и неспокойни, понеже усещали какви промени ще донесе на света Третата епоха. Людете също растели на брой и на сила. Владенията на Нуменорските крале в Гондор се ширели на север към границите на Лориен и Зеленогор. Волните люде от Севера (тъй ги наричали елфите, понеже не признавали властта на Дунедаините и само малцина сред тях се огънали пред Саурон и слугите му) почвали да се преселват на юг — най-вече източно от Зеленогор, макар че някои заживели из горските дебри и сред ливадите на Андуинската долина. По-зловещи слухове идели откъм Изтока: Дивите люде се раздвижвали. Прежни слуги и обожатели на Саурон, те сега били освободени от неговата тирания, ала не и от злото и мрака, що вселил в сърцата им. Жестоки войни бушували между тях и някои се оттегляли на запад, а умовете им били пълни с ненавист, та смятали всички тамошни жители за врагове, заслужаващи единствено смърт и грабежи. Но в душата на Трандуил тегнела още по-мрачна сянка. Той бил видял ужасите на Мордор и не можел да ги забрави. Колчем погледнел на юг, слънчевите лъчи помръквали пред страшния спомен и макар да знаел, че сега Мордор е разрушен и пустее под строгата бдителност на Кралете човешки, страхът нашепвал в сърцето му, че злото не е покорено навеки и пак ще се надигне.

В друг откъс, писан по същото време, е казано, че когато отминали хиляда години от Третата епоха и Сянката паднала над Зеленогор Велики, Горските елфи от кралството на Трандуил

отстъпили пред нея, а тя се ширела все по-далече на север, додето накрая Трандуил основал своето кралство в северозападната част на гората и издълбал там подземен чертог и крепост. Орофер бил от Синдарско потекло и без съмнение синът му Трандуил следвал древния пример на крал Тингол от Дориат. Нямал той ни умения, ни богатство или помощ от страна на джуджетата; и в сравнение с елфите от Дориат неговият Горски народ бил прост и недодялан. Някога Орофер дошъл сред тях само с шепа Синдари, що скоро се претопили сред горските елфи, като приели техния език и се нарекли с местни имена. Сторили го нарочно; защото те (както и други подобни скиталци, забравени или само накратко споменати в легендите) идвали от Дориат след неговата разруха и не желаели ни да напуснат Средната земя, ни да се смесят с другите Синдари в Белерианд, управлявани от Нолдорските изгнаници, към които народът на Дориат не хранел топли чувства. Искали наистина да станат Горски народ и да се завърнат, както казвали, към простичкия живот, присъщ за елфите преди поканата на Валарите да наруши покоя им.

Никъде (доколкото знам) не е изяснено как да свържем описаното тук възприемане на Горския език от Синдарските владетели в Мраколес с твърдението от Приложение А, че към края на Третата епоха езикът на Горските елфи вече не се говорел в кралството на Трандуил.

Виж също така Бележка 14 към „Гибел сред Перуникови поля“.

Приложение В

Границите на Лориен

Както твърди приложение А към „Властелинът на Пръстените“, по време на своя разцвет под властта на крал Хиярмендакил (1015–1149 г. от Третата епоха) Гондорското кралство се простирало на север „до Келебрант и южните предели на Мраколес“. Баща ми на няколко пъти е заявявал, че тук има грешка — всъщност би трябвало да се чете „до Полето на Келебрант“. Според последното му съчинение за взаимните връзки между езиците в Средната земя.

Река Келебрант (Сребропът) се намирала в пределите на Лориен и реалната граница на Гондорското кралство на север (западно от Андуин) минавала по река Липосвет. Цялата степ между Сребропът и Липосвет, през която по-рано са се простирали на юг горите на Лориен, е била известна на тамошните елфи като Парт Келебрант (т.е. полето или степта на Сребропът) и се смятала за част от тяхното кралство, макар че елфическите племена не се заселвали извън гората. В по-късни времена Гондор изградил мост над горното течение на Липосвет и често окупирал тясната ивица между долното поречие на Липосвет и Андуин като част от своята източна отбрана, тъй като по широките завои на Андуин (където бързото течение минавало покрай Лориен и навлизало в равните низини, преди отново да се спусне към бездните на Емин Муил) имало много плитчини и широки пясъчни наноси, през които решителен и добре организиран враг можел да построи мост от салове или понтони, особено на двата западни завоя, известни като Северна и Южна плитчина. Именно тази област била наричана в Гондор с името Парт Келебрант; оттук идва и нейното срещане при определянето на древните северни граници. По време на Войната за Пръстена, когато всички земи северно от Белите планини чак до Липосвет (с изключение на Анориен) са били част от Роханското кралство, името Парт (Поле на) Келебрант се среща само във връзка с голямата битка, в която Еорл Млади унищожава нашествениците в Гондор [виж „Кирион и Еорл“].

