Милан Кундера
Незнанието (29)

29

Да умре; да реши да умре, е много по-лесно за един юноша, отколкото за един възрастен. Какво? Нима смъртта не лишава юношата от много по-голяма част бъдеще? Разбира се, но за един младеж бъдещето е нещо далечно, абстрактно, нереално, в което той не вярва действително.

Потресена, тя гледаше как прекършената й любов, най-хубавото парче от живота й се отдалечава бавно и завинаги; за нея не съществуваше нищо, освен това минало; именно на него тя искаше да се покаже, на него искаше да говори и да изпраща знаци. Бъдещето не я интересуваше; желаеше вечността; вечността е времето, което е спряло, което е застинало; бъдещето прави вечността невъзможна; тя искаше да унищожи бъдещето.

Но как да умре сред тълпа ученици, в малък планински хотел, когато постоянно е пред очите на всички? Сети се: ще излезе от хотела, ще отиде далеч, много далеч сред природата, и някъде встрани от пътищата ще легне в снега и ще заспи. Смъртта ще настъпи в съня, смърт от измръзване, лека смърт без болка. Ще трябва само за известно време да изтърпи студа. Впрочем ще може да съкрати времето с помощта на няколко приспивателни. В една тубичка, която намери вкъщи, сложи пет хапчета, не повече, така че майка й нищо да не забележи.

Замисли смъртта си с целия си практически усет. Ще излезе вечерта и ще умре през нощта, такава бе първоначалната й идея, но тя я отхвърли: веднага щяха да забележат отсъствието й от столовата по време на вечеря, а още по-сигурно — от спалното помещение; нямаше да има време да умре. Хитро избра момента след обяда, когато всички почиват, преди да отидат на ски: отдих, по време на който отсъствието й нямаше да обезпокои никого.

Не виждаше ли крещящото несъответствие между незначителността на причината и несъразмерността на действието? Не знаеше ли, че планът й сам по себе си бе крайност? Да, но именно крайността я привличаше. Не желаеше да бъде разумна. Не желаеше да постъпва умерено. Не желаеше да измерва, не желаеше да умува. Възхищаваше се на страстта си, понеже знаеше, че по дефиниция страстта е крайност. Опиянена, не желаеше да излиза от пиянството.

После настъпи денят, който бе избрала. Тя излиза от хотела. До вратата е окачен термометър: десет градуса под нулата. Тръгва по пътя, но установява, че опиянението й се е сменило с безпокойство; напразно търси омаята, напразно призовава мислите, които съпътстваха мечтата й за смърт; въпреки всичко продължава пътя си (в този момент съучениците й са в задължителна следобедна почивка), сякаш изпълнява задача, която си е поставила, сякаш играе роля, която е написала за себе си. Душата й е празна, без никакво чувство, като душата на актьор, който рецитира текст и вече не мисли за онова, което казва.

Изкачва се по блестящ от снега път и скоро се озовава на билото. Небето отгоре е синьо; множеството облаци, озарени, позлатени, развеселени, са се спуснали по-надолу, положени като голяма корона върху широкия обръч на околните планини. Красиво е, възхитително е и тя изпитва кратко, много кратко чувство на щастие, което я кара да забрави целта на своя поход. Кратко чувство, много кратко, прекалено кратко. Поглъща хапчетата едно след друго и следвайки плана си, слиза от билото към някаква гора. Тръгва по една пътека, след десет минути чувства наближаването на съня и знае, че това е краят. Слънцето е над главата й, сияйно, сияйно. Завесата сякаш изведнъж се вдига, сърцето й се свива от страх. Чувства се прикована на осветена сцена, където всички изходи са затворени.

Сяда под един бор, отваря чантата си и изважда огледало. Малко кръгло огледалце, държи го пред лицето си и се оглежда. Красива е, много красива и не иска да се раздели с тази красота, не иска да я загуби, иска да я отнесе със себе си; ах, вече е уморена, толкова уморена, но макар и уморена, се прехласва пред красотата си, тъй като тя е онова, което й е най-скъпо на света.

Оглежда се в огледалото, после вижда как устните й треперят. Това е неовладяно движение, тик. Много пъти е установявала тази реакция у себе си, усещала я е върху лицето си, но за първи път я вижда. И виждайки я, е двойно развълнувана: развълнувана от красотата си и развълнувана от устните си, които треперят; развълнувана от красотата си и развълнувана от вълнението, което разтърсва тази красота и я деформира; развълнувана от красотата, която тялото й оплаква. Обзема я огромно съжаление към красотата, която скоро няма да я има, съжаление към света, който също скоро няма да го има, който вече не съществува, който вече е недостъпен, тъй като сънят е тук, отнася я, отлита с нея, високо, много високо, към онази безкрайна ослепителна светлина, към синьото, сияйно синьото небе.