Джон Р. Р. Толкин
Недовършени предания (10) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

[1] Елендилмирът се споменава с бележка под линия в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“: кралете на Арнор не носели корона, „а лъчезарен безценен камък, наречен Елендилмир, що означава Звезда на Елендил, и го прикрепвали върху челата си със сребърен обръч“. Тази бележка дава отправки и към други споменавания за Звездата на Елендил в хода на повествованието. Всъщност имало е не един, а два камъка с това име; виж края на настоящата глава. ↑

[2] Както е разказано в Преданието за Кирион и Еорл, извлечено от загубени днес древни описания на събитията, що довели до Клетвата на Еорл и съюза между Гондор и Рохиримите. [Бележка на автора.] ↑

[3] Най-малкият син на Исилдур е бил Валандил, трети крал на Арнор — виж „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 383–384). В Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ се твърди, че той е роден в Имладрис. ↑

[4] Единствено тук срещаме елфическото име на този проход. Много по-късно в Ломидол джуджето Гимли го нарича „Високия проход“̀(Тук Кристофър Толкин допуска грешка. Става дума не за Гимли, а за Глоин. — Б.пр.): „ако не бяха Беорнингите, пътуването от Дейл до Ломидол отдавна би станало невъзможно. Тия храбри мъже държат открити Високия проход и Равноскалския брод“. („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 1.) Именно в този проход орките пленяват Торин Дъбощит и неговите спътници („Хобитът“, глава 4). Андрат несъмнено означава „дълго катерене“; виж Бележка 16 към „Историята на Галадриел и Келеборн“. ↑

[5] За сравнение виж „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 382): „и се отправил на север да отнесе Пръстена в своята съкровищница.“ ↑

[6] Над триста левги [има се предвид избраният от Исилдур маршрут] и почти навсякъде без пътища; по онова време нуменорските пътища се изчерпвали с големия път между Гондор и Арнор през Каленардон, сетне на север през Гватло край Тарбад и накрая към Форност; и Пътя изток-запад от Сивите заливи до Имладрис. Тези пътища се пресичали в една точка [Брее] западно от Амон Сул (Бурния връх), докъдето според нуменорските мерки имало триста деветдесет и две левги от Осгилиат и още сто и шестнайсет на изток до Имладрис — общо петстотин и осем левги. [Бележка на автора.] За нуменорските мерки за дължина виж Приложението. ↑

[7] В своята страна Нуменорците имали коне и ги ценели високо [виж „Описание на Нуменор“]. Но не ги използвали за война, защото всичките им войни се водели отвъд морето. Освен това Нуменорците били снажни и силни, тъй че бойците им обикновено носели тежка броня и оръжия. В селищата си по крайбрежието на Средната земя те отглеждали коне, но рядко ги яздели по друг повод, освен за състезания и развлечение. При война ги използвали само вестоносците и отрядите леко въоръжени стрелци (които най-често не били от нуменорски произход). Във Войната на Съюза загинали много коне, затова тия животни трудно се намирали в Осгилиат. [Бележка на автора.] ↑

[8] Из тия пусти земи пътешествениците се нуждаели от багаж и провизии, защото не се надявали да открият човешки или елфически селища преди кралството на Трандуил, което било почти в края на пътешествието им. По време на похода всеки от тях носел храна за два дни (без да се брои споменатата в текста „неприкосновена кесийка“; останалата храна и другите багажи се носели от дребни, издръжливи кончета, които според преданията били открити да бродят волни и диви из просторните равнини на югоизток от Зеленогор. По-късно те били опитомени; но макар че носели тежки товари (без да бързат), не позволявали никому да ги язди. Отрядът разполагал само с десет от тези кончета. [Бележка на автора.] ↑