В друг очерк баща ми отбелязва, че на изток и запад земите на Лориен били ограничени от Андуин и планините (без да споменава за някакво разширение на кралството отвъд Андуин), но нямали ясно очертани граници на север и юг.

В древни времена Галадримите претендирали за власт над горите чак до водопадите на Сребропът, където Фродо измил раните си при бягството от Мория; на юг Лориен се простирал далеч отвъд Сребропът из по-ниски и редки горички, които постепенно се сливали с гората Ветроклин, макар че сърцето на кралството винаги е било в ъгъла между Сребропът и Андуин, където се намирал Карас Галадон. Границите между Лориен и Ветроклин не били твърдо определени, но нито ентите, нито Галадримите минавали отвъд тях. Защото според легендите някога сам Ветроклин срещнал краля на Галадримите и му рекъл: „Аз си знам моето, ти си знаеш твоето; тъй че дай да не закачаме чуждото. Но ако някой елф пожелае да скита за удоволствие по земите ми, винаги ще е добре дошъл; а ако зърнете ент по земите си, не се бойте от зло.“ Ала много години минали преди ент или елф да пристъпи отвъд границата.

Приложение Г

Пристанището Лонд Даер

В „Относно Галадриел и Келеборн“ е казано, че по време на войната срещу Саурон в Ериадор през края на седемнайсети век от Втората епоха нуменорският адмирал Кирятур спуснал многочислен десант край устието на река Гватло (Сивталаз), където имало „малко нуменорско пристанище“. Това, изглежда, е първото споменаване на пристанището, за което се говори много в по-късните му съчинения.

Най-пълното описание срещаме във филологическия очерк за имената на реките, който вече бе цитиран във връзка с легендата за Амрот и Нимродел. Ето как е анализирано в него името Гватло:

Река Гватло се превежда като „Сивталаз“. Но гват е синдаринската дума за „сянка“ в смисъл на неясна светлина поради облачност или мъгла из дълбоките долини. Това като че не съвпада с географското положение на реката. Просторните земи, които Гватло разделя на области, наричани от Нуменорците Минхириат („Междуречие“ на Барандуин и Гватло) и Енедваит („Среден народ“) са били предимно равни, открити и без възвишения. Около сливането на Гландуин и Митейтел [Скрежноблик] местността също била равна, тъй че теченията на реките ставали по-бавни и често се разливали в мочурища^[1]. Но на стотина мили под Тарбад наклонът се увеличавал. Течението на Гватло обаче никъде не ставало стремително и малки корабчета можели без затруднения да стигат чак до Тарбад.

Корените на името Гватло трябва да се потърсят в историята. По време на Войната за Пръстена тия области все още били покрити на места с гъсти гори, особено в Минхириат и югоизточния, дял на Енедваит; но в по-голямата си част равнините представлявали ливади и степи. След Страшната чума през 1636 г. на Третата епоха Минхириат опустял почти напълно, ако не се броят няколко потайни племена на ловци из горите. В Енедваит последните Дунеземци живеели на изток, в подножието на Мъгливите планини; освен това многоброен, но варварски народ от рибари обитавал между устията на Гватло и Ангрен (Исен).

