Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (87)

58
Пътуването

„Ре-Шефир, Среднощната майка, родителката на ужасите, в същината си толкова мрачна, толкова страховита, толкова поглъщаща. Тя е тук! Гледа как умирам!“

Шашабев, 1173 г., осем секунди преди смъртта. Обект: тъмноок докер на четиридесетина години, баща на три деца.

— Никак не понасям да греша.

Адолин седеше отпуснат в стола. Положил беше небрежно една ръка върху покритата с кристал маса, а в другата въртеше чаша вино. Жълто. Днес не беше на служба и можеше да си позволи съвсем мъничко да пийне.

Вятърът рошеше косите му. Намираше се в компанията на неколцина млади светлооки на терасата на една винарна на Външния пазар. Външният пазар се състоеше от разни сгради, изникнали около кралския дворец, извън пределите на военния лагер. По улицата долу се нижеше пъстро множество.

— Бих помислил, че всички споделят твоята неприязън, Адолин — отговори Якамав и се облакъти на масата. Беше набит мъж, светлоок от трети дан, от лагера на върховния принц Роион. — Кой обича да греши?

— Знам някои хора, които предпочитат това — дълбокомислено рече Адолин. — Разбира се, не го признават. Но какви други изводи да си направим от повтарянето на техните грешки?

Инкима, придружителката на Якамав този следобед, се разсмя звънливо. Тя беше закръглено създание със светложълти очи и боядисваше косите си в черно. Носеше червена рокля. Червеното никак не изглеждаше добре на нея.

Данлан, естествено, също присъстваше. Седеше до Адолин, на благопристойно разстояние, ала от време на време го докосваше със свободната си ръка. Пиеше виолетово вино. Наистина харесваше вино, но се стараеше да го съчетава по цвят с тоалета си. Любопитна черта. Адолин се усмихна. Изглеждаше особено пленителна с тази дълга шия и грациозно тяло в тясна рокля. Не боядисваше косите си, макар да бяха предимно кестеняви. Защо всъщност всички така се захласваха по тъмната коса, когато идеалът бяха светлите очи?

Престани, каза си той. Ще станеш мрачен като татко.

Другите двама с тях — Торал и придружителката му Ешава — бяха светлооки от лагера на върховния принц Аладар. Напоследък домът Колин не беше в много изгодно положение, но Адолин имаше приятели и познати из почти всички лагери.

— Да грешиш може да е забавно — подхвърли Торал. — Така животът е интересен. Ако всички винаги сме прави, какво ще ни остане?

— Скъпи мой — отговори Ешава, — не ми ли заяви навремето, че почти винаги си прав?

— Да. И затова ако всички са като мен, с кого ще се подигравам? Ужасявам се от мисълта да бъда обикновен поради компетентността на всички други.

Адолин се усмихна и отпи от виното. Днес имаше официален дуел на арената, а беше установил, че чаша жълто вино преди боя му помага да се отпусне.

— Е, няма нужда да се тревожиш, че аз съм прав твърде често, Торал. Бях сигурен, че Садеас ще действа срещу баща ми. Няма смисъл. Защо не го направи?

— Може да е някаква тактика — рече Торал. Той беше проницателен младеж, известен с тънкия си вкус. Адолин винаги го търсеше за компания, когато опитваше разни вина. — Иска да изглежда силен.

— Той е силен. Не печели нищо от това, че не действа срещу нас.

— Ето — обади се Данлан със своя тих и леко задъхан глас, — аз знам, че съм отскоро в лагера, и преценката ми неизбежно отразява моето невежество, обаче…

— Винаги казваш това, знаеш ли — небрежно рече Адолин. Много харесваше нейния глас.

— Какво казвам винаги?

— Че си невежа. Ти обаче си всичко друго, но не и това. Ти си сред най-умните жени, които познавам.

Тя се поколеба за миг, странно подразнена. После се усмихна.

— Не бива да говориш така, Адолин, когато една жена се опитва да е скромна.

— Ох, добре. Скромност. Забравих, че съществува.

— Много време сред светлооките на Садеас? — каза Якамав и предизвика още смях от Инкима.

— Както и да е. Съжалявам. Моля те, продължавай.

— Започнала бях да казвам, че се съмнявам Садеас да иска война. Да направи толкова явен ход против баща ти би довело до война, нали?

— Несъмнено — отговори Адолин.

— Следователно това е вероятната причина да се въздържи.

— Не знам — намеси се Торал. — Можеше да посрами вашето семейство и без да ви напада. Можеше да внуши например, че сте проявили небрежност и глупост, като не сте защитили краля, но че не стоите зад опита за убийство.

Адолин кимна.

— Това също би разпалило война — рече Данлан.

— Може би — отговори Торал. — Но трябва да признаеш, Адолин, че репутацията на Тоягата напоследък е не до там… внушителна.

— И какво значи това? — сопна се Адолин.

— Ох, Адолин — възкликна Торал, махна с ръка и вдигна чашата си за още вино. — Не ставай досаден. Знаеш какво казвам и знаеш също, че с думите си не искам да те обидя. Къде е прислужницата?

— Бих предположил — добави Якамав, — че след шест години тук можехме да имаме прилична винарна.

Инкима се смя и на това. Наистина се държеше дразнещо.

— Репутацията на баща ми е твърда — рече Адолин. — Или не си обърнал внимание на последните ни победи?

— Постигнати с помощта на Садеас — подхвърли Якамав.

— Но постигнати. През последните няколко месеца баща ми не само спаси живота на Садеас, но и живота на самия крал. Сражава се храбро. Със сигурност разбираш, че по-раншните слухове за него са напълно неоснователни.

