Р. Л. Стайн
В гробницата на мумията (10)

10

Шофьорът продължи да се смее, докато от очите му не започнаха да капят сълзи.

Сари ме хвана за ръката.

— Той работи за Ахмед — прошепна тя и ме стисна за китката. — Попаднахме в капан!

— Какво? — усетих страх да пробожда гърдите ми.

Не ми се вярваше.

Не е възможно да е права!

Но не знаех какво друго да мисля.

Хванах дръжката на вратата и тръгнах да излизам от таксито. Тогава шофьорът вдигна ръка и ми направи знак да спра.

— Гейб… върви! — подбутна ме Сари отзад.

— Кайро Сентър Хотел? — изведнъж запита шофьорът, избърсвайки с ръка сълзите от очите си. После посочи през предното стъкло. — Кайро Сентър Хотел?

Със Сари проследихме пръста му.

Това беше хотелът. Точно срещу нас, от другата страна на улицата.

Шофьорът отново започна да се смее, клатейки глава.

— Благодаря — извиках аз и изскочих навън.

Сари се измъкна след мен с широка усмивка на облекчение.

— Не ми се струва смешно — казах й аз. — Шофьорът на таксито имаше странно чувство за хумор.

Обърнах се назад. Шофьорът продължаваше да ни гледа с широка усмивка.

— Хайде — подкани ме Сари и ме дръпна за ръката. — Трябва да кажем на татко за Ахмед.

За наша голяма изненада стаята ни в хотела беше празна. Бележката ми все още си беше на масата, където я бях оставил. Нищо не беше докоснато или преместено.

— Не е бил тук — каза Сари, вдигна бележката ми и я смачка на топче в ръката си. — Ахмед ни е излъгал… за всичко.

Стоварих се на дивана с дълбока въздишка.

— Чудя се какво става — казах тъжно. — Просто не разбирам.

Двамата изпищяхме едновременно, когато вратата на стаята се отвори.

— Татко! — извика Сари и се хвърли да го прегърне.

И аз се радвах да видя чичо Бен, а не Ахмед.

— Татко, да знаеш… толкова странно нещо… — започна Сари.

Чичо Бен я прегърна през рамо. Докато я водеше към дивана в другия край на стаята, забелязах, че на лицето му е изписано голямо объркване.

— Да, странно е — промълви той и поклати глава. — И двамата ми работници…

— Какво? Те добре ли са? — запита Сари.

— Не. Никак — отвърна чичо Бен, присядайки на дръжката на фотьойла с отнесен поглед. — Те и двамата… са в нещо като шок. Мисля, че така може да се опише.

— Случило ли им се е нещо? Някакъв инцидент в пирамидата? — запитах аз.

Чичо Бен потърка оплешивялото си теме.

— Всъщност не знам. Не могат да говорят. И двамата са… онемели. Мисля, че нещо… или някой… ги е изплашил. Онемели са от уплаха. Лекарите са абсолютно объркани. Казват, че…

— Татко, Ахмед се опита да ни отвлече! — прекъсна го Сари, стискайки ръката му.

— Какво? Ахмед? Кой Ахмед? — Той присви очи, а челото му се сбръчка от объркване. — Какво искаш да кажеш?

— Ахмед. Онзи от пирамидата. С белия костюм и червената кърпа на врата, който винаги носи папка — обясни Сари.

— Каза ни, че ти си го изпратил да ни вземе — допълних аз. — Той дойде в музея…

— Музея ли? — Чичо Бен се изправи. — Какво сте правили в музея? Нали ви казах…

— Трябваше да излезем оттук — каза Сари и докосна ръката на баща си с надежда да го успокои.

— Гейб искаше да види мумиите, затова отидохме в музея. Но Ахмед дойде и ни взе с колата си. Каза, че ще ни доведе при теб в хотела.

— Но караше в обратната посока — продължих разказа аз. — Така че скочихме от колата и избягахме.

— Ахмед? — Чичо Бен произнесе името, сякаш не можеше да повярва. — Дойде при мен с отлични препоръки. Той е криптограф. Изучава дневната египетска писменост. Основно се интересува от написаното по стените и знаците, които откриваме.

— Тогава защо дойде за нас? — попитах аз.

— И къде щеше да ни отведе? — запита Сари.

— Не знам — каза чичо Бен. — Но със сигурност ще разбера. — Той гушна Сари. — Каква мистерия само — продължи той. — А вие добре ли сте?

— Да. Добре сме — отговорих аз.

— Трябва да отида до пирамидата — каза чичо Бен, като пусна Сари и пристъпи към прозореца. — Освободих работниците за днес. Но трябва да разбера какво става.

Облаци закриха слънцето. В стаята изведнъж стана мрачно.

— Ще поръчам нещо за вас — промълви чичо Бен със замислено изражение. — Става ли да останете сами тук до довечера?

— Не! — извика Сари. — Не може да ни оставиш тук!

— Защо да не дойдем с теб? — попитах аз.

— Да! Идваме с теб! — възкликна Сари, преди чичо Бен да успее да отговори.

Той поклати глава.

