Патрик Нес
Не пускай ножа (37)

37
Какъв е смисълът

Няма да кажа какво чувствам, докато бягаме надолу по противоположния склон на хълма, далеч от Бен, този път завинаги, защото как може да има живот след всичко случило се, след всичко чуто?

Животът е равен на тичане и може би когато спрем да тичаме, най-сетне ще разберем, че животът е свършил.

— Хайде, Тод — казва Виола и поглежда през рамо, — моля те, побързай.

Не отвръщам нищо.

Тичам.

Слизаме от хълма и се доближаваме до реката. Отново. Пътят е от другата ни страна. Отново.

Винаги едно и също.

Реката шуми по-силно от преди, тече много по-мощно и бързо, но на кого му пука? Какво значение има?

Животът не е справедлив.

Не е.

Не е справедлив.

Безсмислен и глупав е, в него има само страдание и болка, и хора, които искат да те наранят. Не можеш да обичаш нищо и никого, защото всичко ще ти бъде отнето, ще бъде разрушено и ти ще останеш сам-самичък, ще трябва вечно да се бориш, ще трябва вечно да бягаш, само за да останеш жив.

В живота няма нищо добро. Никъде няма нищо добро.

Какъв е ш… смисъл?

— Смисълът е — казва Виола, спира насред едни много гъсти храсталаци, обръща се и ме удря наистина силно по рамото, — че Бен те обича толкова много, че се жертва за теб и ако ти просто се ПРЕДАДЕШ — последното го изкрещява, — все едно казваш, че саможертвата му е била за нищо!

— Ох — отвръщам и разтривам рамото си. — Но защо беше необходимо да се жертва? Защо трябва да го изгубя отново?

Виола пристъпва към мен.

— Защо смяташ, че ти единствен в света си изгубил някой обичан човек? — казва с опасен шепот. — Забрави ли, че и моите родители са мъртви?

Забравих.

Забравил съм.

Не отвръщам нищо.

— Сега аз имам само теб — продължава Виола, а гласът й още е гневен. — А ти имаш само мен. И аз съм бясна, че Бен си отиде, бясна съм, че и родителите ми загинаха, бясна съм за това, че изобщо им е хрумнало да идват на тази планета, но така стоят нещата и всичко е скапано, и сега сме само двамата и не можем нищо да променим.

Пак не отвръщам нищо.

Но тя стои пред мен и аз се вглеждам в нея, вглеждам се истински, за първи път се вглеждам в нея след момента, в който я видях свита зад дънера в блатото в деня, в който я бях помислил за дивак.

Сякаш цял живот е изминал оттогава.

Все още не се изцапала много след Карбонел Даунс (вчера, това беше едва вчера), но по бузите й вече има мръсотия, отслабнала е, под очите й има сини кръгове, косата й е оплетена, дланите й са покрити с чернилка, отпред на ризата й има зелено петно от едно падане в тревата, а устната й е сцепена от онова клонче, дето я перна, докато бягахме с Бен (а вече нямаме пластири да я превържем) и ме гледа право в очите.

И ми казва, че тя е всичко, което имам на света.

А аз съм всичко, което тя има на света.

Полека-лека усещам какво точно има предвид.

Шумът ми променя цвета си.

Гласът й омеква, но съвсем малко.

— Бен го няма, Манчи го няма и моите татко и майка ги няма — казва. — Това ме влудява. Влудява ме. Но с теб сме почти в края на пътя. Почти сме стигнали. И ако ти не се предадеш, и аз няма да се предам.

— Вярваш ли, че има надежда в края на пътя? — питам.

— Не — отвръща тя простичко и поглежда встрани. — Не, не вярвам, но все пак отивам — после вдига очи към мен. — Идваш ли с мен?

Няма нужда да отговарям.

Продължаваме да тичаме.

Обаче…

— Трябва да се върнем на пътя — казвам, докато се промъквам под поредния клон.

— Ами армията? — казва Виола. — Ами конете?