— Добре, добре — отговори Торал. — Не трябва да се разстройваш, Адолин. Всички можем да се съгласим, че баща ти е прекрасен човек. Но ти сподели с нас, че искаш да го промениш.

Адолин взе да разглежда виното си. И двамата му сътрапезници бяха облечени по начина, който баща му не одобряваше. Къси горни дрехи върху яркоцветни копринени ризи. Торал беше вързал жълто шалче на врата си и още едно около дясната китка. Доста модерно, пък и изглеждаше доста по-удобно от униформата на Адолин. Далинар би казал, че тези тоалети изглеждат глупаво, обаче модата понякога беше глупава. Дръзка, различна. Имаше нещо освежаващо в това да се обличаш така, че да си интересен за околните, да се носиш по вълните на стила. Преди да се присъедини към баща си в тази война, Адолин обичаше да измисля как да изглежда, за да подхожда на определен ден. Сега можеше да избира между лятна униформа и зимна униформа.

Прислужницата най-после дойде и донесе две гарафи вино — жълто и тъмносиньо. Инкима се разкиска, когато Якамав се приведе и й зашепна на ухото.

Адолин вдигна ръка, за да не му се долива вино.

— Не съм сигурен, че искам баща ми да се промени. Вече не.

Торал се свъси.

— Миналата седмица…

— Знам. Това беше преди да го видя как спаси Садеас. Винаги, щом забравя какъв удивителен човек е баща ми, той извършва нещо, с което доказва, че съм един от десетимата глупаци. Същото стана и когато Елокар беше в опасност. Като че ли… баща ми действа така, само когато истински го е грижа за нещо.

— Намекваш, че той не се вълнува истински от войната, скъпи Адолин — каза Данлан.

— Не. Просто животът на Елокар и животът на Садеас може би са по-важни от това да убива паршендите.

Останалите приеха това като обяснение и смениха темата. Но Адолин установи, че тази мисъл продължава да се върти в ума му. Напоследък се чувстваше неспокоен. Едната причина беше, че сбърка за Садеас, а другата — че всъщност биха могли да докажат дали виденията са верни или грешни.

Адолин се чувстваше хванат в капан. Беше притиснал баща си и го беше накарал да изпита собствения си здрав разум, а сега — както се установи при последния им разговор — едва ли не се бе съгласил да приеме решението му да абдикира, ако виденията са лъжливи.

Всеки мрази да греши, помисли Адолин. Само баща ми казва, че предпочита да греши, ако така ще е по-добре за Алеткар. Адолин се съмняваше, че някой друг от светлооките би предпочел да се докаже, че е луд, пред това да се докаже, че е прав.

— Може би — говореше Ешава. — Но това не променя всички негови глупави ограничения. Иска ми се да абдикира.

Адолин се сепна.

— Какво? Какво беше това?

Ешава го изгледа.

— Нищо. Само проверяваме дали присъстваш на разговора, Адолин.

— Не, не. Кажи ми за какво говорехте.

Тя сви рамене и се обърна към Торал.

Торал се приведе напред.

— Не мисли, че в лагерите не обръщат внимание на това, което се случва с баща ти по време на буря, Адолин. Говори се, че би трябвало да се оттегли поради тази причина.

— Това би било глупаво — твърдо рече Адолин, — предвид успехите, които показва в боя.

— Абдикацията наистина би била пресилена стъпка — съгласи се Данлан. — Макар че, Адолин, ще ми се да можеш да накараш баща ти да облекчи всички тези глупави ограничения в нашия лагер. Ти и останалите от хората на Колин би трябвало да сте в състояние истински да се върнете в обществото.

— Опитах — отговори Адолин, докато проверяваше къде е слънцето. — Повярвайте ми. А сега, за съжаление, имам да се приготвям за дуел. Извинете ме.

— Още някой от блюдолизците на Садеас? — поинтересува се Якамав.

— Не — отвърна с усмивка Данлан. — Сиятелният господар Реси. Имаше известни словесни провокации от страна на Танадал и това може да му затвори устата. — Тя погледна Адолин с привързаност. — Ще се видим там.

— Благодаря — каза той, стана и закопча куртката си. Целуна свободната ръка на Данлан, махна на останалите и изтича на улицата.

Тръгването ми беше малко рязко. Ще разберат ли колко неудобно ми стана от този разговор? Вероятно не. Не го познаваха толкова добре, колкото Ренарин. Адолин обичаше да общува с голям брой хора, но не и да се сближава прекалено. Още не познаваше добре дори Данлан. Но щеше да се постарае тази връзка да е трайна. Умори се Ренарин все да му додява, че прескача от едно ухажване в друго. Данлан беше доста хубава; струваше му се, че сега ухажването ще проработи.

Мина през Външния пазар. Думите на Торал му тежаха. Адолин не искаше да става върховен принц. Не беше готов. Обичаше да се дуелира и да си бъбри с приятели. Да предвожда армията беше едно, но като върховен принц щеше да е принуден да мисли за други неща. Като бъдещето на войната тук, на Пустите равнини или защитата и съветването на краля.

Това не би трябвало да е наша грижа, помисли той. Но баща му винаги казваше така — ако ние не го правим, то кой?

Външният пазар беше доста по-неорганизиран от пазарите в пределите на далинаровия военен лагер. Тук временните постройки — повечето иззидани от каменни блокове от близката кариера — бяха израснали без определен план. Голям брой от търговците бяха тайленци с характерните кепета, елеци и дълги поклащащи се вежди.

