Р. Л. Стайн
В гробницата на мумията (21)

21

Стоях изправен като Статуята на свободата с малката ръка високо над главата ми.

Сякаш останах така с часове.

Сари и чичо Бен се загледаха в ръката.

Ахмед смъкна факела няколко сантиметра и присви очи към ръката на мумията. После очите му се разшириха и той зяпна от изненада.

Извика. Не разбрах какво каза. Думите бяха на език, какъвто не бях чувал. Може би древноегипетски.

Той направи крачка назад. Изненадата отстъпи място на страха.

— Ръката на жрицата! — извика той.

Поне си мисля, че това каза, защото изведнъж вниманието ми се насочи към това, което ставаше зад гърба му.

Сари нададе глух вик.

И тримата гледахме над рамото на Ахмед и не вярвахме на очите си.

Мумията, изправена на стената, тръгна напред.

Друга мумия, която лежеше по гръб, бавно се изправи, като проскърца, докато ставаше.

— Не може да бъде! — извиках аз, все още стиснал високо ръката на мумията.

Сари и чичо Бен зяпаха с широко отворени очи как обширната зала се изпълва с живот. Как мумиите скрибуцат, пъшкат и оживяват.

Въздухът се изпълни с гнила миризма и древен прах.

На бледата светлина видях как една след друга мумиите се изправяха. Протягаха бинтованите си ръце над главите без лица. Бавно. Болезнено.

Залитайки, движейки се вдървено, мумиите крачеха напред.

Гледах, замръзнал от почуда, докато излизаха от саркофазите, ставаха от пода, навеждаха се напред, правеха първите си бавни, тежи стъпки. Мускулите им стенеха, а от сухите им мъртви тела се вдигаше прах.

Те са мъртви, помислих си аз.

Всички. Мъртви. Мъртви от много години.

Но сега стават, излизат от древните си саркофази и се носят към нас на тежките си мъртви крака.

Бинтованите им стъпала стържеха по пода на залата. Мумиите сякаш се насочваха към едно място.

Пшшт. Пшшт. Пшшт.

Сух, стържещ звук, който знам, че никога няма да забравя.

Пшшт. Пшшт.

Армията без лица приближаваше. Клатушкаше се към нас с протегнати бинтовани ръце, със скърцане и пъшкане. Стенейки глухо от древна болка.

Ахмед долови почудата на лицата ни и се завъртя.

Отново извика на странния език, когато видя мумиите да напредват към нас, стържейки глухо, но последователно по пода на залата.

И тогава Ахмед с бесен вик замахна към мумията, която вървеше най-отпред. Гърдите й лумнаха в пламъци, които веднага обхванаха ръцете и краката.

Но мумията продължи да се движи напред, нито забави крачка, нито реагира по някакъв начин на пламъците, които бързо я обхванаха.

Зяпнал от ужас и бъбрейки безкрайна поредица от думи на тайнствения език, Ахмед се опита да избяга.

Но беше твърде късно.

Горящата мумия връхлетя върху него. Древната фигура хвана Ахмед за гърлото и го вдигна над горящите си рамене.

Ахмед нададе пронизителен писък от ужас. Другите мумии продължиха да се клатушкат напред. Пъшкайки и виейки през пожълтелите си превръзки, те се приближиха, за да помогнат на горящата мумия.

Вдигнаха Ахмед високо над главите си.

После го надвесиха над горящия катран в басейна.

Ахмед нададе пронизителен писък и започна да се извива и да рита, докато те го държаха над врящия, клокочещ и пушещ катран.

Затворих очи. Жегата и изпаренията на катрана ме бяха обгърнали. Чувствах се сякаш съм погълнат, напълно потопен в пушещ мрак.

Когато отворих очи, видях Ахмед да бяга към тунела, залитайки вдървено и викайки от ужас. Мумиите останаха край басейна радостни от победата си.