— Те знаят накъде сме се запътили. Ние знаем накъде са се запътили те. Изглежда просто сме избрали един и същи път, за да стигнем до Хейвън.

— А и ще ги чуем, ако приближават — съгласява се тя. — А и по пътя се тича най-бързо.

— По пътя се тича най-бързо.

А тя вика:

— Тогава просто да хванем ш… път и да стигнем до Хейвън.

Аз се усмихвам лекичко.

— Ти каза ш… — казвам. — Наистина го каза.

И така, поемаме по ш… път толкова бързо, колкото ни позволява умората. Все същият прашен, понякога кален крайречен път с много завои, по който поехме преди много, много километри, а край нас се простира все същият Нов свят, само дървета и листа.

Ако кацнете на тази планета, без да знаете нищо за нея, наистина ще ви се стори, че сте в Рая.

Ние сме в обширна долина, равна там, където тече реката, но и от двете й страни в далечината започват да се надигат хълмове. Огряват ги само луните, никакви селища, в които да проблясват светлинки.

Няма и следа от Хейвън пред нас, но ние се намираме в най-ниската точка на долината и не виждаме много нито напред, нито назад, пътят има твърде много завои. По двата бряга на реката все така се простира гора и човек се изкушава да мисли, че Новият свят е привършил с човешкото приключение и всички са си заминали, като са оставили само пътя като знак за съществуването си.

Продължаваме напред.

Продължаваме.

Когато първите лъчи на зората се показват в противоположния край на долината, спираме, за да си налеем още вода.

Пием. Чува се само моят Шум и плисъкът на реката.

Няма удари от копита. Няма друг Шум.

— Това означава, че той е успял — казва Виола, без да ме гледа в очите. — Каквото и да е сторил, той е спрял конника.

Казвам мм и кимвам.

— А и не чухме изстрели.

Казвам мм и пак кимвам.

— Извинявай, че ти се развиках преди малко — продължава тя. — Просто исках да не спираш. Исках да продължиш.

— Знам.

Облягаме се на две дървета до реката. Пътят е зад гърба ни, на отсрещния бряг има само дървета, теренът в далечния край на долината постепенно се издига, над него е само небето, става все по-светло, все по-синьо и по-грамадно, и по-празно, докато най-сетне и звездите започват да го напускат.

— Когато заминахме със совалката — казва Виола, като гледа заедно с мен дърветата на отсрещния бряг, — на мен ми беше много мъчно за приятелите ми, които останаха на кораба. Бяха само няколко деца от семействата на другите отговорници, но все пак. Мислех, че ще съм единственият човек на моята възраст на планетата в продължение на цели седем месеца.

Пийвам малко вода.

— Аз нямах никакви приятели в Прентистаун.

Тя се извръща към мене.

— Как така никакви приятели? Трябва да си имал приятели.

— Имах няколко за известно време, с по няколко месеца по-големи от мен. Но когато момчетата станат мъже, те спират да говорят с по-малките момчета — свивам рамене. — Аз бях последното момче. На края бяхме само аз и Манчи.

Виола се взира в бледнеещите звезди.

— Какво глупаво правило.

— Така си е.

Не си казваме нищо повече, само аз и Виола стоим до реката, почиваме си, докато новата зора изгрява.

Само аз и тя.

След минутка пак се стягаме и се приготвяме за път.

— До утре трябва да стигнем в Хейвън — казвам. — Ако не спираме.

— Утре — кимва Виола. — Надявам се там да има храна.

Неин ред е да носи раницата, затова й я подавам, а слънцето се показва над долината и започва да ни се струва, че реката се влива право в него, а когато лъчите му достигат хълма на отсрещния бряг, нещо там привлича погледа ми.

Виола улавя искрата в Шума ми и се извърта мигновено.

— Какво?

Слагам длан над очите си. Малко стълбче прах се издига над далечните хълмове.

И се движи.

— Какво е това? — питам.

Виола измъква бинокъла и се вглежда.

— Не виждам добре — казва. — Дърветата са много.

— Някой пътува?

— Може би това е другият път. Разклонението на кръстопътя, по което ние не тръгнахме.