Оживеният пазар беше сред малкото места, където се смесваха войниците от различните лагери. Всъщност това общуване се бе превърнало в една от основните функции на пазара; той беше неутрална територия, където можеха да се срещат мъжете и жените от лагерите. А и пазарът не беше свръхрегулиран, макар че Далинар направи стъпки за въвеждане на правила, когато се появиха признаци за беззаконие.

Адолин кимна за поздрав на група войници в сините униформи на дома Колин, които му отдадоха чест. Бяха патрули с алебарди на рамо и лъскави шлемове. Войските на Далинар поддържаха мира тук, а писарите му го контролираха. Всичко това — на негови разноски.

Далинар не харесваше вида на Външния пазар, не харесваше и това, че няма стени. Казваше, че едно нападение би било катастрофално за това място, че то нарушава духа на Кодекса. Но паршендите от години не бяха атакували алетската част от Равнините. А решаха ли да ударят военните лагери, съгледвачите и стражите щяха да предупредят навреме.

Следователно, какъв смисъл имаше Кодексът? Бащата на Адолин се държеше все едно Кодексът беше жизнено важен. Винаги носи униформа, винаги бъди въоръжен, винаги бъди трезв. Бъди бдителен, когато те застрашава нападение. Ала нямаше опасност от нападение.

Докато крачеше през пазара, Адолин гледаше — наистина гледаше — за пръв път и търсеше да разбере какво прави баща му.

Лесно различи офицерите на Далинар. Те носеха униформи, както им беше наредено. Сини куртки и панталони със сребърни копчета, възли на раменете. Офицерите от другите лагери бяха в най-разнообразно облекло. Трудно беше да се откроят от търговците и заможните цивилни.

Но това няма значение, повтори си Адолин, понеже няма да ни нападнат отново.

Навъси се, щом видя група светлооки, лентяйстващи пред една винарна. Досущ като него. Облеклото им, всъщност и позите, и маниерниченето им, говореха, че те се вълнуват само от забавления. Адолин откри, че това го дразни. Намираха се във война. Почти всеки ден загиваха войници. А това се случваше, докато светлооките пиеха и се развличаха.

Може би Кодексът не се отнасяше само до защитата от паршендите. Може би засягаше и нещо повече — да се дадат на хората командири, които те да уважават и на които да разчитат. Войната да се приема с подобаваща сериозност. Районът на бойните действия да не се превръща в увеселителен парк. Обикновените хора трябваше да останат внимателни и бдителни. Следователно такива бяха и Адолин, и Далинар.

Адолин поспря на улицата. Никой не го наруга, никой не го накара да се помести. Забелязаха чина му. Просто го заобикаляха.

Струва ми се, че сега разбирам, помисли Адолин. Защо това му отне толкова време?

Разтревожен, той забърза към мястото на днешния дуел.

* * *

— „Вървях от Абамабар до Уритиру“ — цитира по памет Далинар. — „Тук метафората и опитът са едно за мен, неделими като ума и паметта ми. Едното се съдържа в другото. Макар да мога да ти обясня първото, второто остава само за мен.“

Садеас, който седеше до Далинар, помръдна вежди. Елокар, в Броня, беше от другата му страна. Все по-често я носеше и вярваше, че убийците жадуват да отнемат живота му. Тримата наблюдаваха дуелите долу, на дъното на малкия кратер, определен от краля за арена. Скалистите израстъци от вътрешната страна на високата десетина стъпки стена бяха отлични места за сядане.

Дуелът на Адолин още не беше започнал. Сега се сражаваха двама светлооки, които не бяха Броненосци. Затъпените им мечове за дуел бяха наръсени с бяло, подобно на креда, вещество. Когато някой нанесеше удар по подплатената броня на съперника си, оставаше видима следа.

— Чакай малко — рече Садеас, — този човек, който е написал книгата…

— Святото му име е Нохадон. Други го наричали Байерден, обаче не сме сигурни дали това е било истинското му име.

— Та той решил да върви от къде до къде?

— От Абамабар до Уритиру — отговори Далинар. — Мисля, че разстоянието е било огромно, поне така излиза от историята.

— Бил е крал, нали?

— Да.

— Но защо…

— Малко е объркващо. Но слушай. Ще разбереш. — Далинар се прокашля и продължи. — „Крачех сам по този път на проницанието, забранил бях да ме придружават. Кон ми бяха вехтите сандали, другар ми беше яката тояга, която разговаряше с мен с ударите по камъка. Кесия ми беше собствената ми уста, пълна не със скъпоценни камъни, а с песен. Когато не можех да припечеля с пеене, ръцете ми служеха добре — чистех подове или кочини и често припечелвах доволно.

Скъпите ми хора се бояха за моята безопасност и може би за здравия ми разум. Кралете, казваха ми те, не ходят дълго като просяци. Аз пък отговарях, че щом просякът е способен на такъв подвиг, защо и кралят да не може? Да не ме мислят за по-слаб от един просяк?

Понякога мисля, че наистина съм по-слаб. Просякът знае много неща, за които кралят само се досеща. И все пак, кой съставя правилата за просешките гилдии? Често се питам какъв опит от полза за изработването на законите ми дават моят лесен живот след Опустошението и сегашното ми охолство. Ако трябваше да се опираме единствено на собствените си познания, ние, кралете, бихме писали закони само за това как трябва да се подгрява водата за чая и как да се тапицират троновете.“

Садеас се начумери. Двамата светлооки продължаваха да се дуелират; Елокар ги наблюдаваше съсредоточено. Той обичаше дуелите. Едно от първите неща, които свърши тук, на Пустите равнини, беше да докара пясък за настилане на арената.

Далинар продължи с цитата от Пътят на кралете.

