Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (73)

49
Да те е грижа

„Сияен / по родно място / да възвести иде / иде да възвести /родното място / на Сияйните.“

Макар да не съм открита привърженичка на поетичната форма кетек като средство за предаване на сведения, този кетек на Аллан често се цитира във връзка с Уритиру. Вярвам, че някой е объркал дома на Сияйните и родното им място.

Обраслите със зеленикавосив мъх стени на пропастта надвисваха от две страни над Каладин. Пламъците на факлата му танцуваха, светлината се отразяваше от хлъзгавите, мокри от дъжда камъни. Влажният въздух беше хладен, а бурята беше оставила подире си големи и малки локви. Каладин мина край една дълбока локва, от която стърчаха тънички лакътна и лъчева кост. Той не погледна дали и скелетът е тук.

Потоци вода, размишляваше Каладин, заслушан в стържещите стъпки на мостовите. Тази вода трябва да отива някъде, иначе щяхме да прехвърляме канали, а не пропасти.

Каладин не знаеше да вярва ли на съня си, но беше поразпитал наоколо и се оказа, че наистина източният дял на Пустите равнини е по-открит от западния. Платата бяха износени. Ако мостовите успееха да се доберат до там, можеха и да избягат на изток.

Може би. В района се въдеха многобройни пропастни чудовища, а по периметъра патрулираха алетски съгледвачи. Натъкнеше ли се на тях, отрядът на Каладин щеше трудно да обясни какво прави там — въоръжени мъже, при това повечето с робски клейма.

Сил вървеше край стената, приблизително на височината на главата му. Земните духчета не я притегляха надолу, както притегляха всичко друго. Крачеше със сключени зад гърба ръце, дългата й до коленете поличка се вееше от недоловим вятър.

Да избягат на изток. Изглеждаше невероятно. Върховните принцове се потрудиха много с проучванията в тази посока, докато търсеха път към центъра на Равнините. Безуспешно. Някои от групите бяха изтребени от пропастните чудовища. Други се озоваха заловени долу по време на буря въпреки предпазните мерки. Не беше възможно бурите да се предскажат с пълна точност.

А някои групи съгледвачи бяха избегнали подобна участ. Ползваха огромни сгъваеми стълби, за да излизат на платата при буря. Ала при това загубиха много хора, понеже горе нямаше добри убежища. Те не можеха да мъкнат фургони или други някакви заслони из пропастите. Каладин беше чувал, че повече грижи създават паршендските патрули. Те бяха намерили и убили десетки съгледвачи.

— Каладин? — обади се Тефт и забързано преджапа през локва, в която се носеха парченца от черупка на кремлинг. — Добре ли си?

— Отлично.

— Виждаш ми се обременен с мисли.

— По-скоро обременен със закуска — отговори Каладин. — Тая сутрин кашата беше прекалено гъста.

Тефт се усмихна.

— Не подозирах, че си толкова речовит.

— И по-речовит бях. Наследство от майка ми. Рядко човек можеше да й каже нещо, без тя да го извърти и да му го върне.

Тефт кимна. Някое време вървяха мълчаливо, мостовите зад тях се смееха на разказа на Дуни за първото момиче, което целунал.

— Синко — продума Тефт, — напоследък да си изпитвал нещо странно?

— Странно ли? По кой начин странно?

— Не знам. Просто… странно. — Той се прокашля. — Нали разбираш, странен прилив на сила? Усещането, че… хммм, че си лек?

— Усещането, че съм какъв?

— Лек. Е, може би нещо като главата ти да е лека. Замаяна. Такива неща. Проклятие, момче, само проверявам дали още не си болен. Доста тежко те беше очукала бурята.

— Добре съм. Всъщност, удивително добре.

— Странно, а?

Наистина беше странно. Подхранваше натрапчивата му тревога, че е подложен на някакво свръхестествено проклятие, от онези, които се смята, че сполитат търсачите на Старата магия. Приказваше се за зли хора, които получили безсмъртие и после били изтезавани отново и отново — като Екстес, комуто откъсвали ръцете всеки ден, понеже принесъл сина си в жертва на Пустоносните, за да узнае деня на своята смърт. Това беше само приказка, но и приказките идеха отнякъде.