Гледаме минута-две, стълбчето прах се издига още по-високо и напредва право към Хейвън с бавната скорост на далечен облак. Странно е да го гледаме така, без да чуваме и звук.

— Ще ми се да знаехме къде е армията — казвам. — Колко далеч зад нас са.

— Може пък Карбонел Даунс да са им се опънали — Виола насочва бинокъла назад над реката, но сме застанали твърде ниско, реката твърде много лъкатуши. Виждат се само дървета. Дървета и небе, и тишина, и мълчаливото стълбче прах, което си проправя път по далечните хълмове.

— Хайде да тръгваме — казвам, — че нещо започвам да се плаша.

— Да тръгваме тогава — казва Виола тихо.

Пак сме на пътя.

Пак сме в живота, който е бяг.

Нямаме храна, затова за закуска ни служи един жълт плод, който Виола откъсва от някакво дърво и се кълне, че е яла същия в Карбонел Даунс. За обяд пак ядем такива плодове, но все пак е по-добре от нищо.

Отново си мисля за ножа на кръста си.

Бих ли могъл да ловувам, ако имахме време?

Но нямаме време.

Тичаме, минава пладне, настъпва следобедът. Светът е все така пуст и плашещ. Само аз и Виола тичаме по дъното на долината, не се виждат нито селища, нито кервани от каруци, няма звук, по-силен от плисъка на реката, а той пък става все по-мощен с всяка изминала минута, докато най-после аз вече не мога да чувам собствения си Шум, а ако искаме да говорим, трябва да повишаваме глас.

Твърде гладни сме, за да говорим. И твърде уморени. И тичаме твърде много.

Продължаваме напред.

А аз се хващам, че гледам Виола.

Стълбчето прах следва нашата посока, напредва бавно с течението на деня и най-после изчезва в далечината, а аз гледам как Виола обръща глава, докато бягаме, за да проверява дали прахът е още там. Гледам я как тича рамо до рамо с мен, примигва от болките в краката. Гледам я как разтрива стъпалата си, когато почиваме, гледам я как пие вода от манерката.

Сега, след като веднъж я видях истински, вече не мога да спра да я виждам.

Тя ме хваща.

— Какво?

— Нищо — казвам и отвръщам поглед, защото и аз не знам какво.

Реката и пътят стават все по-прави, долината става все по-стръмна и тясна. Виждаме известна част от пътя зад нас. Няма армия, нито конници. Тишината е по-страшна от вечния Шум.

Пада сумрак, слънцето залязва зад гърбовете ни, залязва и се скрива зад местата, където се намира армията, зад останките от Новия свят, зад онова, което се е случило с мъжете, които са се опълчили на армията и с онези, които са се присъединили към нея.

Зад онова, което се е случило с жените.

Виола тича пред мен.

Аз я гледам как тича.

Пада нощта и чак тогава стигаме следващото селище, то също има кейове край реката и също е изоставено. Само пет къщи покрай пътя, тази, която е най-отпред, прилича на магазин.

— Спри — казва Виола и сама спира.

— Вечеря? — казвам задъхано.

Тя кимва.

Трябва да ритна вратата шест пъти, докато се отвори и въпреки че наоколо няма никого, все още се оглеждам уплашено, в очакване на наказанието. Вътре има предимно консерви, но откриваме и сух самун хляб, няколко омекнали плода и ивици сушено месо.

— Плодовете не са на повече от ден-два — казва Виола между хапките. — Хората трябва да са тръгнали за Хейвън вчера или завчера.

— Слуховете за армията са страшно нещо — казвам, преглъщам сушеното месо несдъвкано, задавям се и изплювам обратно едно парче.

Нахранваме се възможно най-добре, а аз напъхвам остатъците в раницата на Виола, която сега виси на моите рамене. Когато я отварям да прибера храната, виждам книгата. Още е тук, още е увита в найлоновото пликче, все още я пронизва резката от острието на ножа.

Пипвам я през пликчето, потърквам с пръсти корицата. Толкова е мека, от нея още се долавя лекото ухание на кожа.

