Джефри Дивър
Убийте Райм (25)

25.

Гарет Ханлън изведе Амелия от гората на някакво шосе. Движеха се вече по-бавно, смазани от изтощение и жега.

Околността й беше позната и тя си даде сметка, че са излезли на Канал роуд — шосето, по което бе отишла сутринта в Блакуотър Ландинг. Напред се виждаше тъмната повърхност на река Пакенок. От другата страна на канала се издигаха онези високи хубави постройки, които по-рано бяха обсъждали с Люси.

— Не разбирам — каза Сакс. — Вече трябва да са открили бягството ни. Това е главният път за града. Защо не са го завардили?

— Мислят си, че сме тръгнали в друга посока. Ще блокират пътищата на юг и на изток.

— Откъде си толкова сигурен?

— Мислят ме за побъркан. За глупак. Така си мислят хората, когато някой е по-различен от тях. Аз обаче не съм глупав.

— Ама нали отиваме при Мери Бет?

— Разбира се. Само че не по пътя, по който си мислят, че ще минем.

Самоувереността му й се стори подозрителна, но нямаше време да мисли за това. Продължиха мълчаливо покрай пътя. Вървяха двайсетина минути и стигнаха на около половин километър от мястото, където Канал роуд пресича Шосе 112 близо до Блакуотър Ландинг — мястото, където бе убит Били Стейл.

— Чуй! — прошепна момчето и я хвана за ръката.

Тя се заслуша, но не чу нищо.

— Бързо в храстите.

Шмугнаха се сред група бодливи дръвчета.

— Какво има? — попита тя.

— Шшшт.

След малко на пътя се появи голям камион.

— От фабриката е — прошепна момчето. — Ето там.

На камиона бе изрисувана емблемата на „Давет индъстрис“. Когато се скри от поглед, те отново излязоха на пътя.

— Как го чу? — изненада се тя.

— О, човек трябва да внимава през цялото време. Като нощните пеперуди.

— Като нощните пеперуди ли?

— Да! Те са големи хитреци. Усещат ултразвуковите трептения. Като радари са. Когато някой прилеп издаде ултразвукова вълна, за да ги открие, нощните пеперуди свиват криле, падат на земята и се скриват. Усещат и магнитни и електрически полета. Неща, за които ние дори не подозираме. Знаеш ли, че можеш да привлечеш някои насекоми с радиовълни? Или да ги отблъснеш, зависи от честотата.

Той замълча, завъртя се и замръзна неподвижно. После отново се обърна към нея:

— Трябва постоянно да се ослушваш. Иначе могат да се промъкнат зад гърба ти.

— Кои например?

— Ами… всички.

После кимна към Блакуотър Ландинг и реката:

— Още десет минути и ще сме на сигурно място.

Тръгнаха отново.

Сакс се питаше какво ли ще стане с Гарет, когато намерят Мери Бет и се върнат в Танърс Корнър. Обвиненията срещу него нямаше да отпаднат. Ако обаче Мери Бет потвърди версията за истинския убиец — мъжа с тъмния гащеризон, — прокурорът може би ще приеме, че Гарет я е отвлякъл, за да я предпази. Показания от страна на жертвите в полза на обвиняемия се приемат във всеки съд. Вероятно в този случай обвиненията щяха да отпаднат.

Кой ли беше този мъж е тъмен гащеризон? Защо скиташе из горите на Блакуотър Ландинг? Той ли беше убил онези трима души, чиято смърт се приписваше на Гарет? Той ли бе подтикнал малкия Тод Уилкс към самоубийство? Наистина ли съществуваше наркопласьорска мрежа, в която е бил замесен Били Стейл? Проблемите с наркотиците са еднакво сериозни както в големите, така и в малките градове. Изведнъж й хрумна нещо друго: щом Гарет може да идентифицира истинския убиец на Били Стейл, мъжът с тъмния гащеризон, който вероятно вече беше научил за бягството им, сигурно щеше да се опита да ги открие и да им запуши устата. Не трябваше ли… Изведнъж Гарет застина. По лицето му се четеше тревога. Обърна се рязко.

— Какво има? — прошепна тя.

— Кола. Движи се много бързо.

— Къде?

— Шшшт.

Сакс забеляза светлина от фарове.

„Трябва постоянно да се ослушваш. Иначе могат да се промъкнат зад гърба ти.“

— Не! — възкликна Гарет и бързо я дръпна в една туфа тръстика.

По Канал роуд с пълна газ хвърчаха две патрулни коли. Чернокож полицай, когото Сакс не беше виждала досега, шофираше челната. В едната си ръка стискаше пушка. Зад волана на другата кола седеше Люси Кър.

Гарет и Сакс залегнаха.