[9] На петия ден от месец Явание според „Кралското летоброене“, което с някои леки промени все още се използвало в Графството. Месец Явание (Иванет) съответствал на Халамат, тоест днешния септември, а Нарбелет — на октомври. Ако всичко вървяло добре, четирийсет дни (до петнайсетия ден от Нарбелет) щели да бъдат достатъчни. Пътешествието вероятно е покривало не по-малко от триста и осем левги; но дунедаинските войници са били снажни, силни и издръжливи, тъй че можели „с лекота“ да изминават по осем левги на ден в пълно бойно снаряжение — изминавали ги на осем прехода по една левга с кратки почивки след всеки преход (думата лар със Синдарински еквивалент даур първоначално е означавала спирка или почивка) и един час отдих по пладне. Така „целодневният“ преход е траел около десет часа и половина, от които осем в движение. При добро хранене бойците можели да поддържат това темпо за дълги периоди. А при необходимост достигали и много по-голяма бързина — до дванайсет левги дневно (в краен случай и повече), но само за кратко време. По време на злощастните събития в откритите местности на географската ширина на Имладрис (която наближавали) денят е траел около единайсет часа; в средата на зимата обаче дължината му спадала под осем часа. Но в мирно време из Севера не се предприемали дълги пътешествия от началото на Хисуи (Хисиме, тоест ноември) до края на Нинуи (Нениме, тоест февруари). [Бележка на автора.] В Приложение Г към „Властелинът на Пръстените“ е разказано подробно за календарите, използвани в Средната земя. ↑

[10] Менелдил бил племенник на Исилдур, син на по-малкия му брат Анарион, загинал при обсадата на Барад-дур. Исилдур го провъзгласил за крал на Гондор. Менелдил бил любезен, но далновиден мъж и не разкривал замислите си. Всъщност той се радвал, че Исилдур и синовете му си заминават и се надявал делата из Севера да приковат задълго цялото им внимание [Бележка на автора.].

В непубликувани летописи за потомците на Елендил е казано, че Менелдил бил четвъртият син на Анарион, роден през 3318 г. от Втората епоха, и че бил последният човек, роден в Нуменор. Единствено в цитираната по-горе бележка срещаме подробности за характера му. ↑

[11] И тримата се сражавали във Войната на Съюза, но Аратан и Кирион не взели участие при нахлуването в Мордор и обсадата на Барад-дур, тъй като Исилдур ги изпратил да заемат крепостта Минас Итил поради опасенията си, че Саурон ще се опита да избяга от Гил-галад и Елендил, да си пробие със сила път през прохода Кирит Дуат (наречен по-късно Кирит Унгол) и жестоко да отмъсти на Дунедаините преди гибелта си. Като любимец на Исилдур и негов наследник, Елендур придружавал баща си през цялата война (освен при последния двубой по склоновете на Ородруин) и бил посветен във всички негови планове. [Бележка на автора.] Споменатите в предишната Бележка летописи твърдят, че най-големият син на Исилдур бил роден в Нуменор през 3299 г. от Втората епоха (самият Исилдур е роден 3209 г.). ↑

[12] Амон Ланк, тоест Голия хълм, бил най-високата точка на платото в югозападния ъгъл на Зеленогор и бил наречен тъй, понеже по него не растели дървета. По-късно се превърнал в Дол Гулдур, първата твърдина на Саурон след неговото възраждане. [Бележка на автора.] ↑

[13] Другото име на Перуникови поля е Лоег Нинглорон. Когато през Древните дни Горските елфи за пръв път се заселили там, на мястото имало езеро в дълбока низина, където най-бързото течение на Андуин слизало около седемдесет мили, преди да се слее с буйната Перуникова река (Сир Нинглор), идваща от Планините. На запад от Андуин езерото се разширявало, защото там склоновете на долината били по-стръмни; а на изток навярно стигало чак до подножието на дългите склонове, слизащи откъм Гората (по онова време също покрити с дървета) и обраслите с тръстики плитчини свършвали край полегатия склон, точно под пътеката, по която вървял Исилдур. Езерото се било превърнало в обширно блато, из което реката лъкатушела през пущинак от островчета, тръстикови гъсталаци и безброй жълти перуники, що надхвърляли на височина човешки бой, та дали името на цялата тази местност и на планинската река, край чието долно течение растели най-гъсто. Но блатото постепенно се отдръпвало на изток и по онова време в подножието на склоновете се разстилали равни ливади, обрасли с трева и ниски тръстики, през които можело свободно да се премине. [Бележка на автора.] ↑

[14] Много преди Войната на Съюза Орофер, крал на Горските елфи източно от Андуин, се разтревожил от слуховете за растящата мощ на Саурон и напуснал древните си владения около Амон Ланк (срещу Лориен, но от другата страна на реката). Три пъти се преселвал на север неговият народ и в края на Втората епоха живеел из западните долини на Емин Муил, където много елфи бродели волно през горите чак до Андуин, северно от древния път на джуджетата (Мен-и-Наугрим). Орофер се присъединил към Съюза, но загинал при щурма срещу Портите на Мордор. Синът му Трандуил се завърнал с остатъците от армията на Горските елфи една година преди похода на Исилдур.