Но в ранните дни, по време на първите нуменорски експедиции, положението било съвсем различно. Необятни гори покривали Минхириат и Енедваит почти изцяло с изключение на централната област около Големите мочурища, По-нататъшните промени се дължат до голяма степен на краля-мореплавател Тар-Алдарион, който станал приятел и съюзник на Гил-галад. Алдарион непрестанно се нуждаел от дървен материал, тъй като искал да превърне Нуменор в могъща морска сила; а изсичането на дървета в Нуменор предизвиквало сериозни разногласия. При своите пътешествия покрай бреговете той се смаял от необятните гори и избрал устието на Гватло, за да изгради пристанище изцяло контролирано от Нуменор (разбира се, Гондор още не съществувал). Предприел там голямо строителство, което продължило и след неговото царуване. По-късно това навлизане в Ериадор се оказало изключително важно във войната срещу Саурон (1693–1701 г. от Втората епоха); но по начало пристанището се предназначавало само за дърводобив и корабостроителство. Местните жители били сравнително многобройни и войнствени, но разпръснати в отделни горски общини без централно ръководство. Изпитвали страхопочитание пред Нуменорците, ала проявили открита враждебност едва когато изсичането станало опустошително. Тогава взели да нападат от засада при всеки удобен случай, а Нуменорците почнали да се отнасят към тях като към врагове и предприели безогледна сеч, без да мислят за съхранение и възстановяване на горите. Изпървом сечищата били по двата бряга на Гватло и дървеният материал се спускал по вода до пристанището (Лонд Даер); но сега Нуменорците прокарали мрежа от пътища из горите на север и юг от Гватло и оцелелите местни жители избягали от Минхириат към мрачните гори по големия нос Ерин Ворн южно от устието на река Барандуин, която не можели, а и не смеели да прекосят, понеже се бояли от елфите. От Енедваит пък подирили убежище из източните планини, където по-сетне била страната Дун; не прекосили Исен, нито се укрили по големия нос между Исен и Лефнуи, който оформял южния край на залива Белфалас [Рас Мортил или Андраст; виж Бележка 6 към „Алдарион и Ерендис“] заради „Пукелите“… [Продължението на този откъс е включено в част четвърта, глава 1 „Друедаините“.]

Опустошението след Нуменорците било неописуемо. Дълги години тия земи били основен източник на дървен материал не само за техните корабостроителници в Лонд Даер и другаде, но и за вътрешна употреба в Нуменор. Безброй натоварени кораби отивали на запад през морето. Оголването на земите се ускорило през войната в Ериадор; защото прокудените местни жители посрещнали радостно Саурон и се надявали той да победи Морските люде. Саурон знаел какво значение има за враговете му Голямото пристанище със своите корабостроителници и използвал всички противници на Нуменор като съгледвачи и придружители на войските. Все още нямал достатъчно сили за нападение срещу укрепленията в Залива или по бреговете на Гватло, но въоръжените му отряди нанасяли много щети около горите като подпалвали горски пожари и унищожавали запасите от дървен материал.

Когато Саурон бил най-сетне победен и прогонен на изток от Ериадор, от повечето древни гори не оставало почти нищо. Река Гватло течала през равнина и от двете й страни се ширела необработена, гола пустош. Но не е било така, когато получила своето име от храбрите изследователи, пристигнали с кораба на Тар-Алдарион, които дръзко се изкачили нагоре срещу течението с малки лодки. Веднага след края на солената и ветровита крайморска област горите слизали до самите брегове и макар че реката била широка, огромните дървета хвърляли над водите плътна сянка, през която лодките на храбреците пъплели безмълвно към незнайни земи. Затова най-напред я нарекли Река на Сянката — Гват-хир или Гватир. Но по-късно проникнали на север чак до началото на просторните мочурища; разбира се, това било много преди да разполагат с достатъчно хора, за да предприемат масово пресушаване и строеж на диги, благодарение на което било създадено голямо пристанище на мястото, където се намирал Тарбад по време на Двете кралства. Синдаринската дума за мочурище била ло, а в по-стари времена лога [от корена лог- със значение „влажен, подгизнал, блатист“]; и отначало сметнали това място за извор на горската река, тъй като още не знаели за Митейтел, който слизал на север от планините и след като се обединявал с притоците Бруинен [Шумноструйка] и Гландуин, вливал бурните си води в равнината. Тъй името Гватир било променено на Гватло — сенчеста река от мочурището.

Гватло е едно от малкото географски названия, които получили известност в Нуменор извън кръга на моряците и били преведени на Адунаически език. В превод името станало Агатуруш.

