Р. Л. Стайн
В гробницата на мумията (14)

14

Съвсем сам.

Гледах ужасен безполезното сигнално устройство.

Фенерчето трепереше в ръката ми.

Изведнъж всичко сякаш се понесе към мен. Стените. Таванът. Мракът.

Мумиите.

— Ха!

Залитнах крачка назад. После още една.

Осъзнах, че толкова силно стискам фенерчето, че ме боли ръката.

Светлината подскачаше по безизразните фигури.

Те не се движеха.

Разбира се, че не се движеха.

Отстъпих още крачка назад. Киселата миризма стана още по-силна, по-плътна. Задържах дъх, но миризмата беше в ноздрите ми, в устата ми. Усещах вкуса й — вкус на разпад, вкус с аромат на смърт на четири хиляди години.

Хвърлих безполезното сигнално устройство на пода и направих още крачка назад, без да отмествам поглед от разпилените наоколо мумии.

Гадеше ми се от миризмата.

Какво да направя? Трябва да се измъкна оттук. Трябва да повикам чичо Бен.

Още една стъпка назад.

— Помощ!

Опитах се да извикам, но гласът ми прозвуча слабичък, заглушен от тежкия отвратителен въздух.

— Помощ! Чува ли ме някой? — Това прозвуча малко по-силно.

Мушнах фенерчето под мишница и свих ръце около устата си да направя нещо като мегафон.

— Чува ли ме някой? — изкрещях аз.

Заслушах се отчаяно за някакъв отговор.

Тишина.

Къде са Сари и чичо Бен? Защо не ме чуват? Защо не ме търсят.

— Помощ! Някой… помощ!

Виках с все сила, вдигнал глава нагоре към дупката в тавана, от която бях паднал.

— Никой ли не ме чува? — изпищях аз.

Усещах как паниката стяга гърдите ми, сковава краката ми.

Постепенно тя ме завладя изцяло, вълна след вълна парализира тялото ми.

— Помощ! Моля — помощ!

Отстъпих още една крачка назад.

Нещо изпращя под маратонката ми.

Изписках високо и залитнах напред.

Каквото и да беше, бързо избяга.

Издишах шумно. Дълга въздишка на облекчение.

И тогава усетих, че нещо докосва глезена ми.

Изкрещях и изпуснах фенерчето. То изтрака шумно на пода.

Светлината изгасна.

Отново нещо се шмугна край мен.

Нещо твърдо.

Чух леко драскане по пода. Нещо захапа глезена ми.

Ритнах силно, но ударих само въздуха.

— Ооо, помощ!

Тук имаше някакви гадини. Доста при това.

Но какви?

Отново нещо ме перна по глезена и аз рязко ритнах с крак.

Наведох се обезумял и започнах да търся фенерчето.

Напипах нещо твърдо и топло.

— Ооо, не!

Тръснах ръка с уплашен вик.

Търсейки фенерчето в тъмнината, имах усещането, че целият под е оживял. Подът се движеше на вълни, които се търкаляха и подскачаха, пълни с живот.

Най-сетне открих фенерчето. Вдигнах го с трепереща ръка, изправих се на крака и се опитах да го включа.

Когато отстъпих назад, нещо се плъзна край крака ми.

Беше твърдо. И боцкаво.

Чух щракане. Щракане на челюсти. Животни, които се блъскат едно в друго.

Дишах шумно, гърдите ми се надигаха тежко. Бях обхванат от ужас. Подскочих с надежда да се измъкна, като междувременно продължавах да се опитвам да включа фенерчето.

Нещо изхруска силно под маратонката ми. Отскочих встрани, но пак настъпих нещо, което се шмугна между краката ми.

Най-сетне фенерчето светна.

Сърцето ми биеше лудо. Насочих жълтия лъч към пода.

И видях драскащите щракащи същества.

Скорпиони!

Бях стъпил в отвратителното им гнездо.

— Ооо… помощ!

Не познах тъничкия си изплашен глас. Дори не осъзнах, че викам.

Светлината се стрелна по пъплещите същества с вдигнати опашки, сякаш готови за атака, и с щракащи щипки. Пълзяха един връз друг. Плъзгаха се край глезените ми.

— Някой… Помощ!

Отскочих назад, когато две щипки се вкопчиха в крачола на дънките ми… и настъпих друг скорпион, който заби опашка отзад в маратонката ми.

Опитвайки се да избягам от отровните създания, се спънах.

— Не! Моля… не!

Не можех да се спася.

Падах.

Разперих ръце, но нямаше за какво да се хвана.

Щях да се пльосна точно сред тях.

— Неееее!

Нададох ужасен вик, докато летях напред.

Но в този момент усетих как две ръце ме хванаха за раменете отзад.