— „Все пак, осъществих пътуването, и, както проницателният читател вече е забелязал, оцелях. Разказите за вълненията по пътя ще похабят някоя друга страница от това изложение, понеже първо трябва да обясня каква беше целта ми, когато поех по този странен път. Макар да бях напълно готов семейството ми да ме вземе за луд, не бих допуснал да остана с това прозвище под ветровете на историята.

Семейството ми отиде в Уритиру по прекия път и вече ме чакаха от седмици, когато пристигнах. На портата не ме познаха, понеже гривата ми беше доста подивяла без бръснач, който да я укроти. Когато разкрих кой съм, отнесоха ме, накиприха ме, нахраниха ме, потревожиха се за мен и ми се накараха, в този ред. Едва подир всичко това ме попитаха за целта на моето странстване. Не можело ли да мина по простия, лек и добре известен път до свещения град?“

— Именно — подхвърли Садеас. — Най-малкото, можеше да пътува на кон!

— „В отговор — продължи Далинар, — изух сандалите и показах мазолестите си нозе. Проснах ги удобно на масата, до недояденото грозде. В този миг от израженията на близките ми разбрах, че ме мислят за луд. Затова им обясних, като разказах историите от моето пътуване. Една след друга, като натъпкани чували с талев, складирани за зимния сезон. Скоро щях да направя плоски хлебчета от това зърно и да ги натъпча между страниците на книгата.

Да, можех да пътувам бързо. Но всички хора имат еднаква крайна цел. Дали свършваме в осветена гробница или в бедняшка дупка, всички — с изключение на самите Вестители — трябва да седнем на трапезата с Нощната пазителка.

И така, има ли целта значение? Или само пътят? Аз твърдя, че нито едно постижение не е толкова значимо, колкото пътя до него. Ние не сме създания на целите. Пътищата ни са това, което ни оформя. Изнурените ни крака, укрепналите от бремето на пътуването ни гърбове, очите ни, отворени от свежата наслада на преживяното.

Накрая трябва да кажа, че нищо добро не може да се постигне с лоши средства. Защото същината на нашия живот не е в резултата, а в метода. Монархът трябва да разбира това; той не бива да се съсредоточава върху нещата, които иска да постигне толкова, щото да отклони поглед от пътя, който трябва да измине дотам.“

Далинар се отпусна назад. Скалната платформа имаше възглавници и дървени облегалки. Дуелът завърши — светлоокият в зелено, от свитата на Садеас, удари гръдната броня на съперника си и остави дълъг бял белег върху нея. Елокар изръкопляска одобрително. Облечените му в ръкавици ръце изтракаха. Дуелистите се поклониха. Победата беше отбелязана от жените съдийки. Те разполагаха и с правилника за дуели и разрешаваха спорове и съмнения.

— Предполагам, че това е краят на твоята история — рече Садеас, когато следващите двама дуелисти пристъпиха на пясъка.

— Това е — отговори Далинар.

— И си запаметил всичко?

— Вероятно сбърках някоя и друга дума.

— Доколкото те познавам, объркал си някой определителен член.

Далинар се намръщи.

— О, не бъди толкова строг, стари приятелю — каза Садеас. — Това беше комплимент. Нещо такова.

— Какво мислиш за историята? — попита Далинар, когато дуелът започна.

— Нелепа ми се видя — призна Садеас и махна на слугата за вино. Жълто, понеже още беше рано. — Изминал е толкова дълъг път, само за да докаже, че кралете трябва да мислят за последиците от своите заповеди?

— Не само. Същото мислех и аз, но започнах да разбирам. Вървял е, защото е искал да преживее същите неща, каквито преживяват неговите поданици. Използвал е това като метафора, но смятам, че наистина е искал да знае какво е да вървиш толкова далеч.

Садеас отпи вино и зажумя на слънцето.

— Дали не трябва да поискаме някакъв сенник тук?

— Обичам слънцето — отвърна Елокар. — Толкова време прекарвам, затворен в пещерите, които наричаме сгради.

Садеас погледна Далинар и завъртя очи.

— Голяма част от Пътят на кралете е организирана като пасажа, който ти цитирах. Метафора от живота на Нохадон — действително събитие, превърнато в пример. Нарича ги четиридесетте притчи.

— Всичките ли са толкова нелепи?

— Намирам, че тази история е красива — тихо отвърна Далинар.

— Не се и съмнявам. Винаги си обичал сантименталните истории. — Садеас вдигна предупредително ръка. — Това също беше замислено като комплимент.

— Един вид?

— Точно. Далинар, приятелю, открай време си емоционален. Това те прави искрен. То може и да пречи на здравомислието, но доколкото те кара да ми спасяваш живота, мисля, че мога да го преживея. — Почеса се по брадичката. — Предполагам, че бездруго ще ми се наложи, нали така?

— Май да.

— Останалите върховни принцове мислят, че си самодоволен. Сигурно разбираш защо.

— Аз… — Какво ли можеше да отговори? — Не е нарочно.

— Е, ти ги провокираш. Вземи например това, че отказваш да отговаряш на споровете или обидите.

— Възражението просто привлича внимание към въпроса — заяви Далинар. — Най-добрата защита е правилното действие. Запознай се с добродетелта и можеш да очакваш подобаващо отношение от околните.

— А, видя ли. Кой говори така?

— Далинар говори така — намеси се Елокар, който продължаваше да наблюдава дуела. — Баща ми също говореше така.

— Именно — потвърди Садеас. — Далинар, приятелю, хората просто не могат да приемат, че нещата, които казваш, са сериозни. Допускат, че това е преструвка.

— А ти? Ти какво мислиш за мен?

— Че мога да видя истината?

— Която е?

— Че си един самодоволен тип — безгрижно отговори Садеас. — Обаче си честен.

