Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (108)

Епилог
За най-достойните

— Усещаш ли го? — попита шутът в нощта. — Нещо току-що се промени. Струва ми се, че такъв звук издава светът, когато пикае.

Трима стражници стояха току зад дебелите градски порти на Колинар и наблюдаваха Шута с тревога.

Портите бяха затворени, а тримата войници бяха нощни пазители, малко нещо неуместно име. Те не се занимаваха толкова с „пазене“, колкото с бъбрене, прозяване, игри на комар или — както тази нощ — неловко слушане на приказките на някакъв смахнат.

Той по една случайност имаше сини очи и затова всички неприятности му се разминаваха. Шутът би трябвало да се попритесни от значението, което тези хора придават на нещо тъй просто като цвета на очите, но той беше обходил много страни и беше видял много системи на управление. Тукашната не беше по-нелепа от повечето други.

Пък и, разбира се, постъпките на хората си имаха причина. Добре де, обикновено имаха. Сега по една случайност причината беше разумна.

— Сиятелни господарю? — обади се единият стражник и погледна към мястото, където Шутът седеше върху сандъците. Те бяха оставени на камара тук от някакъв търговец, който беше подкупил войниците да ги наглеждат. А за Шута сандъците бяха просто удобно място, където да се покатери. Торбицата му лежеше до него, а той настройваше един ентир — квадратен струнен инструмент, който се държи на коленете, а струните се дърпат отгоре.

— Сиятелни господарю? — повтори войникът. — Какво правите там горе?

— Чакам — рече шутът и погледна на изток. — Чакам бурята да дойде.

Това накара войниците да се почувстват още по-неловко. За тази нощ не се предвиждаше буря.

Шутът засвири на ентира.

— Хайде да си поговорим, та да ни минава времето. Кажете ми. Какво е това, което хората ценят у другите?

Музиката се понесе към слушателите — тихи сгради и стари калдъръмени улици. Стражите не отговориха. Като че не знаеха какво да мислят за облечения в черно светлоок, който влезе в града току преди да падне мракът, после седна върху сандъците до портите и засвири.

— Е? — настоя шутът и спря да свири. — Какво мислите? Ако един мъж или една жена има дарба, коя ще е най-тачената, най-добре приетата, смятаната за най-достойна?

— Хммм… музиката? — най-сетне рече един от войниците.

— Да, често срещан отговор — рече шутът и подръпна струните. — Веднъж зададох този въпрос на едни много мъдри учени. Кое хората смятат за най-ценната дарба? Единият спомена артистичните способности, както и ти проницателно отгатна. Друг избра интелигентността. Последният посочи способността да се измислят и сътворяват чудесни устройства.

Той не свиреше определена мелодия, само подръпваше струните в гама или квинта. Като бърборене.

— Естетически гений — продължи той — изобретателност, проницателност, творчество. Наистина благородни идеали. Ако имаха избор, повечето хора биха предпочели някоя от тези дарби и биха я определили като най-великата. Колко красиво лъжем.

Стражите се спогледаха. Забитите в стената факли обагряха лицата им в оранжева светлина.

— Мислите, че съм циничен. Мислите, че ще ви кажа как хората твърдят, че ценят тези идеали, ала тайно предпочитат по-низки таланти. Умението да трупаш пари или да очароваш жените. Е, аз съм циничен, но в случая смятам, че учените бяха искрени. Думите им говореха за човешката душа. В сърцата си ние искаме да вярваме във великите подвизи и добродетели и бихме избрали тях. Затова нашите лъжи, особено когато лъжем себе си, са толкова красиви.

Започна да свири истинска песен. В началото мелодията беше проста, мека, приглушена. Песен за една тиха нощ, когато целият свят се променил.

Един от войниците се прокашля и попита:

— Та каква е най-ценната дарба за човека? — любопитството му беше искрено.

— Нямам и най-бегла представа. За щастие, не това беше въпросът. Не попитах коя е най-ценна, попитах коя хората ценят най-много. Разликата между двата въпроса е едновременно мъничка и огромна колкото целия свят.

Продължи да подръпва струните. На ентир не се дрънка. Това просто не се прави, поне от хората с някакво чувство за приличие.

— И тук, както винаги, делата ни издават. Ако една художничка създаде произведение с великолепна красота, като използва нови техники, ще бъде приветствана като майстор и ще основе ново течение в естетиката. Ала ако друга някоя работи независимо от нея, но също толкова умело, и постигне същия резултат след един месец? Ще бъде ли поздравена така? Не. Ще я нарекат последователка.

