Р. Л. Стайн
Прегръдката на снежното чудовище (5)

5

— Ето го! — Татко се опита да надвика грохота на двигателя на малкия самолет. — Икнек. Това е самолетната писта.

През прозореца виждах малката кафява ивица, на която трябваше да кацнем. През последния половин час не видях нищо друго, освен километри сняг. Леле. Толкова е бяло!

Снегът блестеше на слънцето много силно. Напомни ми за коледните песни. Една от тях ми се завъртя в главата и направо ме подлуди.

Докато летяхме, все гледах да видя гигантски стъпки. Колко ли големи са стъпките на снежното чудовище? Дали са толкова големи, че да се видят от нисколетящ самолет?

— Надявам се там да има ресторант — каза Никол. — Умирам от глад.

Татко я потупа по рамото.

— Ще хапнем добре, преди да тръгнем. След това — само консерви.

— Как ще си напалим огън в снега? — запита Никол.

— Ще се настаним в малка хижа — отвърна татко. — Навътре в тундрата е, но е по-добре, отколкото да спим в палатки. Трябва да има печка с дърва. Поне се надявам.

— Може ли да си построим иглу и да спим в него? — попитах аз. — Или пък да си изкопаем ледена пещера.

— Не можеш просто ей така да си направиш иглу, Джордан — троснато каза Никол. — Това не е крепост от сняг. Нали, татко?

Татко махна капачката от обектива на фотоапарата си и започна да снима през прозореца на самолета.

— Така е — каза разсеяно той. — О-хо!

Никол също се обърна към прозореца. Изимитирах я зад гърба й. „Не можеш просто ей така да си построиш иглу“ — повторих думите й, като само мърдах устни без глас. Тя се държи сякаш ми е учителка. Много е неприятно, когато го прави пред всички в училище.

— Как ще намерим хижата? — попита Никол. — Всичко е еднакво в снега.

Татко се обърна и я щракна с фотоапарата.

— Каза ли нещо, Никол?

— Чудя се как ще намерим хижата — повтори тя. — Знаеш ли как се работи с компас, татко?

— Компас ли? Не, но няма значение. Един човек — Артър Максуел се казва — трябва да ни чака на летището. Той ще ни е водач през тундрата.

— Знам го Артър — извика пилотът. — Той познава тези места като петте си пръста. Знае всичко за кучетата и шейните. Мисля, че познава тази част на Аляска по-добре от всеки друг.

— Може да е виждал Йети — предположих аз.

— Откъде знаеш, че въобще има такова нещо? — подигравателно рече Никол. — Не сме видели и следа от него.

— Никол, някои хора са го виждали с очите си — отвърнах аз. — И ако няма такова същество, какво правим ние тук?

— Някакви хора казват, че са го виждали — каза Никол. — Или мислят, че са го видели. Няма да повярвам, докато сама не видя доказателства.

Самолетът направи кръг над малкото градче. Заиграх се с ципа на новото ми арктическо яке. Преди няколко минути бях гладен, но сега вече бях прекалено развълнуван, за да мисля за ядене.

Някъде там долу е Йети, помислих си аз. Знам, че съществува. Потръпнах от студ, въпреки струята топъл въздух от климатика на самолета.

Ами ако го намерим? После какво?

Какво ще стане, ако се окаже, че тайнственото създание не обича да го снимат?

Самолетът се сниши, за да се подготви за кацане. Приземихме се с леко подскачане и продължихме по пистата. Машината леко се наклони, когато пилотът натисна спирачките.

В края на пистата изведнъж изникна нещо голямо. Нещо огромно, бяло и ужасно.

— Татко, виж! — извиках аз. — Виждам го! Йети!