— Сигурен съм, че и това беше замислено като комплимент.

— Всъщност сега се мъча да те подразня — каза Садеас и вдигна чашата си.

Елокар се подсмихна.

— Садеас, това беше почти остроумно. Дали не трябва да те назнача за нов шут?

— Какво стана със стария? — Гласът на Садеас издаваше любопитство, едва ли не нетърпение, като че се надяваше някаква беда да е сполетяла шута.

Усмивката на Елокар се превърна в гримаса.

— Той изчезна.

— Нима? Какво разочарование.

— Ами — Елокар махна небрежно. — От време на време изчезва. В края на краищата ще се върне. Непостоянен е като самата Преизподня. Ако не ме разсмиваше така, отдавна да съм го сменил.

Умълчаха се, а дуелът продължаваше. От скамейките в скалата го наблюдаваха и няколко други светлооки — и мъже, и жени. Далинар с неудобство отбеляза, че и Навани е дошла и разговаря с групичка дами, включително последната симпатия на Адолин — кестенявата писарка.

Погледът на Далинар се връщаше към Навани отново и отново, опиваше се от виолетовата й рокля, от зрялата й красота. Тя беше записала последните му видения, без да възразява, и като че му беше простила, че я прогони от покоите си така грубо. Никога не го подиграваше, никога не се държеше скептично. Далинар ценеше това. Трябваше ли да й благодари или тя би изтълкувала това като покана?

Отклони поглед от нея, ала откри, че не може да наблюдава дуелистите, без да я вижда с крайчеца на окото. Затова се втренчи в небето и примижа на слънцето. Отдолу долиташе тракането на метал. Зад него на стената бяха залепнали няколко охлюва и чакаха бурята да ги намокри.

Далинар имаше толкова много въпроси, за толкова много неща не беше сигурен. Даваше да му четат Пътят на кралете и се мъчеше да открие какво означават последните думи на Гавилар. Сякаш в тях се криеше ключът и за неговата лудост, и за природата на виденията му. Ала истината беше, че той не знае нищо и не може да разчита на собствените си решения. Това го разстройваше малко по малко, точка по точка.

В тези брулени от ветровете равнини, облаците като че ли бяха по-редки. Имаше само ослепително слънце и свирепи бури. Останалата част от Рошар беше зависима от бурите, обаче тук, на изток дивите бури, бяха единствените господари. Нима някой смъртен крал можеше да се надява да сложи ръка на тези земи? Според легендите, те са били населявани, не са били просто ничии хълмове, пусти равнини и разраснали се гори. Тук се е намирал Натанатан, Гранитното кралство.

— Ах — продума Садеас, все едно беше сдъвкал нещо горчиво. — Трябваше ли и той да идва?

Далинар наведе глава и проследи погледа му. Върховният принц Вама беше дошъл да гледа дуелите, а свитата му го следваше. Макар повечето от приближените му да носеха традиционните си кафяво-сиви дрехи, самият принц беше с дълга сива горна дреха с процепи, през които да се вижда червено-оранжевият хастар, в тон с маншетите и яката на ризата му.

— Мислех си, че харесваш Вама — подхвърли Елокар.

— Търпя го — обясни Садеас. — Но вкусът му за дрехи е направо отблъскващ. Червено и оранжево? При това не тъмнооранжево, а ярко, дразнещо очите. Процепите в горната дреха пък излязоха от мода преди цяла вечност. Ах, прекрасно, настани се точно срещу нас. Ще бъда принуден да го съзерцавам до края на дуелите.

— Не бива така строго да съдиш хората по външния вид — каза Далинар.

— Далинар — тросна се Садеас, — ние сме върховни принцове. Ние представляваме Алеткар. Много хора по цял свят ни приемат за център на култура и влияние. Следователно, нямам ли право да насърчавам едно подобаващо представяне пред света?

— Подобаващо представяне, да. Добре е да сме здрави и спретнати. — Добре би било и твоите войници да носят чисти униформи.

— Здрави, спретнати и модерни — поправи го Садеас.

— Ами аз? — попита Далинар и огледа скромната си униформа. — Мигар ще ме накараш да се гиздя в коприни и плисенца?

— Ти ли? Ти си напълно безнадежден. — Садеас вдигна ръка, за да му попречи да възрази. — Не, не съм справедлив. Тази униформа по някакъв начин е… извън времето. Военните униформи, поради предназначението си, никога няма да са съвършено демоде. Безопасен избор, стабилен. Така ти избягваш въпроса с модата, като отказваш да играеш. — Кимна по посока на Вама. — Вама се мъчи да играе, но се справя плачевно. А това е непростимо.

— Все още твърдя, че придаваш прекалено голяма важност на коприните и шалчетата — отговори Далинар. — Ние сме офицери на война, а не придворни на бал.

— Пустите равнини вече се превръщат в притегателно място за чуждестранните благородници. Важно е да се представим както трябва. — Садеас назидателно вдигна пръст. — Ако аз приемам твоето морално превъзходство, приятелю, то тогава е време и ти да приемеш моя усет за модата. Човек би забелязал, че ти съдиш за другите по облеклото много повече, отколкото аз.

Далинар се умълча. Думите на Садеас го ужилиха, понеже бяха верни. И все пак, щом чуждоземните благородници идеха на Пустите равнини да се срещат с върховните принцове, толкова ли беше трудно да им се покаже група добре работещи военни лагери, командвани от хора, които поне външно да изглеждат като генерали?