Усетих, че все още държа ръката на мумията над главата си. Бавно я свалих и погледнах Сари и чичо Бен. Стояха до мен, на лицата им беше изписано объркване. И облекчение.

— Мумиите… — успях да промълвя.

— Вижте… — каза Сари и посочи.

Погледнах натам, където беше насочен погледът й. Мумиите се бяха върнали по местата си. Някои се бяха облегнали, други стояха под странен ъгъл, а трети лежаха.

Стояха точно така, както когато влязох в залата за първи път.

— Ха! — Очите ми бързо обиколиха цялото помещение.

Бяха ли се премествали изобщо? Бяха ли ставали, бяха ли се изправяли и пристъпвали към нас? Или всичко беше плод на въображението ни?

Не.

Не може да сме си го въобразили.

Ахмед го нямаше. Бяхме спасени.

— Добре сме — каза доволно чичо Бен и ни прегърна. — Добре сме. Добре сме.

— Вече може да си ходим! — извика радостно Сари, прегръщайки баща си. После се обърна към мен. — Ти спаси живота ни — каза тя. Беше й трудно да произнесе тези думи. Но все пак го направи.

После чичо Бен премести поглед върху мен и ръката на мумията, която все още стисках здраво пред себе си.

— Благодаря за подадената ръка за помощ — каза чичо Бен.

 

 

В Кайро си направихме голяма вечеря. Странно е, че въобще ядохме, защото всички говорехме едновременно, бъбрехме въодушевено, възстановявахме приключението си, като се опитвахме да разберем смисъла на всичко това.

Въртях Призователя върху масата.

Чичо Бен ми се усмихна.

— Нямах идея колко особена е тази ръка на мумия!

Взе я и я заразглежда отблизо.

— По-добре не си играй с нея — каза той сериозно. — Трябва да се отнасяме към нея с внимание — добави той и поклати глава. — Що за велик учен съм и аз! — възкликна после сконфузено. — Когато я видях, си помислих, че е играчка, някакво копие. Но май тази ръка е най-голямото ми откритие!

— Тя ми е талисман — казах аз и внимателно я завъртях в ръце, след като си я взех от него.

— Приятно ми е да те слушам! — каза Сари.

Най-хубавото нещо, което някога ми е казвала.

Изненадах се колко бързо заспах. Мислех си, че ще остана буден часове наред и ще премислям всичко случило се. Но май преживяното ме беше изтощило.

На следващата сутрин със Сари и чичо Бен закусихме добре в стаята си. Аз си поръчах бъркани яйца и купичка със зърнена закуска. Докато закусвах, все си играех с ръката на мумията.

И тримата се чувствахме добре и щастливи, че страшното ни приключение беше зад гърба ни. Шегувахме се и много се смяхме.

След като изядох зърнената закуска, вдигнах ръката на мумията високо.

— О, Призователю — изрекох аз с дълбок глас, — призовавам древните духове да се съживят. Съживете се отново!

— Престани, Гейб! — смъмри ме Сари.

Посегна към талисмана ми, но аз се извъртях.

— Никак не е смешно — каза тя. — Не бива да се майтапиш с това.

— Шубе ли те е? — запитах я ухилен. Виждах ясно, че е наистина изплашена, а това ми достави истинска радост.

Вдигнах ръката по-високо, но далече от Сари.

— Призовавам вас, древни духове на мъртвите — изрекох аз. — Елате при мен сега!

И тогава се чу силно почукване на вратата.

И тримата ахнахме.

Чичо Бен бутна чашата си със сок. Тя се разлюля и се разля върху масата.

Замръзнах с ръката във въздуха.

Още едно силно почукване.

Чухме драскане по вратата. Звук от древни, бинтовани пръсти, които се опитват да натиснат дръжката.

Със Сари се спогледахме ужасени.

Бавно свалих ръката, докато вратата се отваряше.

Две тъмни фигури пристъпиха в стаята.

— Мама и татко! — извиках аз.

Със сигурност се изненадаха колко се радвам да ги видя.