Каладин оживяваше, когато всички други умираха. Дали това не беше работа на разни духчета от Преизподнята, които си играеха с него — като вятърните духчета, но много по-нечестиво? Караха го да мисли, че е способен да стори нещо и после убиваха всички, на които той опитваше да помогне? Предполагаше се, че има хиляди видове духчета, много от които невидими и неизвестни на хората. Сил го следваше. Възможно ли беше и някое зло духче да прави същото?

Твърде обезпокоителна мисъл.

Суеверията са празна работа, упорито си рече той. Ако мислиш много за тях, ще свършиш като Дурк и ще настояваш да носиш късметлийските си ботуши във всяка битка.

Стигнаха до едно място, където пропастта се разделяше около извисяващото се нагоре плато. Каладин се обърна към хората си.

— Това място не е по-лошо от кое да е друго.

Мостовите спряха и се скупчиха. Можа да прочете очакването и вълнението в очите им.

И той се беше чувствал така навремето, преди да опознае болката и тежестта на упражненията. Странно, Каладин сега изпитваше едновременно повече страхопочитание и повече разочарование от копието, отколкото като юноша. Обичаше съсредоточеността, усещането за сигурност в боя. Но това не спаси хората, които го бяха следвали.

— Сега би трябвало да ви кажа каква нещастна групичка сте — рече Каладин на мостовите. — Виждал съм, че винаги се прави така. Сержантът казва на новобранците, че са жалки. Подчертава слабостта им, може да влезе в двубой с някои от тях и да ги просне по гръб на земята, за да ги научи на скромност. Аз самият съм го правил няколко пъти, когато обучавах нови копиеносци.

Каладин поклати глава.

— Днес няма да започнем така. Вие, хора, нямате нужда някой да ви поставя на мястото ви. Вие не мечтаете за слава. Вие мечтаете за оцеляване. Най-вече, вие не сте някакви печални неподготвени новобранци, като онези, с които повечето сержанти си имат работа. Вие сте твърди. Виждал съм ви да тичате с моста в продължение на дълги мили. Вие сте смели. Виждал съм ви как се хвърляте право срещу стрелците с лък. Вие сте решителни. В противен случай нямаше да сте с мен тук и сега.

Каладин се приближи към стената на пропастта и измъкна захвърлено копие от камара довлечен от водата чакъл. Когато го взе обаче, забеляза, че острието му е счупено. За малко да го изхвърли, после премисли.

За него беше опасно да държи копие. Копието го караше да иска да се бие и можеше да го подведе да си въобрази, че е предишният човек — Благословеният от Бурята Каладин, увереният взводен командир. А той вече не беше такъв.

Струваше му се, че колчем хване оръжие, хората около него умират — приятелите и враговете. И тъй, засега прецени, че е добре да държи това дърво; просто тояга. Нищо повече. Тояга, която може да се ползва за обучение.

Друг път можеше да се справи с връщането към копието.

— Хубаво е, че вече сте подготвени. Защото не разполагаме с шестте седмици, които ми се даваха за обучаване на нови групи новобранци. До шест седмици Садеас ще ни погуби до един. Намерението ми е да видя как всички вие сте на сигурно място и пиете мътна бира в някоя кръчма, докато изтекат тези шест седмици.

Неколцина от мостовите нададоха някакво подобие на радостен възглас при това.

— Трябва да сме бързи. Трябва да ви притискам. Това е единствената ми възможност. — Каладин погледна дръжката. — Първото нещо, което трябва да научите, е, че не е лошо да те е грижа.

Тридесет и тримата мостови бяха строени по двама. Всички бяха пожелали да дойдат. Дори и Лейтен, който беше толкова тежко ранен. Нямаха хора, които не могат да ходят, макар че Дабид продължаваше да зяпа в нищото. Скалата стоеше със скръстени ръце и явно нямаше намерение да се учи. Паршът Шен беше отзад и гледаше в земята. Каладин не смяташе да му дава копие.

Някои изглеждаха объркани от думите на Каладин за чувствата. Тефт само вдигна вежда, а Моаш се прозя.

— Какво искаш да кажеш? — попита Дрей. Той беше рус, висок и мускулест, с дълги крайници. Говореше с лек акцент; родом беше от някакво място далеч на запад, Рианал.

— Много войници — отговори Каладин и прокара палец по дървото, усещайки структурата му — мислят, че човек се бие най-добре, когато е безчувствен и студен. А аз мисля, че това са разни домъкнати от бурята боклуци. Да, трябва да сте съсредоточени. Да, чувствата може да са опасни. Но ако не ви е грижа за нищо, какви сте вие? Животни, движени само от желанието да убиват. Чувствата ни са това, което ни прави човеци. Ние трябва да имаме причина да се бием. Затова казвам, че не е лошо да те е грижа. Ще говорим за овладяването на страха и гнева, но запомнете това като моя първи урок.