Книгата. Книгата на майка ми. Дошла е с нас чак до тук. Оцеляла, със собствена рана. Точно като нас.

Вдигам очи към Виола.

Тя веднага ме хваща.

— Какво? — пита.

— Нищо — пъхам книгата заедно с храната в раницата. — Да вървим.

Пак сме на пътя, пак край реката, пак вървим към Хейвън.

— Това трябва да е последната нощ — обажда се Виола. — Ако доктор Сноу е прав, утре трябва да стигнем.

— Да — отвръщам. — И светът ще се промени.

— Отново.

— Отново — съгласявам се.

Правим още няколко крачки.

— Започваш ли да чувстваш надежда? — пита Виола с особен глас.

— Не — отвръщам и заглушавам Шума си. — А ти?

Веждите й са вдигнати високо, но тя поклаща отрицателно глава.

— Не, не.

— Но отиваме въпреки това, нали?

— О, да — отвръща Виола. — След нас и потоп.

— И потоп може да ни връхлети, да ти кажа.

Слънцето залязва, луните отново се издигат, полумесеците им са по-малки от предната нощ. Небето е все така ясно, звездите все така греят, светът е все така тих, само плисъкът на реката, усилващ се, бучащ.

Настъпва полунощ.

Петнайсет дни.

Петнайсет дни до…

До какво?

Продължаваме в нощта, небето се върти бавно край нас, думите ни скоро секват, когато ефектът от вечерята започва да отслабва и умората пак ни завладява. Точно преди изгрев попадаме на две преобърнати каруци край пътя, пшеница е разпиляна навсякъде, наоколо се търкалят няколко празни кошници.

— Дори не са спрели да спасят всичкото зърно — казва Виола. — Оставили са половината.

— Място като всяко друго, можем да спрем за закуска — обръщам една от кошниците, издърпвам я встрани, край пътя над реката и сядам.

Виола взема друга кошница, наглася я и сяда до мен. По небето плъзва светлина, защото слънцето скоро ще изгрее, пътят сочи право към него, реката също, плиска и тече към зората. Отварям раницата и вадя от храната от магазина, давам половината на Виола, с останалото се заемам сам. Пием вода от манерките.

Раницата е отворена в скута ми. Вътре са останалите ни дрехи и бинокълът.

И книгата.

Чувам мълчанието й до мен, чувствам как ме притегля, усещам празнините в стомаха си, в гърдите и в главата, спомням си болката, когато тя се приближаваше твърде много, болката, която приличаше на скръб, болката, която приличаше на загуба, болката сякаш падах, падах в нищото, спомням си как ме сграбчваше и ме караше да искам да плача, наистина да плача.

Но вече…

Болката вече не е толкова силна.

Поглеждам към нея.

Тя със сигурност е видяла всичко в Шума ми. Аз съм единственият друг човек наблизо, а тя става все по-добра и по-добра в разчитането на Шума, нищо че реката плиска толкова гръмко.

Но тя просто седи на мястото си, яде тихо и чака аз да го кажа.

Чака да я помоля.

Защото точно за молбата си мисля.

Когато слънцето се вдига, изгрява денят, в който ще стигнем до Хейвън, денят, в който ще стигнем до място, пълно с повече хора, отколкото съм виждал през живота си, място с толкова Шум, че никой никога няма да може да остане сам, е, освен ако не са открили лек, а ако са го открили, ще бъде още по-лошо, защото аз ще съм единствения! Шумен.

Стигнем ли до Хейвън, ще станем част от града.

Няма да бъдем просто Тод и Виола, седнали край реката на изгрев-слънце да хапнат, единствените двама на лицето на цялата планета.

Ще станем като всички, ще бъдем всички заедно.

Това може да е последната ни възможност.

Поглеждам настрани и проговарям:

— Да те питам, нали можеш да имитираш разни гласове…

— Да? — отвръща тя тихо.

Изваждам книгата от раницата.

— Можеш да говориш с глас от Прентистаун?