Емин Дуир (Мрачните планини) представлявали група високи хълмове в североизточната част на Гората и били наречени тъй заради гъстите елови гори по техните склонове; но все още нямали лоша слава. По-късно, когато сянката на Саурон паднала над Зеленогор Велики и името на гората било променено от Ерин Гален на Таур-ну-Фуин (преведено като Мраколес), Емин Дуир се превърнал в свърталище на множество от най-злите му изчадия и получил името Емин-ну-Фуин, тоест Планини на Мраколес. [Бележка на автора.].

За Орофер виж Приложение Б към „Историята на Галадриел и Келеборн“; в един от цитираните там откъси оттеглянето на Орофер към Зеленогор се обяснява с желанието му да избегне джуджетата от Мория и властта на Келеборн и Галадриел в Лориен.

Елфическите названия на Планините на Мраколес не се срещат никъде другаде. В Приложение Е към „Властелинът на Пръстените“ елфическото име на Мраколес е Таур-е-Ндаеделос, тоест „гора на големия страх“; с приведеното тук име Таур-ну-Фуин, тоест „гора под нощта“, по-късно бил наречен Дортонион — гористото плато по северната граница на Белерианд през Древните дни. Употребата на едно и също име спрямо Мраколес и Дортонион е многозначителна като се има предвид голямата близост между двете места в картините на баща ми. След края на Войната за Пръстена Трандуил и Келеборн отново преименували Мраколес и го нарекли Ерин Ласгален, тоест Гора на Зелените листа (Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“).

Пътят на джуджетата Мен-и-Наугрим всъщност е Древния Горски път, описан в глава 7 на „Хобитът“. В една ранна чернова на настоящото повествование има бележка за „древния Горски път, който слизал от Имладриския проход, пресичал Андуин по мост (разширен и укрепен, за да минат армиите на Съюза) и продължавал през източната долина към Мраколес. По-надолу Андуин не можел да бъде прекосен никъде; защото на няколко мили след Горския път започвал стръмен склон и течението ставало много бързо чак додето достигало просторните Перуникови поля. Отвъд тях реката пак се ускорявала и набъбвала от множество притоци, чиито имена днес са забравени, освен тези на най-големите: Перуникова река (Сир Нинглор), Сребропът (Келебрант) и Липосвет (Лимлаит)“ В „Хобитът“ Горския път пресича реката през Стария брод и не се споменава някога там да е имало мост. ↑

[15] Краткото описание, приведено в „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 382–383), дава друга версия на събитията: „в Мъгливите планини Исилдур бил нападнат из засада от голям отряд орки; ненадейно злите твари нахлули в лагера му между Зеленогор и Великата река, близо до Перуниковите поля Лоег Нинглорон; а станало тъй, понеже Исилдур бил безгрижен и не разположил стража наоколо, смятайки, че всички врагове са унищожени“. ↑

[16] Тангаил, тоест „щитова ограда“, е името на тази формация в Синдаринския език, който бил общоприет сред народа на Елендил; „официалното“. Куенийско название било сандастан, тоест „щитова преграда“, произлязло от първичното танда („щит“) и стама- („прогонвам“, „изключвам“). В Синдаринската форма се използвала различна втора частица — каил, означаваща стобор или ограда от заострени колове. В ранната си форма кегле тази дума идвала от корена кег-, тоест „зъбец“ или „шип“, срещан и в старинната дума за „ограда“ — кегия, откъдето произлиза Синдаринското кай (за сравнение — името на планинския хребет Моргай в Мордор).

Друга формация се е наричала дирнаит или на Куенийски нернехта, тоест „човешко острие“; имала е клиновидни очертания и била прилагана при атака от близко разстояние срещу врага преди да се е разгънал в боен строй или срещу защитна формация на открито. Куенийската дума нехте (на Синдарински наит) се прилагала за всички островърхи предмети: острие, клин, връх на копие, тесен полуостров (от корена нек — „тесен“); за сравнение виж името на Лориенския Наит — местността в ъгъла между Келебрант и Андуин, която при сливането на двете реки е много по-тясна и изострена, отколкото може да се покаже на картата. [Бележка на автора.] ↑