Неколцина кимнаха в знак на съгласие. Повечето още бяха объркани. Каладин си спомняше как и той беше на тяхно място, как се чудеше защо Тукс хаби време да говори за чувства. Мислеше, че разбира чувствата — желанието му да се обучи да борави с копието беше породено от чувства. Мъст. Омраза. Жажда за сила, за да поиска възмездие за Варт и войниците от неговия взвод.

Вдигна поглед и опита да спре спомените. Не, мостовите не разбираха думите му, но може би щяха да си ги припомнят по-късно, както стана с него.

— Вторият урок — продължи той и удари с обезглавеното копие някакъв камък, а звукът отекна в пропастта — е по-практичен. Преди да научите как да се биете, трябва да се научите как да стоите.

Той пусна копието. Мостовите го наблюдаваха разочаровано.

Каладин зае основната стойка на копиеносеца — разкрачен, но не твърде, стъпалата леко настрани, коленете поприсвити.

— Белязан, искам да опиташ да ме бутнеш назад.

— Защо?

— Опитай да ме извадиш от равновесие. Да ме принудиш да се олюлея.

Белязаният вдигна рамене и отиде. Помъчи се да бутне Каладин назад, но той с бързо движение на китката лесно отблъсна ръцете му. Белязаният изруга и пак опита, а Каладин го улови за ръката, бутна го назад и го спъна.

— Дрей, ела да му помагаш. Моаш, ела и ти. Опитайте да ме извадите от равновесие.

Двамата се присъединиха към Белязания. Каладин отклоняваше атаките, стоеше твърдо между мостовите и нагаждаше позата си, за да отблъсне всеки опит. Сграбчи ръката на Дрей и го дръпна напред, като едва не го събори. Застана на пътя на нападащия с рамо Белязан, отблъсна тежестта му и го хвърли назад. Когато Моаш го улови, той се оттегли и го накара да загуби равновесие.

Каладин остана съвършено непоклатим, извиваше се между тримата, изместваше центъра на тежестта си чрез присвиване на коленете и местене на стъпалата.

— Битката започва с краката — говореше Каладин, докато отбиваше нападенията. — Не ме интересува колко бързо и точно удряте. Ако противникът може да ви препъне или да ви накара да се олюлеете, губите. Губите ли, умирате.

Няколко мостови взеха да подражават на стойката на Каладин и поприклекнаха. Белязаният, Дрей и Моаш най-сетне решиха да пробват да го атакуват заедно. Каладин вдигна ръка.

— Вие тримата се справяте добре — рече той и ги върна при другите. Те неохотно престанаха да нападат.

— Ще ви разделя по двойки. Днес цял ден ще работим върху позициите. Вероятно всеки ден тази седмица. Как да поддържате позиция, как колената ви да не блокират, когато сте застрашени, как да удържате центъра на тежестта. Ще отнеме време. Но ви обещавам, че ако започнем тук, много по-бързо ще се научите да сте смъртоносни. Дори и в началото да ви се стори, че просто си стоите на едно място.

Мъжете кимнаха.

— Тефт — нареди Каладин, — раздели ги по двойки по ръст и тегло, после ги научи на основната стойка с копие напред.

— Слушам! — излая Тефт. И застина, осъзнавайки, че се е издал. Бързината, с която отговори, показа ясно, че е бил войник. Тефт погледна Каладин в очите и видя, че той знае. Възрастният мъж се начумери, ала Каладин му отвърна с усмивка. Под негово командване имаше ветеран и това правеше нещата много по-лесни.

Тефт не се престори, че не знае как се прави, и с лекота влезе в ролята на сержант, раздели хората по двойки, коригира стойките им. Не е чудно, че никога не сваля ризата, помисли Каладин. Сигурно под нея е целият в белези.

Докато Тефт инструктираше мъжете, Каладин посочи Скалата и го подкани да се приближи.

— Да? — рече въпросително Скалата. Гърдите му бяха толкова широки, че елекът едва се затваряше.

— По-рано ти каза нещо. Че да се биеш ти е под достойнството?

— Вярно. Не съм четвърти син.

— Това пък какво общо има?