— Твърде опасно е — каза той и присви очи първо към мен, а после към Сари. — Докато не установя какво точно се е случило с двамата работници…

— Но, татко, ами ако Ахмед се върне? — извика Сари с глас, пълен със страх. — Ами ако дойде тук?

Чичо Бен се намръщи.

— Ахмед — промърмори той. — Ахмед.

— Не може да ни оставиш тук! — повтори Сари.

Чичо Бен гледаше свъсеното небе през прозореца.

— Предполагам, че сте прави — каза най-сетне той. — Май ще трябва да ви взема с мен.

— Да! — извикахме облекчено със Сари.

— Но трябва да обещаете, че няма да се отделяте — каза сурово чичо Бен и посочи с пръст Сари. — Говоря сериозно. Никакво шаване насам-натам. Никакви майтапи повече.

Осъзнах, че виждам чичо си в съвсем нова светлина. Въпреки че беше известен учен, той винаги е бил майтапчията в семейството.

Но сега беше наистина разтревожен.

Сериозно разтревожен.

Никакви майтапи, докато страшната мистерия не бъде разбудена.

Хапнахме сандвичи в ресторанта на хотела и тръгнахме през пустинята към пирамидата.

Докато пътувахме, тежки облаци закриха слънцето, хвърлиха сенки върху пясъка и оцветиха пустинята в тъмни трепкащи нюанси на синьо и сиво.

Не след дълго на хоризонта се появи пирамидата, която бавно се уголемяваше, докато приближавахме по почти празната магистрала.

Спомних си първия път, когато я видях преди няколко дни. Толкова невероятна гледка.

Но сега, загледан в нея през стъклото на колата, усетих само ужас.

 

 

Чичо Бен паркира близо до ниския вход зад пирамидата. Когато излязохме от колата, вятърът замете земята и понесе нагоре пясък, който се усука около краката ни.

Чичо Бен вдигна ръка, за да ни спре на входа на тунела.

— Ето — каза той. Бръкна в чантата си и извади някакви устройства. — Закачете си това.

Подаде ни устройствата.

— Само натискате копчето при нужда — каза той, докато ми помагаше да го закача на колана на дънките си. — Това е сигнално устройство. Когато натиснете копчето, то изпраща електронни сигнали към моето устройство. Така мога да ви проследя, като следвам нивото на звука. Разбира се, не вярвам да се наложи да го използвате, защото ще стоите близо до мен. Но за всеки случай…

Подаде ни и фенерчета.

— Гледайте къде ходите — нареди ни той. — Дръжте фенерчето насочено към земята на няколко метра пред вас.

— Знаем, татко — каза Сари. — Вече имаме опит, забрави ли?

— Просто следвайте инструкциите — каза рязко той и се обърна към тъмния вход на пирамидата.

Спрях на входа и извадих малката ръка на мумията, само за да се уверя, че е с мен.

— Какво правиш с това нещо? — запита Сари, изкривявайки лице.

— Това е талисманът ми — казах аз и го мушнах обратно в джоба си.

Тя изпъшка и бодро ме подбутна към входа на пирамидата.

След няколко минути бяхме отново при дупката и се спускахме по дългата въжена стълба в първия тесен тунел.

Чичо Бен водеше. Широк кръг светлина от фенерчето му се движеше напред-назад в тунела пред него. Сари беше на няколко крачки след него, а аз вървях на няколко крачки зад нея.

Този път тунелът ми се стори по-тесен и по-нисък. Предполагам, че е въпрос на настроение.

Стиснал здраво фенерчето, насочено надолу, наведох глава, за да не се ударя в ниския объл таван.

Тунелът зави наляво, после се спусна надолу, където се разклони на две. Продължихме по десния ръкав. Единственият звук, който се чуваше, беше от обувките ни, които проскърцваха по пясъка върху сухия под.

Чичо Бен се изкашля.

Сари каза нещо. Не чух какво.

Бях насочил фенерчето към няколко паяка на тавана. И двамата бяха на няколко метра пред мен.

Следвайки светлината на фенерчето, която се движеше по пода, видях, че маратонката ми отново се е развързала.

— О, не… не пак!

Спрях, за да я вържа, като оставих фенерчето на земята до мен.

— Ей… почакайте! — извиках аз.

Но те спореха за нещо и не съм сигурен, че ме чуха. Чувах гласовете им как кънтят силно в дългия и криволичещ тунел, но не разбирах какво точно казват.

Бързо вързах двоен възел на маратонката, грабнах фенерчето и се изправих.

— Ей, почакайте! — извиках възбудено.

Осъзнах, че вече не чувам гласовете им.

Не е възможно пак да ми се случи, помислих си аз.

— Ей! — извиках и сложих ръце около устата си като фуния. Гласът ми отекна в тунела.

Никой не ми отговори.

— Почакайте!

Типично за тях, помислих си аз.

Толкова се бяха отнесли в спора, че бяха забравили за мен.

Осъзнах, че съм повече ядосан, отколкото уплашен. Чичо Бен толкова пъти каза, че не трябва да се разделяме. А сега продължи и ме остави сам в тунела,

— Ей, къде сте? — извиках отново.

Никакъв отговор.