Милан Кундера
Незнанието (8)

8

Комунизмът в Европа угасна точно двеста години след избухването на Френската революция. За Силви, парижката приятелка на Ирена, това съвпадение бе изпълнено със смисъл. Но какъв по-точно смисъл? Какво име да дадем на Триумфалната арка, която обкрачва тези две величествени дати? Арката на двете Най-Велики Европейски Революции? Или Арката, свързваща Най-Великата Революция с Окончателната Реставрация? За да избегнем идеологическите спорове, предлагам да използваме по-скромна интерпретация: първата дата роди един велик европейски персонаж, Емигранта (Големият Предател или Големият Страдалец, както желаете); втората извади Емигранта от сцената на историята на Европейците; едновременно с това големият кинематограф на колективното несъзнавано приключи една от най-оригиналните си продукции, тази за емигрантските сънища. Именно тогава Ирена за първи път се върна в Прага за няколко дни.

Когато замина, беше много студено, а после, след три дни, внезапно, неочаквано, преждевременно настъпи лятото. Нейният много плътен дамски костюм стана неизползваем. Тъй като не си бе донесла леки дрехи, отиде да си купи рокля в един магазин. Страната все още не изобилстваше от западни стоки и тя откри същите платове, същите цветове, същите кройки, които знаеше от комунистическо време. Пробва две или три рокли, но се смути. Трудно е да се каже защо: не бяха грозни, кройката им не бе лоша, но й напомняха далечното минало, строгостта на дрехите от младостта й, сториха й се наивни, провинциални, неелегантни, подходящи за селска учителка. Но тя бързаше. Защо в крайна сметка за няколко дни да не прилича на селска учителка? Купи роклята за смешна цена, остана с нея и със зимния костюм в плика излезе на нагорещената улица.

После, отбивайки се в един голям магазин, изведнъж се озова пред стена, покрита с огромно огледало, и остана като гръмната: тази, която виждаше, не беше тя, беше друга или пък — след като се поогледа по-дълго в новата рокля — беше тя, но живееща друг живот, живота, който би живяла, ако бе останала в страната. Тази жена не беше антипатична, беше дори трогателна, но малко прекалено трогателна, толкова трогателна, че ти иде да заплачеш, жалка, бедна, слаба, покорна.

Беше обзета от същата паника както някога в емигрантските си сънища: чрез магическата сила на една рокля се озова пленница в един живот, който не желаеше, но от който вече бе неспособна да излезе. Сякаш някога, в началото на зрелия си живот, бе имала пред себе си много възможни животи, от които най-сетне бе избрала този, който я бе отвел във Франция. Но сякаш тези други, отхвърлени и изоставени животи продължаваха да я очакват и ревниво я дебнеха от своите укрития. Един от тях обсебваше сега Ирена и я стягаше в новата й рокля като в усмирителна риза.

Изтича изплашена в дома на Густаф (той имаше малко жилище в центъра на града) и се преоблече. Отново в зимния си костюм, тя погледна през прозореца. Небето бе покрито с облаци, а дърветата се огъваха на вятъра. Горещината продължи само няколко часа. Няколко часа горещина, за да й изиграят този кошмарен номер, за да й напомнят за ужаса на завръщането.

(Сън ли бе това? Нейният последен емигрантски сън? Но не, всичко бе реално. И все пак имаше чувството, че клопките, за които някогашните сънища я бяха предупредили, не бяха изчезнали, че продължаваха да са там, вечно в очакване, дебнещи приближаването й.)