Интелект. Ако велик мислител развие нова теория в математиката, природните науки, философията, ще го наречем мъдрец. Ще седим в краката му и ще се учим, ще запишем името му в историята, та да го тачат хиляди и хиляди. Но какво ако друг човек сам изведе същата теория, ала оповести резултатите седмица по-късно? Ще го запомним ли за неговото величие? Не. Ще го забравим.

Изобретателност. Една жена създава устройство с огромна стойност — фабриал или пък някакво чудо на инженерната мисъл. Ще я знаят като новаторка. А ако друга, също толкова надарена, създаде същото след година, без да знае, че то вече е направено? Ще бъде ли тя наградена за своето творчество? Не. Ще я нарекат подражателка, измамница.

Пак подръпна струните и остави мелодията да се лее, да се вие, да следва, при това с една тъничка подигравателна нотка.

— И така, кое трябва да определим накрая? Интелекта на гения ли почитаме? Ако почитахме артистичността, красотата на ума, нямаше ли да ги приветстваме, въпреки че сме виждали творенията им и по-рано?

Не. Ако имаме две творения с еднаква прелест, ще ценим повече онзи, който е създал своето произведение първи. Няма значение какво твориш. Има значение какво твориш преди другите.

Значи не се възхищаваме на самата красота. На самата сила на ума. На самата изобретателност, естетичност, способност. Най-великата дарба, която според нас човек може да притежава ли? — подръпна струните за последен път. — Струва ми се, че не може да е нещо повече от новото.

Войниците изглеждаха объркани.

Портите се разтресоха. Нещо блъскаше по тях отвън.

— Бурята дойде — рече Шутът и стана.

Стражите се разбързаха да си вземат копията, облегнати на стената. Имаха стражарска къщичка, но тя стоеше празна; войниците предпочитаха нощния въздух.

Портите отново избумтяха, сякаш отвън имаше нещо огромно. Стражите изкрещяха; извикаха войниците от стената. Настъпи пълна бъркотия. Портите се разтърсиха за трети път, избумтяха, залюляха се, затрепериха, като ударени с камък.

И тогава едно ярко сребристо острие се заби между портите и тръгна нагоре, прерязвайки яката летва, която ги държеше затворени. Меч.

Портите се отвориха. Стражите отстъпиха. Шутът чакаше, седнал върху сандъците с ентира в ръка и торбата през рамо.

В мрака пред портите, на тъмния каменен път стоеше самотен тъмнокож мъж. Косата му беше дълга и мръсна, облеклото му се състоеше само от дрипава провиснала препаска. Стоеше с наведена глава, мократа му сплъстена коса беше надвиснала и скриваше лицето. Тя се сливаше с набитата с трески и листа брада.

Мускулите му лъщяха от влага, като че бе доплувал отдалеч. Ръката му лежеше на ефеса на могъщ Меч, забит плитко в камъка. Мечът отразяваше светлината на факлите; беше дълъг, тесен и прав, като огромна пика.

— Добре дошъл, изгубени — прошепна Шутът.

— Кой си ти! — викна уплашено единият войник, а другарите му хукнаха да вдигнат тревога. Мечоносец бе дошъл в Колинар.

Мъжът не отговори. Тръгна напред и повлече Меча си, като че много му тежеше. Мечът прорязваше камъка подире му и оставяше тънка цепнатина. Човекът вървеше нестабилно, почти се препъваше. Опря се на портата и от лицето му се отмести кичур коса. Разкриха се очите му — тъмнокафеви очи, като на човек от простолюдието. Бяха диви, трескави.

Мъжът най-сетне забеляза двамата войници, който стояха потресени и копията им сочеха към него. Вдигна ръка.

— Вървете — пресипнало рече той; говореше съвършен алетски. — Тичайте! Вдигнете тревога! Предупредете!

— Кой си ти? — изтръгна се от единия войник. — Каква тревога? Кой напада?

Мъжът спря, олюля се и вдигна ръка към челото си.

— Кой съм аз? Аз… аз съм Таленел’ Елин, Каменната жила, Вестител на Всемогъщия. Опустошението дойде. О, Боже… то дойде. И аз се провалих.

Падна по лице на камъните. Мечът изтропа след него. Не изчезна. Стражите пристъпиха боязливо. Единият побутна падналия с дръжката на копието си.

Мъжът, който се бе нарекъл Вестител, не помръдна.

— Кое ценим ние? — прошепна Шутът. — Новото. Оригиналното. Но най-важното… навременността. Боя се, че май твърде закъсня, мой объркани, нещастни приятелю.