Милан Кундера
Незнанието (40)

40

Нека си спомним: когато Ирена се бе спряла с мъжа си на брега на реката, преминаваща през един провинциален френски град, тя бе видяла на отсрещния бряг отсечени дървета и в същия миг музиката, гръмнала ненадейно от един високоговорител, я бе поразила. Тя бе притиснала ръце към ушите си и се бе разплакала. Няколко месеца по-късно беше вкъщи с агонизиращия си мъж. От съседния апартамент загърмя музика. На два пъти звъня на вратата, помоли съседите да спрат уредбата, но и двата пъти напразно. Накрая изкрещя: „Спрете този ужас! Мъжът ми умира! Чувате ли! Умира! Умира!“.

През първите си години във Франция тя много слушаше радио, което я приобщаваше към френския език и живот, но след смъртта на Мартин, заради музиката, която бе разлюбила, това вече не й доставяше удоволствие; защото новините вече не следваха непрекъснато една след друга, както някога, а всяка информация бе отделена от следващата с три, осем, петнайсет секунди музика и тези малки интерлюдии от година на година коварно нарастваха. Така тя отблизо опозна онова, което Шьонберг наричаше „музиката, превърнала се в шум“.

Лежи в леглото до Густаф; тревожи се за съня си, тъй като е превъзбудена от мисълта за срещата си; вече глътна едно приспивателно, унесе се, но понеже се събуди посред нощ, взе още две, после от отчаяние, от нервност пусна мъничко радио до възглавницата си. За да заспи отново, иска да чуе човешки глас, реч, която да завладее мисълта й, да я пренесе другаде, да я успокои и да я приспи; минава от станция на станция, но навсякъде тече само музика, мръсната вода на музиката, фрагменти от рок, джаз, опера, а това е свят, в който към никого не може да се обърне, защото всички пеят и крещят, свят, в който никой не се обръща към нея, защото всички подскачат и танцуват.

От едната страна е мръсната вода на музиката, от другата хъркане, а на обсадената Ирена й се иска да има свободно пространство около себе си, пространство, за да диша, но се сблъсква с бледото и безжизнено тяло, което съдбата стовари на пътя й като чувал с пръст. Обзема я нова вълна на омраза към Густаф не защото тялото му пренебрегва нейното (ах, не, никога повече не би могла да се люби с него!), а защото хъркането му й пречи да заспи и има опасност да провали срещата на живота си, срещата, която скоро ще се състои, след някакви си осем часа, тъй като утрото наближава, а сънят не идва и тя знае, че ще бъде уморена, нервна, с погрозняло и състарено лице.

Най-накрая силата на омразата й действа като наркотик и тя заспива. Когато се събужда, той вече е излязъл, а мъничкото радио до възглавницата й продължава да излъчва музиката, превърнала се в шум. Главата я боли и се чувства изтощена. На драго сърце би останала в леглото, но Милада предупреди, че ще дойде в десет часа. Но защо днес! Ирена няма ни най-малко желание да бъде с когото и да било!