— Първият син и вторият син са нужни за правенето на храна — отвърна Скалата и поучително вдигна пръст. — Най-важното. Без храна никой не живее, нали? Третият син е занаятчия. Това съм аз. Служа с гордост. Само четвъртият син може да стане войник. Войниците не са толкова необходими, колкото храната или занаятите. Разбираш ли?

— Професията се определя от реда на раждането?

— Да — гордо отвърна Скалата. — Най-добрият начин. Из Планините винаги има храна. Не всяко семейство има четирима синове. Затова и не винаги трябва войник. Аз не мога да се бия. Що за човек би правил това пред Ули’ теканаки?

Каладин хвърли поглед на Сил. Тя сви рамене. Явно не се вълнуваше какво прави или не прави Скалата.

— Добре — рече Каладин. — Тогава има нещо друго, което искам да направиш. Върви да вземеш Лопен, Дабид… — Той се поколеба. — И Шен. Вземи и него.

Скалата така и направи. Лопен беше в строя и разучаваше позициите, обаче Дабид — както обикновено — стоеше настрани и гледаше в неопределена посока. Каквото и да му имаше, то беше много по-тежко от обикновен шок от битката. Шен беше до него, несигурен, сякаш все едно не знае къде му е мястото.

Скалата измъкна Лопен от строя, грабна Дабид и Шен и се върна при Каладин.

— Ганчо — подхвана Лопен и небрежно отдаде чест. — Май от мене ще излезе калпав копиеносец с тая една ръка.

— Няма нищо — отговори Каладин. — Има нещо друго, което е нужно да направите. Ще видим зор с Газ и новия ни капитан или поне с жена му, ако не носим плячка.

— Ние тримата не можем да свършим работа за тридесет, Каладин — рече Скалата и се почеса по брадичката. — Не е възможно.

— Може би не, но повечето ни време тук долу отива за откриване на трупове, които не са обрани. Мисля, че можем да работим много по-бързо. Имаме нужда да работим много по-бързо, ако искаме да се обучаваме с копията. За щастие, имаме едно предимство.

Той протегна длан и Сил кацна на нея. Бяха говорили по-рано и тя се съгласи с плана. Каладин не забеляза духчето да прави нещо особено, но Лопен рязко пое дъх. Сил направи така, че той да я види.

— Ах… — възкликна Скалата и се поклони с уважение. — Както при събирането на билките.

— Мътните ме взели — рече Лопен. — Скала, не каза, че е толкова хубаво!

Сил се усмихна широко.

— Дръж се почтително — скастри го Скалата. — Не ти се полага да говориш така за нея, дребни човече!

В отряда, разбира се, знаеха за Сил. Каладин не говореше за нея, но го бяха виждали да си приказва с въздуха и Скалата им обясни.

— Лопен — каза Каладин. — Сил може да се придвижва много по-бързо от мостовите. Ще открива места, където да събирате. Вие четиримата ще можете бързо да проверявате вещите.

— Опасно — заключи Скалата. — Ами ако се натъкнем на чудовище, когато сме сами?

— За съжаление, не можем да се връщаме с празни ръце. Последното, което искаме, е Хашал да реши да прати Газ долу да ни наглежда.

Лопен изсумтя.

— Той никога не би го направил, ганчо. Тук долу, работата е много.

— И е опасно — додаде Скалата.

— Всички така разправят — отговори Каладин. — Обаче не съм виждал нещо повече от драскотините по стените.

— Те са тук — каза Скалата. — Не е само легенда. Точно преди ти да дойдеш, половин отряд загина. Изядени. Повечето зверове ходят из централните плата, но някои стигат чак до тук.

— Е, противно ми е да ви излагам на опасност, но ако не опитаме това, ще ни отстранят от работата в пропастите и ще ни сложат да чистим нужници.

— Добре, ганчо. Ще го направя.

— И аз — рече Скалата. — Когато али’ и’ камура ни пази, може би ще е безопасно.

— Намерението ми е в крайна сметка да ви науча да се биете — каза Каладин. Когато Скалата се начумери, той бързо добави — Искам да кажа, тебе, Лопен. Това, че си еднорък, не значи, че си ненужен. Ще бъдеш в неизгодно положение, но има неща, на които мога да те науча, за да се справиш с това. Точно сега един събирач на имущество е по-важен за нас от допълнителен копиеносец.

— Струва ми се, че ще стане бързо. — Лопен даде знак на Дабид и двамата отидоха да вземат торби. Скалата понечи да тръгне след тях, но Каладин го улови за ръката.