Далинар се загледа в края на дуела. Според неговите сметки, беше време за двубоя на Адолин. Двамата светлооки дуелисти се поклониха на краля и се оттеглиха под един сенник до арената. След миг излезе Адолин в тъмносинята си Броня. Носеше шлема си под мишница, а русо-черната му коса беше изискано поразрошена. Вдигна облечената си в ръкавица ръка да поздрави Далинар, поклони се леко на краля и после сложи шлема.

Мъжът, който излезе след него, беше в жълта Броня. Сиятелният господар Реси беше единственият пълен Броненосец в армията на върховния принц Танадал; в лагера му имаше трима други, които притежаваха само Меч или само Броня. Самият Танадал нямаше нищо. Не беше рядкост върховните принцове да разчитат на най-добрите си воини за Броненосци; това беше разумно, особено ако принцът е от онези генерали, които предпочитат да останат зад фронта и оттам да направляват хода на действията. В княжеството на Танадал от векове съществуваше традицията онзи, който държи Бронята и Меча на Реси, да се титулува Защитник на краля.

Напоследък Танадал приказваше за неуспехите на Далинар и затова Адолин беше поканил звездния му Броненосец на един приятелски двубой. Средно изтънчена постъпка. Малко дуели се водеха за Броня или Меч. В този случай загубата щеше да струва само смяна в ранглистата. Двубоят привлече необичайно внимание и през следващия четвърт час малката арена се изпълни с публика. През това време дуелистите се раздвижваха и се подготвяха. Няколко дами отвориха стативите си, за да скицират или да записват впечатленията си. Самият Танадал не присъстваше.

Двубоят започна, когато главната съдийка, Сиятелната Истоу даде знак на съперниците да призоват Мечовете си. Елокар напрегнато се приведе напред. Адолин и Реси кръжаха един около друг, докато Мечовете им се материализираха. Далинар усети, че и той се е привел напред, макар малко да се срамуваше. Според Кодекса, повечето дуели трябваше да се избягват, докато Алеткар е във война. Имаше тънка граница между двубоите за упражнение и дуелите за обида, при които имаше опасност от раняването на важни офицери.

Реси зае Каменна позиция, хванал Меча в две ръце, насочен нагоре. Лактите му сочеха настрани. Адолин беше във Вятърна позиция, леко обърнат, с ръце напред, лакти надолу, а острието на Меча — над главата му, насочено назад. Обикаляха се. Победител щеше да е онзи, който пръв напълно разбие част от Бронята на противника. Не беше особено опасно; отслабената Броня можеше да отрази удар, дори и да се счупеше при това.

Реси нападна пръв — скочи напред, мощно замахна с Меча над глава и после надолу и надясно. Каменната позиция залагаше на такъв тип нападение, на използването на най-могъщо ускорение и сила при всеки удар. Според Далинар това не беше удобно — на бойното поле не е нужно да се влага толкова сила с Меча. Но е полезно срещу друг Броненосец.

Адолин отскочи и избегна удара. Подсилените от Бронята крака му придаваха ловкост, която не съответстваше на това, че носи яки доспехи с тегло над сто мерки. Атаката на Реси, макар и добре изпълнена, го остави открит и Адолин внимателно го удари отляво, като напука Бронята на предмишницата му. Реси пак нападна, Адолин пак избегна и отбеляза попадение в лявото бедро на противника.

Някои поети описваха битката като танц. Далинар рядко имаше подобно усещане в истинско сражение. Двама мъже, които се бият с меч и щит, се нахвърлят стремително и свирепо, удрят отново и отново, опитват да преодолеят щита на противника. Не толкова танц, колкото борба.

Но, виж, сблъсъкът между Броненосци би могъл да прилича на танц. Правилното боравене с огромните оръжия изискваше много ловкост, а Бронята беше издръжлива. Двубоите общо взето се проточваха. Движенията бяха величествени, широки. Имаше нещо плавно в боя с Мечове. Грация.

— Много е добър, знаеш — рече Елокар. Адолин удари шлема на Реси и предизвика вълна от аплодисменти. — По-добър е от баща ми. По-добър е дори и от теб, чичо.

— Много работи — отговори Далинар. — Наистина обича това. Не войната, не сраженията. Дуелите.

— Ако поиска, може да стане шампион.

Адолин наистина искаше да стане шампион. Далинар знаеше това. Но отказваше дуели, които биха го доближили прекалено много до титлата. Далинар подозираше, че прави това, за да спазва някак Кодекса. Шампионатите и турнирите бяха занимания за онези редки периоди, през които не се водеше война. Можеше да се твърди обаче, че защитата на семейната чест е занимание за всяко време.

Както и да е, Адолин не се дуелираше за по-високо място в ранглистата и това караше другите Броненосци да го подценяват. Те не се колебаеха да приемат двубоите с него. Дори някои хора без Брони го предизвикваха. По традиция Бронята и Мечът на краля бяха достъпни срещу огромна такса за всеки, който едновременно се радваше на симпатията на владетеля и искаше да влезе в дуел с Броненосец.

Далинар потрепери при мисълта, че някой друг може да ползва неговата Броня или да вземе в ръка Заклеващия. Беше противоестествено. Въпреки това даването на кралските Броня и Меч — а преди възстановяването на монархията, на тези на върховния принц — беше силна традиция. Дори Гавилар не я наруши, макар на четири очи да се оплакваше от това.

Адолин избегна поредния удар, но вече беше преминал към по-офанзивната форма на Вятърната позиция. Реси не беше подготвен за това. Веднъж успя да удари десния паулдрон на Адолин, но слабо. Адолин напредваше с плавни движения на Меча. Реси отстъпи и премина към париране — Каменната позиция беше сред малкото, които разчитаха на това.

