Р. Л. Стайн
В гробницата на мумията (4)

4

Две ръце се протегнаха надолу към моите. Стрелнаха се и хванаха китките ми.

— Дръж се! — извика Сари.

Не паднах, само защото тя ми помогна да се хвана за въжената стълба.

— Божичко! — промълвих аз. Това бе всичко, което можах да кажа. Хванах се за въжето, за да се спася и да изчакам сърцето ми да спре да бие така силно. Затворих очи и не мърдах. Стиснах въжетата толкова силно, че ръцете ме заболяха.

— Спасих ти живота — извика Сари, надвесена над отвора. Лицето й беше на сантиметри от моето.

Отворих очи и я погледнах.

— Благодаря — казах признателно.

— Добре — отвърна тя и избухна в смях — смях на облекчение, предполагам.

Защо аз не спасих нейния живот, запитах се ядосано. Защо не мога аз да бъда героят?

— Какво стана, Гейб? — извика чичо Бен отдолу.

Бумтящият му глас силно проехтя из залата. Широк кръг светлина от фенерчето му затанцува по гранитната стена.

— Въжето ме одра — обясни аз. — Не очаквах…

— Не бързай — каза спокойно той. — Стъпало по стъпало, нали помниш?

— Мести ръцете надолу. Не ги плъзгай — посъветва ме Сари. Лицето й надничаше от дупката над мен.

— Добре, добре — казах аз, дишайки вече нормално.

Поех дълбоко въздух и го задържах. После бавно и внимателно заслизах по въжената стълба.

Малко по-късно тримата стояхме на пода на тунела, държейки фенерчетата си, а очите ни следваха кръгчетата светлина.

— Оттук — каза глухо чичо Бен и пое надясно, като вървеше бавно, леко приведен заради ниския таван.

Маратонките ни скърцаха по пясъчния под. Видях още един тунел, който водеше надясно. После друг — наляво.

— Дишаме въздух, който е на четири хиляди години — каза чичо Бен, като продължаваше да осветява с фенерчето си напред.

— Точно така и мирише — прошепнах на Сари.

Тя се засмя.

Въздухът наистина миришеше на старо. Беше някак си тежък и с дъх на мухъл. Като на някой таван.

След един завой надясно тунелът леко се разшири.

— Влизаме все по-дълбоко в земята — каза чичо Бен. — Имате ли усещане, че сякаш слизаме по хълм?

Със Сари измърморихме нещо като съгласие.

— С татко проучихме един от страничните тунели вчера — каза ми тя. — Намерихме саркофаг на мумия в една малка стаичка. Великолепен. И е в идеално състояние.

— Имаше ли мумия вътре? — запитах въодушевен аз. Умирах си да видя мумия. В музея у дома имаше само една. Толкова пъти съм я разглеждал.

— Не, беше празен — отвърна Сари.

— Защо мумията няма хоби? — запита чичо Бен и спря внезапно.

— Не знам — отговорих аз.

— Щото е бинтован! — възкликна той.

Разсмя се на собствения си виц. Със Сари само се подсмихнахме лекичко.

— Не го насърчавай — каза ми Сари достатъчно силно, за да я чуе и баща й. — Знае хиляди вицове за мумии и всичките — толкова тъпи.

— Почакайте. Само за секунда — казах аз. Наведох се да си вържа връзката на маратонката, която отново се беше развързала.

Тунелът завиваше, след това се разклоняваше на две. Чичо Бен ни поведе към левия. Беше толкова тесен, че едвам се промушвахме странично и с приведени глави, докато стигнахме широка зала с висок таван.

Изправих се и се протегнах. Толкова ми е добре, когато не съм сгънат на две… Огледах голямото помещение.

В далечния край забелязах няколко души, които копаеха. На стената над тях бяха провесени силни лампи, свързани с преносим генератор.

Чичо Бен ни заведе при тях и ни представи. Бяха четирима работници — двама мъже и две жени.

Отстрани, с папка в ръка, стоеше още един мъж. Беше египтянин, облечен изцяло в бяло, с изключение на червеното шалче на врата. Имаше права черна коса, зализана и хваната отзад на опашка. Гледаше към нас, но не се приближи. Сякаш ни разглеждаше.

— Ахмед, вчера се запозна с дъщеря ми. Това е Гейб, племенникът ми — извика му чичо Бен.

Ахмед кимна, но не се усмихна и не каза нищо.

— Ахмед е от университета — обясни ми тихо чичо Бен. — Поиска разрешение да ни наблюдава и аз се съгласих. Много е тих. Но не отваряй дума за египетски проклятия. Именно той непрекъснато ме предупреждава, че съм в смъртна опасност.

Ахмед кимна, но не каза нищо. Дълго ме гледаше, без да отмества поглед от мен.

Странен тип, помислих си аз.

Зачудих се дали би ми разказал за египетските проклятия. Обичам разкази за древни проклятия.

Чичо Бен се обърна към работниците си.

— Е? Някакъв напредък днес? — запита той.

— Смятаме, че сме съвсем близо — отвърна червенокос млад мъж, облечен в избелели дънки и синя работна риза. — Така поне усещаме нещата.

Бен се намръщи.

— Благодаря, Квазимодо — каза той.

Работниците се разсмяха. Предполагам, че те харесваха шегите на чичо Бен.

— Квазимодо е гърбушкото на църквата „Нотър Дам“ в Париж — обясни ми Сари с нейния тон на превъзходство.

— Знам, знам — отвърнах раздразнено. — Схванах.