[17] Охтар е единственото име, срещано в легендите; ала вероятно всъщност представлява само почетно обръщение, което Исилдур използвал в този трагичен момент, за да прикрие чувствата си чрез официална вежливост. С титлата охтар („войник“, „боец“) наричали всички, които имали пълно военно обучение и боен опит, но все още не били удостоени със званието роквен, което бихме могли да преведем като „рицар“. Охтар обаче е бил сродник на Исилдур и негов близък приятел. [Бележка на автора.] ↑

[18] В една по-ранна чернова Исилдур заповядва на Охтар да вземе двама спътници. В „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 383) и „Задругата на Пръстена“ (книга 2, глава 2) е казано, че „само трима от неговия отряд успели след дълго лутане да се прехвърлят през планините“. Според настоящия текст може да се предположи, че третият е бил Естелмо, оръженосецът на Елендур, който оцелял в битката. ↑

[19] Били са отминали най-дълбоката част на Перуникови поля, а по-нататък земята по източния бряг на Андуин (който течал по дълбоко русло) ставала по-суха и твърда, защото местността се променяла. Оттам започвало полегато нагорнище, което при наближаването на Горския път и владенията на Трандуил почти се изравнявало със склоновете на Зеленогор. Исилдур добре знаел това. [Бележка на автора.] ↑

[20] Няма съмнение, че Саурон е бил добре осведомен за Съюза и е изпратил всички свободни отряди на Червеното око да нападат по всички възможни начини войските, които биха опитали да съкратят пътя като минат през Планините. В крайна сметка основната армия на Гил-галад заедно с Исилдур и част от Арнорската войска минала през проходите на Имладрис и Карадрас, след което стъписаните орки се укрили. Те обаче оставали нащрек, твърдо решени да нападат всеки малоброен отряд от елфи или хора. Трандуил оставили да мине безпрепятствено, понеже дори и обезкървената му армия била прекалено силна за тях; но те не бързали и през повечето време се укривали из Гората, докато други дебнели по речните брегове. Едва ли до тях са достигнали вести за гибелта на Саурон, тъй като той бил плътно обсаден в Мордор и цялата му войска загинала. Дори да е имало шепа оцелели, те са избягали далече на изток заедно с Духовете на Пръстена. Дребното и незначително поделение из северните области било забравено. Вероятно орките са смятали, че Саурон е победил и разпръснатата войска на Трандуил отстъпва, за да се укрие в горските укрепления. Поради това са станали по-дръзки и бързали да заслужат похвалата на господаря си, макар да не били участвали в главната битка. Но не похвала биха спечелили, ако някой от тях би доживял да види неговото възраждане. Никакви изтезания не биха задоволили яростта му към некадърните глупци, що оставили да им се изплъзне най-великата скъпоценност в Средната земя, макар и да не им било известно нищо за Единствения Пръстен, за който освен Саурон знаели само неговите роби — Деветте Духа на Пръстена. Ала по-късно мнозина смятали, че яростната решителност на техния щурм срещу Исилдур се дължала отчасти на Пръстена. Само две години били изминали откакто той напуснал ръката на Саурон и макар че бързо изстивал, все още тегнел от злата му воля и дирел всеки възможен начин да се завърне при господаря си (както сторил по-късно, когато Саурон се възродил и отново постигнал могъщество). Затуй се смята, че макар да не го разбирали, пълководците на орките били изпълнени с люто желание да изтребят Дунедаините и да пленят командира им. И все пак в крайна сметка се оказало, че Войната за Пръстена е загубена с Битката сред Перуникови поля. [Бележка на автора.] ↑

[21] За лъковете на Нуменорците виж „Описание на Нуменор“. ↑

[22] Само двайсет според преданията; защото никой не очаквал подобна беда. [Бележка на автора.] ↑

[23] Можем да сравним това с думите от свитъка, в който Исилдур описва Пръстена преди да напусне Гондор за последното си пътешествие и който е цитиран от Гандалф пред Съвета на Елронд в Лом идол: „Горещ бе той изпървом, когато го взех, горещ като жарава и обгори ръката ми, та не вярвам някога да се освободя от болката в нея. Ала сега, когато пиша тия слова, той е изстинал и сякаш се свива…“ („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 2.) ↑

[24] Става дума за гордостта, която го е накарала да задържи Пръстена въпреки съвета на Елронд и Кирдан да го унищожи в пламъците на Ородруин, както е описано в „Задругата на Пръстена“ (книга 2, глава 2) и „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 382). ↑