Адолин удари Меча на Реси и го извади от позиция. Реси го върна, ала Адолин пак го изби. Реси ставаше все по-небрежен при възстановяването на стойката си и Адолин започна да удря и от двете му страни. Кратки, бързи и изнервящи удари.

Те свършиха работа. Реси изрева и се хвърли в един от типичните за Каменната позиция широки махове. Адолин се справи отлично — прехвърли Меча си в една ръка, пое удара с незасегната броня на лявата предмишница. Тя се напука лошо, но движението му позволи да стовари Меча върху вече поразената броня на лявото бедро на Реси.

Тя се пръсна с остър металически звук, парчетата се разлетяха и оставиха дири от дим, който проблясваше като разтопена стомана. Реси се олюля. Левият му крак вече не понасяше тежестта на Бронята. Двубоят завърши. В по-важните дуели се допускаше счупването на две или три части на Бронята, обаче това беше опасно.

Съдийката се изправи и обяви края на дуела. Реси се оттегли, сваляйки шлема си. Ругатните му се чуха ясно. Адолин го поздрави, като опря плоското на Меча в челото си и после остави оръжието да изчезне. После се поклони на краля. Някои мъже се смесваха с публиката, за да се хвалят или да приемат приветствия, обаче Адолин се оттегли в шатрата за подготовка.

— Наистина има талант — каза Елокар.

— И е такъв… приличен момък — додаде Садеас и сръбна от виното.

— Да — рече Далинар. — Понякога ми се ще да бяхме в мир, само за да може Адолин да се посвети на своите дуели.

Садеас въздъхна.

— Още приказки за излизане от войната ли, Далинар?

— Нямам това предвид.

— Все разправяш, че си се отказал от този аргумент, чичо — каза Елокар и се обърна да го погледне. — И все продължаваш да танцуваш около него, да говориш с копнеж за мира. Мъжете из лагерите те наричат страхливец.

Садеас изсумтя.

— Не е страхливец, Ваше величество. Мога да свидетелствам за това.

— Защо тогава? — попита Елокар.

— Тези слухове се разраснаха отвъд всякакви разумни размери — рече Далинар.

— Но ти продължаваш да не отговаряш на моите въпроси — настоя Елокар. — Ако ти можеше да вземеш решението, чичо, щеше ли да ни накараш да си тръгнем от Пустите равнини? Страхливец ли си?

Далинар се поколеба.

Обедини ги, му бе казал онзи глас. Това е твоята задача и аз ти я поставям.

Страхливец ли съм аз?, зачуди се Далинар. С книгата Нохадон го предизвикваше да изучи себе си. Никога да не е толкова сигурен или надменен, за да стигне до там да изгуби желание за търсене на истината.

Въпросът на Елокар не се отнасяше до виденията. Въпреки това Далинар определено имаше впечатлението, че е страхлив, поне във връзка с желанието да абдикира. Ако се откажеше заради нещата, които му се случваха, това би означавало да поеме по лесния път.

Не мога да се откажа, осъзна той. Няма значение какво ще стане. Трябва да приключа сам с това. Дори да беше луд. Дори — и това беше още по-тревожна мисъл — виденията да бяха истински, но с неясен произход. Трябва да остана. Ала също така трябва и да планирам, да съм сигурен, че няма да повлека дома Колин подире си.

Толкова тънка линия. Нищо ясно, всичко замъглено. Беше готов да избяга, понеже обичаше да взема ясни решения. Е, за нещата, които ставаха с него, нищо не беше ясно. Като че ли с решението да остане върховен принц той положи важен камък в основата на съграждането на старата си личност.

Няма да абдикира. Това е то.

— Далинар? — обади се Елокар. — Ти… добре ли си?

Далинар примигна и усети, че е престанал да забелязва краля и Садеас. Да се вторачва така в празното пространство нямаше да помогне твърде на репутацията му. Обърна се към краля.

— Искате истината? Да, ако можех да заповядвам, щях да взема десетте армии и да се върна в Алеткар.

Каквото и да говореха другите, това не беше страхливо. Не, той току-що се беше изправил срещу страха вътре в себе си и знаеше какво е. Друго беше.

Кралят изглеждаше потресен.

— Бих си тръгнал — твърдо продължи Далинар. — Но не, защото искам да избягам или защото се боя от битките. А защото се боя за стабилността на Алеткар; излизането от тази война би ни помогнало да подсигурим нашето кралство и верността на върховните принцове. Бих пратил още посланици и учени да открият защо паршендите убиха Гавилар. Твърде лесно се отказахме да разберем това. Още се питам дали убийството не е подготвено от изменници или бунтовници сред самите паршенди. Бих разкрил каква е тяхната култура — и да, те наистина притежават култура. Ако убийството не е предизвикано от паршендски бунтовници, бих продължил да питам, докато не узная защо са го направили. Бих изискал замяна — може би да ни предадат техния крал за екзекуция — за да им дарим мир. Що се отнася до скъпоценните ядра, бих говорил с моите учени за изнамирането на по-добър метод за удържането на тази територия. Може би чрез масово заселване на областта, включително целите Ничии хълмове, ние бихме могли действително да разширим границите си и да претендираме за Пустите равнини. Не бих се отказал от отмъщението, Ваше величество, но бих подходил към него и към войната ни тук като цяло, по-разумно. Тъкмо сега ние знаем твърде малко, та да сме ефективни.

Елокар изглеждаше изненадан. Той кимна.

— Аз… Чичо, това наистина има смисъл. Защо не го обясни по-рано?

Далинар примигна. Едва преди няколко седмици Елокар възнегодува при самото споменаване на идеята за връщане. Какво се беше променило?

Не съм гласувал на момчето достатъчно доверие, осъзна Далинар.

