Патрик Нес
Не пускай ножа (16)

16
Нощ без извинения

— Ще им трябват още няколко месеца, за да пристигнат — казва Хилди и за пореден път ми напълва чинията с картофено пюре. Двамата с Виола така се тъпчем, че не можем и думичка да обелим, затова Хилди и Там отговарят за разговора.

За разговора с кутретата.

— Пътуването през космоса не прилича на онова, което си виждал по видеозаписите — обажда се Там, а по брадата му потича сос от овнешкото. — Трябват ти години и години, и години да стигнеш до където и да било. Примерно от Стария до Новия свят се пътува шейсет и четири години.

— Шейсет и четири години? — ахвам аз и пръсвам наоколо сдъвкано картофено пюре.

Там кимва.

— През повечето време си замразен, така че годините минават бързо, стига да не умреш по пътя.

Обръщам се към Виола.

— Значи ти си на шейсет и четири години?

— Шейсет и четири по летоброенето на Стария свят — продължава Там и смята нещо на пръсти. — Това значи колко…? Към петдесет и осем, петдесет и девет години по летоброенето тука…

Виола обаче клати глава.

— Аз съм родена на борда. Не съм била замразена.

— Значи или татко ти, или майка ти са били отговорници — обажда се Хилди, хапва репичка и се обръща към мен, за да ми обясни. — Някои от хората на борда остават будни, за да наглеждат останалите и да следят курса на пътуването.

— И двамата бяха отговорници отвръща Виола. — Преди тях отговорник бил бащата на мама, а преди него — дядо й.

— Чакай, чакай — обаждам се аз, щото както винаги изоставам от разговора. — Значи, ако ние сме кацнали на Новия свят преди двайсетина години…

— Двайсет и три — отбелязва Там. — Ама ми се сториха като сто.

— Значи вие сте тръгнали насам още преди ние да стигнем — зяпвам. — Искам да кажа татко ти или дядо ти, или който там друг…

Оглеждам всички, за да видя дали някой си задава същия въпрос, който си задавам аз.

— Но защо? — питам. — Защо сте тръгнали насам, без дори да знаете какво ви чака?

— Питаш защо са дошли първите заселници ли? — казва Хилди. — Защо някой би искал да потърси ново място за живот?

— Щото не си заслужаваше да оставаме на онуй място, дето го напуснахме — казва Там. — Щото там беше станало толкова страшно, че трябваше да се махнем.

— Старият свят беше мръсен, кървав и пренаселен — казва Хилди и си изтрива устата със салфетка. — Разпадаше се, да, разпадаше се, щото хората се мразеха и се избиваха, и никой не се радваше, ако другите край него не страдаха. Поне така беше преди двайсет години.

— Не знам как е сега — казва Виола. — Никога не съм виждала Стария свят. Баща ми и майка ми…

Тя замълчава и се отнася нанякъде.

Аз обаче не спирам да си мисля какво ли е да си роден на космически кораб, на истински космически кораб. Да растеш, докато прелиташ край звездите, да можеш да поемеш накъдето си пожелаеш, а не да си забит на една противна планета, която очевидно изобщо не те иска. С кораба можеш да отидеш навсякъде. Ако някое място не те устройва, отлиташ и си намираш друго. Пълна свобода във всички посоки. Възможно ли е изобщо в цялата вселена да има нещо по-готино от това?

Не забелязвам, че край масата се е възцарила тишина. Хилди гали Виола по гърба, а от очите на Виола текат сълзи и тя се полюлява леко напред-назад.

— Какво? — питам. — Какво има пък сега?

Челото на Виола се смръщва.

— Какво? — повтарям.

— Мисля, че достатъчно говорихме за майката и таткото на Ви тази вечер — отвръща меко Хилди. — Смятам, че е време малките кутрета да си лягат.

— Още е рано — казвам аз и поглеждам през прозореца. Слънцето дори не е залязло. — Трябва да стигнем до селището…

— Селището се казва Фарбранч — срязва ме Хилди, — и първата ни работа утре сутрин е да отидем там.

— Но онези мъже…

— Аз пазя реда на това място от дните преди ти да се родиш, кутре — отвръща Хилди кротко, но категорично. — Ще се справя с всичко, което се кани да дойде, каквото и да е то, ясно ли е?

Не отвръщам нищо, а Хилди не обръща внимание на Шума ми, който определено има друго мнение по въпроса.

— Мога ли да попитам какво ще правите във Фарбранч? — пита Там с небрежен глас, човъркайки кочан варена царевица, но Шумът му ври от любопитство.

— Просто трябва да стигнем там — отвръщам.

— И двамата ли?

Поглеждам Виола. Тя вече не плаче, но лицето й е подуто. Не отговарям на въпроса.

