Джефри Дивър
Убийте Райм (21)

21.

В бар „При Еди“, на една пряка от ареста, Кюлбо изръмжа:

— Това не е игра, Шон.

— Не казвам, че е игра — оправда се О’Сараян. — Не може ли човек да се посмее? По дяволите, стана ми смешно! Гледах онази реклама по телевизията. В която човекът се опитва да стигне до летището, а колата му…

— Много често почна да ти се случва. Постоянно си правиш глупави шеги. Изобщо не внимаваш какво ти се говори.

— Добре де. Целият съм в слух. И така, отиваме отзад. Вратата ще бъде отключена.

— Точно това щях да попитам — намеси се Томъл. — Задната врата на ареста никога не е отключена. Заключват я с резе.

— Резето ще е дръпнато и вратата ще бъде отключена, ясно ли е?

— Щом казваш — съгласи се скептично Томъл.

— Вратата ще бъде отключена — продължи Кюлбо. — Влизаме. На масата ще има един ключ, на малката метална маса, сещате ли се?

Разбира се, че знаеха за коя маса става дума. Всеки, който бе прекарал някоя нощ в ареста на Танърс Корнър, се беше спъвал в проклетата маса, особено ако е бил пиян.

— Добре, продължавай — подкани го О’Сараян, който вече внимаваше в разговора.

— Отключваме килията. Аз ще напръскам хлапето със спрея. Ще му нахлузя торба на главата (взел съм онази, дето давя котета в нея) и го извеждаме. Може да вика, колкото си иска, никой няма да го чуе. Харис, ти ще чакаш в камиона. До самата врата, с включен двигател.

— Къде ще го закараме? — поинтересува се О’Сараян.

— Не у нас, разбира се — отвърна Кюлбо.

Питаше се дали О’Сараян не е мислил, че ще заведат отвлечения затворник у дома на някого от тях. Това означаваше само, че хилавият мъж бе по-глупав, отколкото Кюлбо предполагаше.

— Ще го закараме в изоставения гараж край линията.

— Добре — съгласи се О’Сараян.

— Ще го закараме там. Аз съм си взел газовата горелка. Ще се позанимаваме малко. Пет минути са му достатъчни да пропее къде е скрил Мери Бет.

— И после ще го…

— Какво? — сопна се Кюлбо, после зашепна: — Внимавай да не изтървеш нещо пред другите клиенти.

— Ама ти току-що разправяше как ще изпробваш горелката си върху момчето — оправда се също шепнешком О’Сараян. — Не ми изглежда по-добро от това, за което питам… за после.

Кюлбо нямаше какво да възрази, въпреки че хич не му се признаваше, че О’Сараян може да е прав. Затова каза само:

— Всичко се случва.

— Да — съгласи се Томъл.

О’Сараян завъртя капачка от бира между пръстите си; зачегърта калта под ноктите си с нея. Беше се умърлушил.

— Какво има? — попита Кюлбо.

— Много е рисковано. По-лесно щяхме да го пипнем в гората, на воденицата.

— Само че сега той не е в гората, нито на воденицата.

О’Сараян вдигна рамене:

— Просто се питах дали си струва за тия пари.

Кюлбо се почеса по брадата. Чудеше се дали да не се обръсне, за да не му е толкова горещо. Само че така двойната му брадичка щеше да личи повече.

— Искаш да се откажеш ли? Така няма да получиш нищо. Аз предпочитам да деля на две вместо на три.

— А, не, не се отказвам. Планът ми звучи добре.

О’Сараян отново се загледа в телевизора над бара. Показваха някакъв сериал. Главната актриса привлече вниманието му и той се зазяпа в бюста й.

Томъл погледна през прозореца.

— Я гледайте. Онази сладурана. Възбуждам се само като си помисля за нея.

Червенокосата полицайка от Ню Йорк, онази, дето работеше толкова бързо с ножа, вървеше по улицата с книга в ръка.

— Апетитно парче — съгласи се О’Сараян.

Кюлбо обаче помнеше решителния й поглед и ножа, опрян в гърлото на другаря му.

— Не си струва — отсече той.

Червенокосата влезе в ареста.

— Това май променя малко плановете — отбеляза О’Сараян.

— Не, не ги променя. Харис, закарваш камиона отзад и чакаш със запален двигател.

— Ами тя? — попита Томъл.

— Имаме достатъчно сълзотворен газ.

 

 

Заместник-шериф Натан Грумър кимна на Сакс. Влюбеният поглед на Джеси Корн вече й беше писнал; сдържаната усмивка на Натан бе направо облекчение.

