Р. Л. Стайн
Прегръдката на снежното чудовище (10)

10

— Невероятно! — измърмори татко, загледан в снега.

Артър дотича откъм навеса. Спря, като видя стъпките.

— Да! — извика той. — Било е тук!

Червендалестото му лице пребледня. Челюстта му се разтрепери от ужас.

— Трябва да се махнем оттук. Веднага! — каза той на татко с нисък, изпълнен със страх глас.

Татко се опита да го успокои:

— Чакай малко. Да не прибързваме със заключенията.

— В страшна беда сме! — настоя Артър. — Чудовището е наблизо! Ще ни разкъса на парчета!

Никол приклекна в снега и заразглежда стъпките.

— Мислиш ли, че са истински? — попита тя. — Че са истинските стъпки на Йети?

Тя мисли, че са истински, помислих си аз. Тя вярва.

Татко коленичи до нея.

— Изглеждат ми съвсем истински.

После забелязах блясък в очите му. Вдигна глава и подозрително присви очи в мен. Отстъпих назад.

— Джордан! — извика обвинително Никол.

Не устоях и се разсмях.

Татко поклати глава:

— Джордан! Трябваше да се сетя.

— Какво? — Артър изглеждаше объркан… а после ядосан. — Искаш да кажеш, че това дете е направило отпечатъците? Че е майтап?

— Опасявам се, че е така, Артър — въздъхна татко.

Артър ме изгледа намръщено. Лицето под брадата му почервеня до цвета на парче сурова пържола.

Разтреперих се. Не можех да спра. Артър ме изплаши. Той със сигурност не обича деца… особено деца, които си правят майтапи.

— Имам си работа — измърмори Артър, обърна се и тръгна през снега.

— Джордан, голям гадняр си — каза Никол. — Кога ги направи?

— Събудих се рано сутринта и се измъкнах навън — признах аз. — Издълбах стъпките по очертанията на моите, с ръкавици. После на връщане стъпвах в тях, за да прикрия следите си. Ти повярва, че са истински — добавих аз и насочих пръст към Никол. — Макар и за миг повярва в снежното чудовище.

— Не съм — възрази Никол.

— Повярва, повярва. Накарах те да повярваш.

Преместих поглед от раздразненото лице на Никол към сърдитото лице на татко.

— Беше смешно, нали? — запитах аз. — Беше просто шега.

Обикновено татко харесва шегите ми. Но не и този път.

— Джордан, не сме си вкъщи в Пасадена. Ние сме в средата на нищото. Дивата Аляска. Тук може да стане много опасно. Видя това вчера, като падна в пукнатината.

Кимнах и сведох глава.

— Не се шегувам, Джордан — предупреди ме татко. — Никакви майтапи повече! Тук съм по работа. И не искам нищо лошо да се случи на теб, на Никол или на когото и да е от нас. Разбра ли?

— Да, татко.

Никой не каза нищо в продължение на минута. После татко ме потупа по гърба.

— Добре тогава. Да влезем вътре и да си направим закуска.

Артър се върна в стаята след няколко минути. Изтупа снега от ботушите си, вперил поглед в мен.

— Мислиш си, че е смешно — измърмори той. — Но чакай да видиш чудовището. Да видим дали тогава ще ти е смешно?

Преглътнах трудно.

Отговорът на този въпрос беше „не“. Твърдо не.