— Ами, то във Фарбранч има достатъчно работа за вършене — казва Хилди, изправя се и вдига чинията си от масата. — Ако това е, което търсите. В овощните градини винаги има нужда от помощ.

Там също става и двамата разчистват масата, отнасят чиниите в кухнята и ме оставят сам с Виола. Чувам ги как си бъбрят, говорят тихичко, а Там блокира Шума си, така че не мога да разбера и думичка.

— Смяташ ли, че е добре да оставаме тук цяла нощ? — питам полугласно.

Но Виола ми отговаря с гневен шепот и то така, сякаш изобщо не съм попитал нищо:

— Само защото мислите и чувствата ми не се изливат наоколо като безкраен крясък, не означава, че нямам мисли и чувства!

Зяпвам я изненадано:

— К'во?

Тя продължава да шепне яростно:

— Всеки път, когато си помислиш нещо от рода на О, тя е напълно празна или Вътре в нея няма нищо, или пък Може пък да я зарежа тука с тия двамата, аз те чувам отлично, ясно ли ти е? Чувам всяка глупост, която си помислиш, разбра ли? И схващам много повече, отколкото ми се иска.

— А, така значи? — прошепвам в отговор, но Шумът ми изобщо не шепне. — Всеки път, когато ти си помислиш нещо, когато през главата ти мине някоя твоя глупава мисъл, аз не я чувам, така че как се предполага да знам каквото и да било за теб, мътните те взели? Как се предполага да знам какво става в тебе, ако го пазиш в тайна и не ми го казваш?

— Не пазя никакви тайни — стисва зъби тя. — Аз просто съм нормална.

— Не и на мойта планета, Ви.

— Ти пък откъде знаеш, а? Чувам как се изненадваш от почти всяка дума през последните няколко часа. Там, откъдето идваш, нямахте ли училище? На нищо ли не са те научили?

— Уроците по история не са толкова важни, когато се мъчиш да оцелееш — промърморвам аз.

— А, точно тогава са най-важни — обажда се Хилди, застанала в противоположния край на масата. — А тоя тъп спор само доказва, че и двамата сте капнали от умора. Хайде.

Виола и аз се споглеждаме, но тръгваме след Хилди и влизаме в една просторна простичка стая.

— Тод! — излайва Манчи от единия ъгъл, без да мърда от овнешкия кокал, който Там му даде по-рано.

— Отдавна използваме стаите за гости за други неща — казва Хилди. — Ще полегнете на диваните.

Помагаме й да постеле чисти чаршафи. Виола продължава да се мръщи, а моят Шум жужи яркочервен.

— Хайде сега — казва Хилди накрая, — да се извините един на друг.

— Моля? — казва Виола. — Защо?

— Защо се бъркаш, където не ти е работа? — питам аз.

— Човек не трябва да си ляга вечер скаран с друг човек — отвръща Хилди, сложила ръце на хълбоците си и ясно показва, че няма да отстъпи, но много й се иска някой да се опита да я накара да го стори. — Не и ако иска да остане приятел с него.

Двамата с Виола мълчим.

— Той нали ти спаси живота? — обръща се Хилди към Виола.

Тя гледа известно време в пода, после казва:

— Да.

— Така си е, спасих я! — обаждам се аз.

— А тя пък спаси твоя живот при моста, нали тъй? — продължава Хилди.

Опа.

— Така, така — казва Хилди. — Опа. Не смятате ли, че всичко, което сте преживели заедно, все пак означава нещо?

Ние пак премълчаваме.

Хилди въздъхва.

— Хубаво. Смятам, че две толкова пораснали кутрета трябва да могат сами да се оправят с извиненията помежду си.

И излиза от стаята, без дори да каже «лека нощ».

Обръщам гръб на Виола, тя също ми обръща гръб. Изритвам си обувките и се пъхам под чаршафа на единия «диван» на Хилди, който си е проста кушетка със завъртяно име. Виола прави същото. Манчи скача при мене и се свива на кълбо в краката ми.

Тихо е, чува се само моят Шум и от време на време по някое припукване на огъня — навън е захладняло. Рано е, но меките възглавници и чистият чаршаф, и топлината на огъня ме унасят и аз затварям очи.

— Тод? — обажда се Виола от своята кушетка до отсрещната стена на стаята.

Изплувам от съня.

— Какво?

Мълча няколко секунди, защото ми се струва, че тя обмисля как да ми се извини.

Нищо подобно.

— В книгата ти написано ли е какво трябва да правим, когато стигнем във Фарбранч?

Шумът ми пламва в червено.

— Няма значение какво пише в книгата ми — казвам. — Тя е моя, предназначена е само за мен.