— Не съм се отказал от търсенето на по-лесен начин да се измъкнем оттук — рече му той. — Ако не се върнем, Газ и останалите вероятно просто ще решат, че ни е нападнало пропастно чудовище. Ако има начин да се доберем до другата страна…

Скалата го погледна скептично.

— Мнозина са търсили това.

— Източният край е отворен.

— Да — отвърна през смях рогоядецът. — И когато успееш да стигнеш толкова далече, без чудовището да те изяде или да се удавиш при наводненията, ще те нарека моя калук’ и’ ики.

Каладин вдигна вежда.

— Само жена може да е калук’ и’ ики — рече Скалата, като че ли това обясняваше шегата.

— Съпруга?

Скалата се разсмя още по-гръмко.

— Не, не. Празноглави равнинци. Ха!

— Прекрасно. Виж сега, провери дали не можеш да запомниш пропастите, може би да направиш някаква карта. Предполагам, че повечето хора, които слизат тук, се придържат към установени маршрути. Това означава, че е много по-вероятно да открием вещи из страничните коридори; там ще пращам и Сил.

— Из страничните коридори ли? — попита Скалата, все още развеселен. — Човек може да почне да се чуди дали не искаш да бъда изяден. Ха, при това от звяра с голяма черупка. Ти трябва да ядеш тях, а не те — тебе.

— Аз…

— Не, не. Добър план. Само се шегувах. Мога да съм предпазлив, а и ще е добре да го направя, понеже нямам желание да се бия.

— Благодаря ти. Може би ще се натъкнеш на място, откъдето да излезем.

— Ще го направя — отговори Скалата и кимна. — Но не можем просто да излезем горе. Армията има многобройни съгледвачи из Равнините. Нали така разбират кога идват чудовищата да правят какавиди, а? Ще ни видят. А ние няма да можем да се прехвърляме през пропастите без мост.

Това, за жалост, беше добър аргумент. Ако се изкачат горе, ще бъдат забелязани. Ако се изкачат на някое от централните плата, няма да има къде да идат. Ако излязат някъде по-близо до паршендите, то техните съгледвачи ще ги открият. Всичко това — ако могат да излязат от пропастите. Някои от тях бяха по четиридесет-петдесет стъпки в дълбочина, ала повечето бяха доста над сто стъпки.

Сил литна пред Скалата и групата му, а Каладин се върна при останалите мостови, за да помогне на Тефт да поправя позициите им. Трудна работа; първият ден винаги беше труден. Мостовите бяха отпуснати и неуверени.

Ала в същото време те показваха забележителна решителност. Каладин не беше работил с хора, които да се оплакват толкова малко. Мостовите не искаха почивка. Не го гледаха гадно, когато ги товареше повече. Мръщеха се само на своите слабости, ядосваха се, че не учат по-бързо.

И успяха. Само след няколко часа по-надарените — начело с Моаш — започнаха да се превръщат в бойци. Стойката им стана по-твърда, по-уверена. Би трябвало да се чувстват изтощени и изнервени, но те бяха просто още по-решителни.

Каладин отстъпи и загледа как Моаш заема позиция, след като Тефт го бутна. Това беше упражнение за възстановяване на позицията — Моаш оставяше Тефт да го бутне, после се връщаше в изходно положение. Отново и отново. Целта беше човек да се научи да възстановява позицията си, без да се замисля. В нормални условия Каладин би започнал с тези упражнения на втория или на третия ден. Но тук Моаш още на втория час възприемаше. Двама други — Дрей и Белязаният — се учеха почти толкова бързо.

Каладин се облегна на камъните. По тях се стичаше студена вода, а до главата му едно къдроцветно растение плахо отвори ветрилообразните си листа. Листата бяха две, широки и оранжеви, с бодли по края и се разтваряха като юмруци.

Дали е заради опита им като мостови?, питаше се Каладин. Или е заради страстта им? Той им беше дал възможност да отвърнат. Такава възможност променя хората.

Докато гледаше колко са решителни и способни в нещо, на което току-що са научени, Каладин разбра нещо. Тези мъже — отхвърлени от армията, принуждавани да работят почти до смърт, после получили допълнителна храна благодарение на неговия внимателен план — бяха най-здравите и най-податливи на обучение новобранци, които беше получавал през живота си.

В желанието си да ги смаже, Садеас ги беше подготвил да надминат себе си.