За историята на Лонд Даер и Тарбад се споменава в същия очерк и при анализа на името Гландуин:

Гландуин означава „гранична река“. Първоначално (през Втората епоха) тя получила това име, тъй като била южна граница на Ерегион, отвъд която живеели древни и най-често враждебни племена, като например прадедите на Дунеземците. По-късно заедно с река Гватло, получена от сливането й с Митейтел, оформяла южните предели на Северното кралство. По-нататък земите между Гватло и Исен (Сир Ангрен) се наричали Енедваит („Среден народ“); те не спадали към никое кралство и в тях никога не е имало постоянни селища на хора от нуменорски произход. Но големият Път север-юг, който бил основната сухопътна връзка между Двете кралства, минавал през тази област от Тарбад до Бродовете на Исен (Етраид Енгрин). Преди западането на Северното кралство и злополуките на Гондор, а всъщност чак до Страшната чума през 1636 г. на Третата епоха, двете кралства проявявали интерес към тия земи, като съвместно изградили и поддържали Тарбадския мост и дългите укрепени шосета към него от двете страни на Гватло и Митейтел през мочурливите равнини на Минхириат и Енедваит^[2]. Там бил поддържан значителен гарнизон от войници, моряци и строители до седемнайсети век на Третата епоха. Но от това време нататък областта бързо западнала и отново се превърнала в диви мочурища далеч преди периода, описан във „Властелинът на Пръстените“. Когато Боромир предприел дългото пътешествие от Гондор до Ломидол — в повествованието не са оценени по достойнство силата и храбростта, необходими за това начинание — Пътят север-юг вече не съществувал, единствено тук-там се срещали полуразрушени останки от древните шосета, по които отчаяно храбър пътник можел да се добере до Тарбад само за да открие там руини върху чезнещите насипи и опасен брод през развалините на моста — широк, но все пак сравнително проходим, защото на онова място реката била плитка и бавна.

Ако името Гландуин все пак се помнело, знаели го единствено в Ломидол; и се отнасяло само до горното течение, където реката все още била бърза, преди да навлезе в равнините и да изчезне сред мочурищата — лабиринт от блата, езерца и локви, чиито единствени обитатели били рояци лебеди и други водни птици. Дори реката да е имала име, то трябва да е било на езика на Дунеземците. В „Завръщането на краля“ (книга 6, глава 6) тя е наречена Лебедова река просто защото слиза към Нин-ин-Елиф — „Водни земи на Лебедите“^[3].

В преработената карта към „Властелинът на Пръстените“ баща ми възнамеряваше да включи Гландуин като име на горното течение и да отбележи блатата с названието Нин-ин-Елиф (или Лебедорой). В крайна сметка намерението му бе разбрано погрешно, защото върху картата на Полин Бейнс долното течение е наречено „река Лебедорой“, а на картата в книгата, както отбелязах малко по-рано, имената са сложени неправилно.

Можем да отбележим, че в „Задругата на Пръстена“ (книга 2, глава 3) Тарбад е наречен „руините на древния град“, а Боромир казва в Лотлориен, че е изгубил коня си край Тарбад, когато минавал брода на Сивталаз (пак там, книга 2, глава 8). Според „Разказ за годините“ бягството от Тарбад е станало през 2912 г. от Третата епоха, когато ужасни наводнения опустошили Енедваит и Минхириат.

От тия анализи проличава, че след написването на „Относно Галадриел и Келеборн“ идеята за нуменорско пристанище в устието на Гватло се е разраснала от „малко нуменорско пристанище“ до Голямото пристанище Лонд Даер. Разбира се, това е Винялонде или Новото пристанище от „Алдарион и Ерендис“, макар че тия имена не се споменават в току-що цитирания текст. В „Алдарион и Ерендис“ е казано, че подхванатите отново от Алдарион строежи във Винялонде след възкачването му на престола „тъй и не били довършени“. Това вероятно означава само, че не са били довършени от него; защото по-нататъшната история на Лонд Даер предполага, че най-сетне пристанището е било възстановено и укрепено срещу морската стихия, а и същият откъс от „Алдарион и Ерендис“ казва по-нататък, че Алдарион „положил основа за успехите на Тар-Минастир в първата война против Саурон подир много години; без неговите дела — точно както предвиждал — нуменорският флот не би успял да пренесе навреме своята мощ където била необходима“.