— Напоследък имах проблеми с излагането на собствените си мисли, Ваше величество.

— Ваше величество! — намеси се Садеас. — Със сигурност Вие не обмисляте сериозно да…

— Последното покушение ме разстрои, Садеас. Кажи ми. Имаш ли напредък в установяването на това кой е сложил повредените камъни в моята Броня?

— Още не, Ваше величество.

— Опитват да ме убият — тихо рече Елокар и се сгуши в Бронята си. — Ще ме убият, като баща ми. Понякога се питам дали тук не преследваме десетимата глупаци. Убиецът в бяло беше шин.

— Паршендите поеха отговорността за пращането му — каза Садеас.

— Да — отвърна Елокар. — Но все пак те са диваци и лесно могат да бъдат манипулирани. Съвършено отклоняване на вниманието. Да се припише вината на някакви си парши. Воюваме с години и не забелязваме истинските злодеи, които тихичко действат в собствения ми лагер. Наблюдават ме. Непрекъснато. Чакат. Виждам лицата им в огледалата. Символи, криви, нечовешки…

Далинар и Садеас се спогледаха обезпокоено. Дали параноята на Елокар се утежняваше или просто ставаше по-видима? Привиждаха му се призрачни заговори във всяка сянка. А сега, след покушението, имаше с какво да подхранва страховете си.

— Изтеглянето от Пустите равнини би могло да се окаже добра идея — внимателно каза Далинар. — Но не и ако сложи началото на война с някой друг. Ние трябва да стабилизираме и да обединим нашия народ.

Елокар въздъхна.

— Преследването на убиеца точно сега е просто една безполезна мисъл. Може би няма да имаме нужда от това. Чух, че съвместните ви действия със Садеас са били плодотворни.

— Наистина, Ваше величество — отговори Садеас гордо и дори леко самодоволно. — Въпреки че Далинар все още настоява да ползва своите бавни мостове. Понякога моите войски биват почти смазани, докато той пристигне. Всичко би вървяло по-добре, ако Далинар реши да се възползва от модерната тактика за мостовете.

— Жертвите… — подхвана Далинар.

— Са приемливи — отсече Садеас. — Това са предимно роби, Далинар. За тях е чест, че имат възможността да дадат своя малък принос.

Съмнявам се, че те го виждат в тази светлина.

— Ще ми се поне да опиташ по моя начин — продължи Садеас. — Това, което правим, засега върши работа, но се притеснявам дали паршендите ще продължат да пращат по две армии срещу нас. Не съм във възторг от мисълта да се сражавам с тях сам, докато ти пристигнеш.

Далинар се поколеба. Това би било проблем. Но да се откаже от обсадните мостове?

— Е, защо да не направим компромис? — вметна Елокар. — При следващата атака, чичо, позволи на мостовите на Садеас да ти помогнат в началото на прехода до спорното плато. Садеас разполага с достатъчно свободни отряди, които да ти заеме. Той пак може да се втурне напред с по-малка армия, обаче с неговите мостови отряди ти ще го следваш по-бързо, отколкото досега.

— Това е все едно да използвам мои.

— Не непременно — отговори Елокар. — Ти каза, че паршендите рядко успяват да се настанят и да те обстрелват, след като Садеас ги е въвлякъл в сражение. Хората на Садеас могат да започнат нападението както обикновено, а ти можеш да се включиш, щом той ти осигури място.

— Да… — дълбокомислено рече Садеас. — Мостовите, които ти използваш, ще са в безопасност, няма да даваш допълнителни жертви. Но ще идваш на платото да ми помагаш два пъти по-бързо.

— А ако не успееш да отклоняваш вниманието на паршендите достатъчно дълго? — попита Далинар. — А ако разположат стрелци, които да ударят по моите мостови, докато преминаваме?

— Тогава ще се оттеглим — въздъхна Садеас. — И ще кажем, че сме се провалили. Но поне ще сме опитали. Така се върви напред, стари приятелю. Опитваш нови неща.

Далинар се умисли.

— Ох, хайде, Далинар. Той прие предложението ти за съвместни нападения. Опитай веднъж по неговия начин.

— Много добре — отговори Далинар. — Ще видим как действа това.

— Отлично — рече Елокар и стана. — А сега смятам, че е време да отида да поздравя твоя син. Дуелът беше вълнуващ!

Далинар не го преценяваше така — съперникът на Адолин нито за миг нямаше превъзходство. Но това беше най-добрата битка. Далинар не приемаше за „добър“ бой оспорвания. Когато побеждаваш, винаги е по-добре да побеждаваш бързо и с огромно предимство.

Далинар и Садеас почтително се изправиха, когато кралят заслиза по приличните на стъпала скални израстъци към посипаното с пясък дъно. После Далинар се обърна към Садеас.

— Налага се да тръгвам. Прати ми писар, за да изясним подробностите по платата, които смяташ за подходящи за такава маневра. Следващия път, ако трябва да нападнем някое от тях, аз ще доведа армията си на твоя сборен пункт и ще тръгнем заедно. Ти с по-малобройната и по-бърза група можеш да тръгнеш напред, а ние ще те настигнем, когато заемеш позиция.

Садеас кимна.

Далинар се обърна и се заизкачва към изхода.

— Далинар — провикна се Садеас подире му.

Далинар го погледна. Шалът на Садеас се вееше на вятъра, ръцете му бяха скръстени, металическата златиста бродерия блестеше.

— Прати ми и ти някоя от твоите писари. С екземпляр от тая гавиларова книга. Може да ми е забавно да чуя и другите истории.

Далинар се усмихна.

— Ще го направя, Садеас.