— Въпреки това може да вървим в погрешна посока — каза чичо Бен на работниците, потърквайки оплешивялото си теме. — Тунелът може да свършва тук. — Той посочи стената вдясно.

— Не, мисля, че става по-топло, Бен — каза млада жена с прашно лице. — Ела тук. Искам да ти покажа нещо.

Тя го поведе към голяма купчина камъни. Той освети с фенерчето си мястото, което тя му сочеше. После се наведе, за да ги разгледа от близо.

— Това е много интересно, Кристи — каза чичо Бен, потърквайки брадичката си. Те продължиха още дълго да обсъждат.

След малко в залата влязоха трима работници с лопати и кирки. Един от тях носеше някакъв електрически инструмент в плоска метална кутия. Приличаше на лаптоп.

Искаше ми се да попитам чичо Бен какво е това, но той все още беше в ъгъла и обсъждаше работата с Кристи.

Със Сари отидохме до входа на тунела.

— Мисля, че вече забрави за нас — каза начумерено Сари.

Съгласих се, осветявайки с фенерчето си високия напукан таван.

— Щом слезе тук при работниците, забравя всичко друго, освен работата си — въздъхна Сари.

— Не мога да повярвам, че сме в истинска пирамида — възкликнах аз.

Сари се разсмя.

Тупна с крак по пода.

— Виж, древна пръст — каза тя.

— Аха — и аз подритнах песъчливата пръст. — Чудя се кой е вървял тук последен. Може би египетска жрица. Може би фараон. Може да са стояли точно на това място.

— Хайде да поразгледаме — предложи внезапно Сари.

— Какво?

Тъмните й очи блестяха. Гледаше ме дяволито.

— Да вървим, Гейби… хайде да разгледаме тунелите.

— Не ми викай Гейби! — казах аз. — Знаеш, че мразя.

— Извинявай — каза тя, кикотейки се. — Идваш ли?

— Не бива — настоях аз, загледан в чичо Бен. Той спореше нещо с работника, който носеше нещото, приличащо на лаптоп. — Баща ти каза, че не трябва да се отделяме. Той каза…

— Той ще е зает с часове — прекъсна ме тя, като погледа към него. — Дори няма да забележи, че ни няма. Повярвай ми.

— Но, Сари… — започнах аз.

— Освен това — продължи тя, като сложи ръце на раменете ми и ме забута към пода на залата — на него не му се ще да висим тук. Само се пречкаме.

— Сари…

— Вчера ходих и проучвах — каза тя, натискайки ме с две ръце. — Няма да се отдалечаваме много. Няма начин да се загубим. Всички тунели водят обратно към това голямо помещение. Повярвай ми.

— Просто мисля, че не трябва да правим това — казах аз, загледан в чичо Бен. Сега той беше на колене и копаеше в стената с някаква кирка.

— Пусни ме — казах на Сари. — Наистина. Аз…

И тогава тя каза това, което очаквах, че ще каже. Това, което винаги казва, когато иска да стане нейното.

— Шубе ли те е?

— Не — настоях аз. — Знаеш, че баща ти каза…

— Шубе! Шубе! Шубе! — започна да скандира тя.

Настина много изнервящо.

— Престани, Сари! — Исках думите ми да прозвучат твърдо и заплашително.

— Шубе ли те е, Гейби? — повтори тя усмихната, сякаш току-що беше спечелила голяма победа. — А, Гейби?

— Престани да ме наричаш така! — настоях аз.

Тя само ме изгледа.

Изкривих лице в погнуса.

— Добре, добре. Хайде да разгледаме — казах й аз. Какво друго можех да й кажа? — Но не надалече — добавих.

— Не се притеснявай — каза тя, вече широко усмихната. — Няма да се загубим. Ще ти покажа някои от тунелите, в които ходих вчера. В един от тях на стената има издълбано странно животно. Май е някаква котка. Не съм сигурна.

— Сериозно? — извиках, внезапно въодушевен. — Виждал съм снимки с подобни релефи, но никога не съм…

— Може да е котка — каза Сари. — Но може да е човек с животинска глава. Наистина е странно.

— Къде е? — запитах аз.

— Върви след мен!

Хвърлихме последен поглед към чичо Бен, който, седнал на колене, чоплеше каменната стена.

Последвах Сари навън.

Промушихме се през тесния тунел, после завихме вдясно и тръгнахме по един малко по-широк тунел. Вървях леко колебливо няколко стъпки след нея.

— Сигурна ли си, че можеш да намериш пътя обратно? — запитах аз, като се опитах да говоря по-тихо, за да не ме обвини, че съм изплашен.

— Няма проблем — отвърна тя. — Дръж фенерчето насочено към пода. В другия край на коридора има малка зала, която е много интересна.

След известно време тунелът се разклони на две и Сари избра левия вход.

Въздухът стана по-топъл. Беше спарен, сякаш някой беше пушил цигари.

Тунелът беше по-широк от предишните. Сари вървеше вече по-бързо, като разстоянието между двамата се увеличаваше.

— Ей… почакай! — извиках аз.

Погледнах към маратонката си и видях, че пак се е развързала. Въздъхнах силно и ядосано и се наведох да я завържа.

— Ей, Сари, почакай!

Изглежда не ме чу.

Виждах фенерчето й на известно разстояние, но светлината ставаше все по-слаба и по-слаба. След това изведнъж изчезна. Дали батерията й е свършила? Не. Може би тунелът завива, реших аз. Така че тя просто изчезна от погледа ми.

— Ей, Сари! — извиках аз. — Почакай! Почакай!

Загледах се напред в тъмния тунел.

— Сари?

Защо не ми отговаря?