„Свиват крила и падат на земята…“

Колите профучаха покрай тях и спряха на кръстовището на Канал роуд и Шосе 112. Препречиха и двете платна и полицаите слязоха с оръжия, готови за стрелба.

— Блокираха пътя — измърмори Сакс. — По дяволите!

— Не, не, не — прошепна отчаяно Гарет. — Трябваше да си помислят, че сме тръгнали в другата посока: на изток. Трябваше да си помислят така.

Една кола мина покрай тях. Люси махна на шофьора да спре, накара го да слезе и да отвори багажника за проверка.

Гарет се сви в тревата.

— Как, по дяволите, са разбрали, че сме тръгнали насам? Как?

„Защото Линкълн Райм е с тях“ — помисли си Сакс.

 

 

— Никой още не се е показал, Линкълн — каза Джим Бел.

— Да не очакваш Амелия и Гарет да вървят насред платното? — сряза го Райм. — Сигурно се крият някъде из храстите.

— Пътят вече е блокиран. Нашите хора проверяват всяка кола от и към Танърс Корнър, дори да познават шофьорите.

Райм отново погледна картата.

— Няма ли друг път, по който да се измъкнат на запад?

— Единственият път през блатата е Канал роуд и после Шосе 112. — В гласа на Бел се усещаше колебание. — Трябва да ти кажа, Линкълн, че пренасочването на всичките ни сили към Блакуотър Ландинг крие голям риск. Ако са тръгнали на изток, към Аутърбанкс, ще се измъкнат и никога няма да ги открием. Това твое хрумване ми се струва малко нелогично.

Райм обаче беше убеден, че е прав. Докато гледаше картата преди двайсетина минути, проследявайки пътя, по който Гарет бе отвлякъл Лидия (пътят водеше направо към Грейт Дизмал Суомп), той започна да се чуди каква е била целта на похитителя. Спомни си какво му бе казала Сакс сутринта, докато преследваше Гарет:

„Според Люси няма логика да върви в тази посока.“

Това го накара да си зададе един въпрос, на който досега никой не бе дал задоволителен отговор: Защо му беше на Гарет да отвлича Лидия Джонсън? Доктор Пери предполагаше, че за да я убие вместо Мери Бет. Само че той не я беше убил. Нито изнасилил. Каква друга причина можеше да има за отвличането й? Той не я познаваше, нямаше защо да й се сърди, тя не беше станала свидетел на убийството на Били. Каква беше причината?

После си спомни, че Гарет бе казал на Лидия, че Мери Бет е на Аутърбанкс, че била на сигурно място и нямало нужда някой да я спасява. Защо му е трябвало да се издава? А уликите във воденицата? Океански пясък, карта на Аутърбанкс… Според Сакс Люси ги намерила много лесно. Прекалено лесно. Райм реши, че местопрестъплението е било режисирано, че престъпникът е нагласил лъжливи веществени доказателства, за да заблуди детективите.

Веднага щом си даде сметка за това, Райм изкрещя:

— Подведени сме!

— Какво искаш да кажеш, Линкълн? — попита Бен.

— Излъгал ни е!

Едно шестнайсетгодишно момче ги беше измамило! Райм обясни, че момчето нарочно е „изгубило“ едната си обувка, когато е отвличало Лидия. Напълнило я е със стрит варовик, за да ги насочи към кариерата, където беше оставило другите улики: обгорената торба с житните зърна, която да ги отведе до воденицата.

Преследвачите щяха да намерят Лидия заедно с останалите подхвърлени улики, които щяха да ги убедят, че Мери Бет е на Аутърбанкс.

Което естествено означаваше, че тя се намира точно в обратната посока — на запад от Танърс Корнър.

Планът на Гарет беше блестящ, но имаше един недостатък — бе сметнал, че на полицията ще са й нужни няколко дни, докато открие Лидия. Докато те претърсват Аутърбанкс, той щеше да се забавлява с Мери Бет в истинското си скривалище.

Затова Райм попита шерифа за най-добрия път на запад от Танърс Корнър.

— През Блакуотър Ландинг. По Шосе 112 — бе отговорил Бел.

Райм нареди Люси и другите полицаи да тръгнат незабавно затам.

Имаше вероятност Гарет и Сакс вече да са минали Блакуотър Ландинг, но Райм прецени разстоянията и пресметна, че пеша не би трябвало да са се добрали още дотам.

Люси се обади от пресечката на Канал роуд и Шосе 112. Том включи телефона в слушалките на Райм. Полицайката заговори:

— Никакви ги няма. Проверяваме всяка кола. Сигурен ли си, че ще минат оттук?

— Да. Напълно — отвърна той.

