Р. Л. Стайн
В гробницата на мумията (16)

16

Преглътнах тежко.

Със Сари се спогледахме. Лицето й беше изопнато от страх.

Ахмед.

Беше се опитал да ни отвлече. А ето че сега сме в ръцете му — съвсем сами тук долу.

Той пристъпи напред, вдигнал високо факел. Черната му коса блестеше на трепкащия пламък. Очите му се присвиха заплашително.

— Ахмед, какво правиш тук? — извика Сари и така ме стисна за ръката, че изстенах.

— Вие какво правите тук? — запита той с леден глас.

После влезе в помещението, като държеше факела пред себе си. Огледа залата, сякаш искаше да установи дали нещо е било разместено.

— Татко ще е тук след секунда — предупреди го Сари. — Току-що му сигнализирах.

— Опитах се да предупредя баща ти — каза Ахмед, впил поглед в Сари. Трепкащата оранжева светлина на факела му първо го огря, после го потопи в сянка.

— Да го предупредиш ли? — запита Сари.

— За проклятието — каза безизразно Ахмед.

— Чичо Бен ми спомена за някакво проклятие — казах аз и притеснено погледнах Сари. — Мисля, че не приема това сериозно.

— А трябва! — отвърна Ахмед, някак си изкрещявайки думите. Очите му проблеснаха злобно на светлината на факела.

Със Сари го гледахме мълчаливо.

Къде ли е чичо Бен, зачудих се аз.

Защо се бави?

Побързай, подканих го на ум. Моля те, побързай!

— Проклятието трябва да бъде изпълнено — каза Ахмед някак си тъжно. — Нямам избор. Вие осквернихте залата на жрицата.

— Жрицата ли? — казах на пресекулки аз.

Сари продължаваше да стиска ръката ми.

Издърпах я. Тя кръстоса решително ръце на гърдите си.

— Тази зала принадлежи на жрицата Кала — каза Ахмед и наведе факела си. — Това е свещената зала за подготовка на жрицата Кала и вие я осквернихте.

— Ами, не знаехме — рязко отвърна Сари. — И не виждам какво пък толкова е станало, Ахмед.

— Така е — казах бързо аз. — Нищо не сме докосвали. Нищо не сме премествали. Не мисля…

— Млъкнете, глупаци! — изкрещя Ахмед. Той завъртя факела така, сякаш искаше да ни удари с него.

— Ахмед, баща ми ще бъде тук всеки момент — повтори Сари с треперещ глас.

И двамата погледнахме към тунела. Беше тъмен и тих.

Никакъв знак от чичо Бен.

— Баща ти е умен човек — каза Ахмед. — Жалко, че не беше достатъчно умен да чуе предупреждението ми.

— Какво предупреждение? — запита Сари.

Разбрах, че иска да протака. Опитваше се да накара Ахмед да говори колкото се може повече, докато баща й дойде.

— Подплаших двамата работници — призна Ахмед. — Подплаших ги, за да покажа на баща ти, че проклятието е живо, че съм готов да изпълня волята на Кала.

— Как успя да ги подплашиш? — запита Сари.

Той се усмихна.

— С малка демонстрация. Показах им какво е да бъдеш сварен жив. — Той извърна поглед към басейна с катрана. — Не им хареса — добави глухо той.

— Но, Ахмед… — започна Сари.

Той я прекъсна:

— Баща ти трябваше да разбере, че не бива да се връща тук. Трябваше да ми повярва. Трябваше да повярва в проклятието на жрицата. Нейното проклятие тегне върху всеки, който дръзне да влезе в тази зала.

— Но сякаш и ти самият не вярваш в проклятието… — започнах аз.

Той заплашително вдигна факела.

— Преди повече от четири хиляди години Кала е наредила в тази свещена зала да не влиза никой — извика той и размаха факела, който хвърли лента жълта светлина в мрака. — От тогава насам наследниците на Кала са изпълнявали заръката й поколение след поколение.

— Но, Ахмед… — извика Сари.

— Сега е моят ред — продължи той, без да й обръща внимание, без да обръща внимание и на двама ни, загледан в тавана така, сякаш говори на жрицата някъде в небесата. — Дойде моят ред като потомък на Кала да опазя повелята й.

Загледах се към тунела през рамото на Ахмед. Все още никакъв знак от чичо Бен.

Дали изобщо идва? Дали сигналното устройство на Сари работи?

Защо ли се бави?

— Кандидатствах да работя при баща ти, за да съм сигурен, че свещената обител на Кала няма да бъде поругана — продължи Ахмед. Сенките трепкаха върху лицето му, което излъчваше заплаха. — Когато не се вслуша в предупреждението ми, трябваше да действам. Подплаших двамата работници. После реших да ви отведа, да ви скрия, докато той не се съгласи да спре работа.

Ахмед наведе факела. Лицето му беше тъжно.

— Сега нямам избор. Трябва да изпълня свещените си задължения. Трябва да спазя древния обет към Кала.

— Но какво значи това? — извика Сари. Оранжевият факел разкри изплашеното й изражение.

— Какво означава ли? — повтори Ахмед и махна с факела. — Огледайте се.

Двамата се завъртяхме и бързо огледахме залата. Но не разбрахме.

— Мумиите — обясни той.

Пак не разбрахме.

— Какво мумиите? — успях да изрека аз.

— Всички те са нарушители, всички те са осквернили залата на жрицата — разкри Ахмед. Тънката усмивка, която се появи на лицето му, може да бъде описана само като усмивка на гордост.

— Искаш да кажеш… че не са от древен Египет?

— Само някои от тях — отвърна Ахмед със същата студена заплашителна усмивка. — Някои от тях са нарушители от древността. Някои са съвсем скорошни. Но всички те си приличат по едно. Всички са жертва на проклятието. И всички са мумифицирани живи.

— Не! — изкрещях без изобщо да се усетя.

Ахмед не ми обърна внимание.

— Ето тази съм я правил аз — каза той и посочи мумия, която стоеше права до ръба на басейна с катран.

— Ооо, ужас! — извика Сари с треперещ глас.

Гледах с надежда отвора на тунела зад Ахмед. Но все още нямаше никакъв знак от чичо Бен.

— Днес отново ще имам работа — обяви Ахмед. — Ще има нови мумии. Нови трофеи за Кала.

— Не може да ни сториш това! — изкрещя Сари.

Хванах я за ръка.

За мой ужас вече всичко ми стана ясно. Разбрах защо някои мумии бяха в такова добро състояние.

Бяха нови.

Всичките уреди, катранът, лененото платно… бяха използвани от потомците на Кала, потомци като Ахмед. От древни времена всеки, който е влязъл в залата — залата, в която сега бяхме ние — е бил мумифициран.

Жив.

И сега ние със Сари също щяхме да се превърнем в мумии.

— Ахмед, не можеш! — извика Сари. Пусна ме и стисна юмруци.

— Това е волята на Кала — отвърна глухо той. Очите му блестяха на светлината на факела.

Видях дълга кама в свободната му ръка. Острието й блесна на светлината на факела.

Със Сари отстъпихме назад, когато Ахмед тръгна към нас с бързи и решителни крачки.