— Здравейте, госпожице.

— Вие бяхте Натан, нали?

— Да.

— Май майсторите някаква примамка, а?

— Това старо чучело ли? — измънка смутено той.

— Какво е?

— Женска патица.

— Сам ли я направихте?

— Това ми е хобито. В шерифството имам още две. Идете да ги видите, ако искате. Нямаше ли да си ходите?

— Скоро си тръгвам. Как е той?

— Кой? Шериф Бел ли?

— Не. Гарет.

— А, не знам. Мейсън отиде да го види, поговориха малко. Опита се да изкопчи нещо за момичето, но момчето продължава да мълчи.

— Мейсън там ли е още?

— Не, тръгна си.

— А шерифът и Люси?

— Няма ги, и те си отидоха. В шерифството са. Мога ли с нещо да ви помогна?

— Гарет искаше да му донеса тази книга. Мога ли да му я дам?

— Каква е? Библията ли?

— Не, за насекомите е.

Натан взе книгата и я разгледа внимателно; сигурно се опасяваше да няма скрито оръжие. След това й я върна:

— Голяма откачалка, а? Като от филм на ужасите. Трябва да му донесете и Библията.

— Това май повече го интересува.

— Права сте. Оставете оръжието си в сейфа и елате.

Сакс остави револвера си и пристъпи към вратата, но Натан продължаваше да я гледа настоятелно. Тя вдигна вежди.

— Ами, госпожице, разбрах, че имате и нож.

— О, да, забравих.

— Правилата са си правила, нали разбирате.

Тя му подаде автоматичния си нож и той го прибра при револвера.

— Искате ли и белезниците? — попита тя.

— Не. Те не могат да ви създадат неприятности. Въпреки че веднъж едно отче доста загази точно заради белезници. Жена му го заварила вързан за леглото, а Сали Ан Карлсън седяла отгоре му. Елате, ще ви отключа.

 

 

Рич Кюлбо и Шон О’Сараян се приближиха до увехналия люляков храст зад ареста.

Задната врата на постройката гледаше към голяма поляна, обрасла с бурени и затрупана с боклук, ръждясали авточасти и домакински електроуреди. Не липсваха и употребявани презервативи.

Харис Томъл докара лъскавия си „Форд F 250“. Кюлбо си помисли, че щеше да е добре да мине от друго място, не по главната улица, но наоколо не се виждаше жива душа, пък и закусвалнята отсреща вече бе затворена. Поне камионът беше нов и не бръмчеше много.

— Кой е дежурен? — попита О’Сараян.

— Натан Грумър.

— Полицайката с него ли е?

— Не знам. Откъде, по дяволите, да знам? И да е вътре, револверът и ножът, с който се опита да те татуира, трябва да са в сейфа.

— Натан няма ли да я чуе, ако вземе да вика?

Кюлбо отново си спомни хладнокръвния поглед на червенокосата.

— По-вероятно е момчето да се развика.

— Добре де, какво ще правим тогава?

— Нахлузваме му бързо торбата. Дръж.

Кюлбо подаде на О’Сараян флакон спрей:

— Пръскай на ниско, защото могат да залегнат.

— Това… няма ли да задуши и нас?

— Ако не си го пръснеш в скапаната мутра, не. Пръска в една посока, не е като облак.

— С кого да се заема?

— С момчето.

— Ами ако жената е по-близо?

— Тя е за мен — изсъска Кюлбо.

— Ама…

— Остави я на мен!

— Добре, добре.

Наведоха глави, за да минат покрай мръсния прозорец от задната страна на ареста, и спряха пред металната врата. Тя бе леко открехната.

— Виждаш ли, отворена е — прошепна Кюлбо, горд, че всичко върви, както той е предвидил. — Хайде, като кимна, влизаме бързо и ги напръскваме… И недей да пестиш тази гадост.

Подаде голяма торба на другаря си.

— После му я нахлузваш на главата.

О’Сараян стисна спрея, после кимна към торбата в ръцете на Кюлбо.

— Значи и нея ще откараме, така ли?

Кюлбо въздъхна отегчено:

— Да, Шон. И нея.

— А? Добре де. Само питам.

— Като ги зашеметим, веднага ги изкарваме. Ие спирай по никаква причина.

— Добре… А, да ти кажа само. Взел съм си колта.

— Какво?

— Револвера бе, донесъл съм го за всеки случай.

Кюлбо се замисли за момент, после каза:

— Добре.

И хвана дръжката на вратата.