— Да се надяваме, че си прав — тросна се тя. — Иначе някои много ще съжаляват! — И затвори.

След малко иззвъня телефонът на Бел. Той послуша известно време, после се обърна към Райм:

— Още трима полицаи са излезли на Канал роуд, на около километър и половина южно от пресечката с Шосе 112. Ще тръгнат на север пеша и ще претърсят около пътя. Ако Гарет и Сакс са там, ще ги открият.

Отново долепи слушалката до ухото си. Погледна Райм, после заговори по телефона:

— Да, въоръжена е… Да, чух, че стреля добре.

 

 

Сакс и Гарет останаха в тръстиките, докато полицаите освободят спряната кола.

После откъм града се чу друг звук, който Сакс определи като вой на сирени.

От юг пристигна нова кола и още двама полицаи с пушки се присъединиха към колегите си. Тръгнаха бавно по пътя, претърсвайки всеки храст.

Гарет я погледна отчаяно.

— Какво има? — прошепна тя.

Той кимна към кобура й:

— Ще го използваш ли?

— Разбира се, че не.

— Те няма да се поколебаят.

— Никой няма да стреля! — Бе ужасена, че го е помислил.

Погледна към гората. Почвата бе разкаляна. Невъзможно беше да се измъкнат незабелязано оттам. Пред тях бе телената ограда на „Давет индъстрис“. На паркинга се виждаха коли.

Амелия Сакс разследваше улични престъпления от една година. Този й опит, комбиниран с големите й познания за автомобилите, й позволяваше да разбие и подкара всяка кола за по-малко от трийсет секунди.

Дори да вземат кола обаче, как щяха да се измъкнат от района на фабриката? Входът й беше откъм Канал роуд. Пак трябваше да минат през блокадата. Дали, ако откраднат някой джип или камион, нямаше да успеят да се измъкнат незабелязано през оградата откъм Шосе 112? Навсякъде около Блакуотър Ландинг се издигаха стръмни хълмове, оградени от всички страни с блата. Можеха ли да избягат с камион, без да рискуват да катастрофират?

Полицаите бяха само на петдесетина метра. Време беше да действат. Нямаха избор.

— Хайде, Гарет. Прескачай оградата.

Запромъкваха се към паркинга.

— Кола ли ще крадем? — попита момчето, като видя накъде са тръгнали.

Сакс хвърли поглед назад. Полицаите бяха на около сто метра.

— Не обичам колите — продължи Гарет. — Плашат ме.

Тя обаче не му обърна внимание.

„Свиват крила и падат на земята.“

 

 

— Къде са? — попита нетърпеливо Райм. — Полицаите, които претърсват пътя.

Изправен до картата, шериф Бел говореше по телефона. Погледна Райм и посочи едно квадратче:

— Някъде тук. На стотина метра от входа на фабриката на Давет. Движат се на север.

— Могат ли Амелия и Гарет да заобиколят от изток?

— Не, фабриката е заобиколена отвсякъде с блата. Ако тръгнат на запад, ще се наложи да преплуват канала и вероятно няма да успеят да се качат по другия бряг. Няма къде да се скрият. Люси и Трей със сигурност ще ги забележат.

Чакането бе мъчително. Райм знаеше, че на негово място Сакс щеше да разкървави кожичките на пръстите си. Лош навик, но как й завиждаше за него! Преди злополуката той облекчаваше напрежението, като крачеше напред-назад. Сега не му оставаше нищо, освен да мисли за опасността, която я грози.

Една секретарка се показа на вратата:

— Шериф Бел, от щатската полиция ви търсят на втора линия.

Джим Бел влезе в съседния кабинет и натисна копчето на телефона. Говори няколко минути, после бързо се върна при криминолога.

— Хванахме ги! — извика възбудено той. — Щатската полиция е засякла мобилния й телефон. Движат се на запад по Шосе 112. Успели са да се промъкнат покрай блокадата.

— Как? — изненада се Райм.

Явно бяха откраднали джип или камион от паркинга на Давет и се бяха измъкнали през гората.

„Това е моята Амелия — помисли си гордо Райм. — Тази жена може да мине с кола отвсякъде…“

— Решила е да изостави колата и да вземе друга — продължи Бел.

— Откъде знаете?

— Обадила се е в бюрото за коли под наем в Хобът Фолс. Люси и другите тръгнаха веднага след тях, без сирени. Ще разпитаме хората на Давет чия кола липсва. Ако обаче телефонът поработи още малко, и това няма да ни е нужно. Още пет минути и техниците ще определят точното й местонахождение.

Линкълн Райм погледна картата, въпреки че вече я знаеше наизуст, и въздъхна:

— Късмет!

Не се разбра обаче дали това пожелание е за преследвачите, или за преследваните.