Казаното по-горе при анализа на Гландуин, че пристанището се наричало Лонд Даер, тоест „Голямото средно пристанище“, тъй като се намирало между Линдон на север и Пеларгир в устието на Андуин, навярно се отнася до период късно след нуменорската намеса във войната срещу Саурон в Ериадор; защото според „Разказ за годините“ Пеларгир е бил изграден не по-рано от 2350 г. на Втората епоха, след което станал основно пристанище на Верните Нуменорци.

Приложение Д

Имената на Келеборн и Галадриел

В един очерк за обичаите около даването на имена при Елдарите във Валинор е казано, че те имали по две „дадени имена“ (еси) като първото се давало при раждането от бащата; по смисъл или форма то обикновено напомняло собственото име на бащата, като по-късно (след израстването на детето) понякога се прибавяла приставка или окончание. Второто име се давало от майката — обикновено след време, но понякога още при раждането; и тия майчини имена имали голямо значение, понеже майките на Елдарите имали прозорливост за характера и склонностите на своите деца, а някои притежавали и пророческа дарба. Освен това всеки Елдар можел да се сдобие и с епесе („след-име“), не непременно дадено от близките, а най-често прозвище — обикновено в знак на почит и възхищение; и това епесе понякога се превръщало във всеобщо признато име, запазено в преданията и летописите (какъвто е например случаят с Ерейнион, наричан винаги със своето епесе Гил-галад).

По същия начин името Алатариел, което според по-късния вариант на тяхната история било дадено на Галадриел от Келеборн в Аман, представлява епесе (относно неговия произход виж обяснението за думата кал- в Приложението към „Силмарилион“) и тя решава да го използва в Средната земя, но преведено на Синдарински като Галадриел, вместо „бащиното“ си име Артанис или „майчиното“ Нервен.

Разбира се, едва в по-късния вариант Келеборн се появява не със Синдаринско, а с Върховноелфическо име — Телепорно. Твърди се, че всъщност то е Телерийско по форма; древният корен на елфическата дума „сребро“ е киелеп, преобразуван на келеб в Синдаринския език, телеп-, телпе в Телерийския и тиелеп-, тиелпе в Куенийския. Но в Куенийския език формата телпе се утвърдила чрез влиянието на Телерийския; защото Телерите ценели среброто повече от златото и майсторството им да обработват този метал било признато дори от Нолдорите. Затова за Бялото дърво на Валинор по-често се употребявало името Телперион, отколкото Тиелперион. (Името Алатариел също е Телерийско; Куенийската му форма е Алтариел.)

Според първоначалния замисъл името Келеборн е трябвало да означава „Сребърно дърво“; така са наричали и Дървото на Тол Ересеа („Силмарилион“, стр. 65). Близките му също са имали „дървесни“ имена (както виждаме в края на встъпителните бележки към тази глава): баща му Галадон, брат му Галатил и племенницата му Нимлот, носеща името на Бялото дърво от Нуменор. Но в късните филологически съчинения на баща ми значението „Сребърно дърво“ отпада; втората част на Келеборн (като лично име) произхожда от древното прилагателно орна — „висок, извисен“ — вместо от близкото до него съществително орне, тоест „дърво“. (Първоначално думата орне се е отнасяла само до прави и стройни дървета като брезите, а по-яките и разклонени дървета като дъбове и букове били наричани в древния език галада, което означава „голяма растителност“; но тази разлика невинаги се съблюдавала в Куенийския език и напълно изчезнала в Синдаринския, където всички дървета станали галад, а думата орн излязла от широка употреба и оцеляла само в балади, песни и множество имена на хора и дървета.) Фактът, че Келеборн е бил висок, се споменава при разглеждането на нуменорските мерки за дължина в Приложението към „Гибел сред Перуникови поля“.

За погрешното свързване на името Галадриел с думата галад баща ми пише:

Когато Келеборн и Галадриел станали повелители на елфите от Лориен (които били по произход предимно Горски елфи и се наричали Галадрими), името на Галадриел било свързано с дърветата, като тази връзка била подпомогната и от името на съпруга й, в което сякаш също имало дървесен елемент; затова извън Лориен, където помръкнали спомените за древните времена и историята на Галадриел, нейното име често се бъркало с това на Галадримите. Но не и в Лориен.