[25] Този твърде необикновен откъс несъмнено означава, че светлината на Елендилмира е осуетявала магическата способност на Пръстена да прави своя носител невидим; но когато Исилдур закрива челото си с качулка, сиянието изгасва. ↑

[26] Казват, че подир векове ония (като например Елронд), които го помнели, били поразени от невероятната телесна и духовна прилика между него и крал Елесар, победителя от Войната за Пръстена, в която се свършило веднъж завинаги с Пръстена и Саурон. Според дунедаинските летописи Елесар бил трийсет и осми потомък по права линия на Елендуровия брат Валандил. Толкова много време минало преди смъртта му да бъде отмъстена. [Бележка на автора.] ↑

[27] Цели седем левги от мястото на сражението. Нощта тъкмо падала, когато избягал; стигнал до Андуин около полунощ. [Бележка на автора.] ↑

[28] Мечът бил от вида, наричан екет — широк и къс двуостър меч с дължина от фут до фут и половина. [Бележка на автора.] ↑

[29] Мястото на последната битка било на миля и повече от северната граница на Перуникови поля, но може би бягайки в тъмнината надолу, Исилдур се е отклонил на юг. [Бележка на автора.] ↑

[30] Преди Задругата да напусне Ломидол, Елронд подарява на Гандалф манерка с чудодей „еликсир от Имладрис“ („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 3). ↑

[31] Защото този метал се намирал и в Нуменор. [Бележка на автора.].

В „Потомците на Елрос“ се казва за петнайсетия нуменорски владетел Тар-Телемайте, че е наречен тъй (тоест „Среброръкия“) заради своята обич към среброто „и защото непрестанно заръчва на служителите си да търсят митрил“. Но от друга страна Гандалф твърди в Мория, че „единствено тук в целия свят се намираше морийското или истинското сребро, както го наричаха някои; елфическото название е митрил“ („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 4). ↑

[32] В „Алдарион и Ерендис“ е казано за Ерендис и елмаза, който Алдарион й донася от Средната земя: „Алдарион видял, че е заръчала да вградят неговия елмаз като звезда в тънка сребърна лента; и по нейна молба закрепил лентата около челото й“. Така тя става известна като Тар-Елестирне, Звездочелата владетелка; и „оттогава насетне тръгнал обичаят кралете и кралиците да носят на челата си безценен камък вместо корона“ (Бележка 18 към „Алдарион и Ерендис“). Тази традиция без съмнение е свързана с Елендилмира — скъпоценен камък във формата на звезда, носен от владетелите в Арнор като символ на кралската власт; но тъй като принадлежал на Силмариен, древният Елендилмир е съществувал в Нуменор (независимо от произхода си) още преди Алдарион да донесе елмаза на Ерендис от Средната земя, тъй че не може да става дума за един и същ камък. ↑

[33] Истинската бройка е трийсет и осем, тъй като вторият Елендилмир бил изработен за Валандил (виж Бележка 26).

В „Разказ за годините“ от Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“ за 16 година на Четвъртата епоха (1436 г. по Летоброенето на Графството) е казано, че когато пристигнал на Брендивинския мост да поздрави своите приятели, крал Елесар удостоил Самознай със Звездата на Дунедаините и обявил дъщеря му Еланор за придворна дама на кралица Арвен. Въз основа на това сведение Робърт Фостър твърди в „Пълен пътеводител из Средната земя“, че „Звездата [на Елендил] била носена от владетелите на Северното кралство докато накрая Елесар я подарил на Сам Майтапер през 16 г. от Четвъртата епоха“. В настоящия текст ясно се казва, че крал Елесар е задържал при себе си Елендилмира, изработен за Валандил; и във всеки случай според мен би било напълно изключено да го подари на кмета на Графството, колкото и високо да е ценил заслугите на Самознай. Елендилмирът е бил наричан с различни имена: Звезда на Елендил, Звезда на Севера, Звезда на Северното кралство; изследователи като Робърт Фостър и Дж. Тайлър предполагат, че названието „Звезда на Дунедаините“ (срещано единствено само в посочения „Разказ за годините“) е едно от тези имена; но лично за мен изглежда почти сигурно, че не е така и че доблестният Самознай е бил удостоен с друго (и по-уместно) отличие. ↑