— Нали се сещаш, че в блатото ми показа картата, дето е пъхната вътре? — продължава тя. — И ми каза, че трябва да стигнем до нарисуваното селище? Спомняш ли си какво пишеше под рисунката?

— Разбира се, че си спомням.

— Е, какво пишеше?

В гласа й няма подигравка или пък аз не мога да я уловя, защото този въпрос трябва да означава точно това, нали? Подигравка?

— Заспивай — казвам.

— Пишеше Фарбранч — казва тя. — Под рисунката беше написано името на селището, до което трябва да стигнем.

— Млъквай — Шумът ми пак почва да жужи.

— Не е срамно, че не можеш…

— Млъквай, казах!

— Аз мога да ти помогна да…

Скачам рязко и събарям Манчи от дивана. Грабвам си чаршафа и одеялото под мишница и раздразнено се измъквам от стаята, отивам в трапезарията, като тропам силно по пода. Хвърлям завивките на пода и пак си лягам, далеч от Виола и от безсмисленото й зло мълчание.

Манчи остава при нея. Не съм учуден.

Затварям очи, но не мога да заспя, не мога и не мога.

Докато най-после заспивам.

Заспивам, щото съм на пътеката в блатото, но то е и града, и нашата ферма, и Бен е там, и Килиън е там, и Виола е там и те всичките казват: «Какво правиш тука, Тод?», а Манчи лае: «Тод! Тод!», а Бен ме сграбчва за ръката и ме влачи към вратата, а Килиън е сложил ръка на раменете ми и ме бута ли, бута напред по пътеката, а Виола слага кутийката за палене на огън пред предната врата на фермата, а Кметът на коня си прелита точно през вратата и стъпква кутийката, а крокодилът е с лицето на Аарон и изведнъж се изправя иззад раменете на Бен, а аз викам: «Не!» и…

Сядам рязко, целият съм плувнал в пот, сърцето ми препуска и очаквам да видя Кмета и Аарон, надвесени над мене.

Но вместо тях над мен е Хилди, която казва:

— Какво правиш тука, мътните те взели? — изправила се е точно до вратата, зад гърба й нахлуват ярките слънчеви лъчи, толкова ярки, че трябва да вдигна ръка да си засенча очите.

— Тука ми беше по-удобно — промърморвам, а сърцето ми тупка ли, тупка.

— Не се съмнявам — казва тя, разчитайки сънения ми Шум. — Закуската е на масата.

Ароматът на пържен овнешки бекон скоро събужда и Виола, и Манчи. Пускам Манчи навън да се изака, но двамата с Виола не си казваме и думичка. Там влиза, докато закусваме, сигурно е бил да храни овцете. Аз поне ги хранех по същото време у дома, във фермата.

У дома, мисля.

Както и да е.

— Я си пийни, кутренце — казва Там и слага пред мене чаша кафе. Пия и крия очите си.

— Нещо необичайно навън? — питам иззад ръба на чашата.

— Нито звук — отвръща Там. — А денят е прекрасен!

Поглеждам Виола, но тя не ме гледа. Всъщност закусваме, мием си лицата, преобличаме се и стягаме раниците мълчешком, никой не казва и дума на другия.

— Късмет ви желая и на двамата — вика Там, когато заедно с Хилди сме готови да се отправим към Фарбранч.

— Винаги е хубаво, когато двама души, останали сам-самички на света, се намерят един друг.

Е, тая забележка я оставям без коментар.

— Хайде, кутрета — казва Хилди. — Губим време. Минаваме през фермата и скоро стъпваме пак на познатия път, който идва от моста.

— Това беше главният път от Фарбранч до Прентистаун — обажда се Хилди, понесла и тя някакъв неин си вързоп. — По-скоро до Ню Елизабет, така му беше предишното име.

— На кого предишното име? — питам.

— Ами на Прентистаун — отвръща тя. — Преди се казваше Ню Елизабет.

— Никога не се е казвал така! — възкликвам и вдигам високо вежди.

Хилди ме поглежда и собствените й вежди се повдигат подигравателно.

— Така ли? Значи нещо бъркам тогава.

— Сигурно — отвръщам.

Виола изпуфтява презрително. Хвърлям й усмъртителен поглед.

— Има ли къде да останем във Фарбранч? — пита тя Хилди, без да ми обръща никакво внимание.

— Ще ви заведа при сестра ми — отвръща Хилди. — Тя е Заместник-кмет тази година, сериозно ви говоря.

— А после какво ще правим? — питам и подритвам буци пръст, докато крачим напред.

— Е, това вече си е ваша работа — отвръща Хилди. — Вие носите отговорност за собствената си съдба, права ли съм?

— Е, досега не съм останала с такова впечатление — чувам Виола да промърморва под нос и това са същите думи, които витаят в Шума ми в същия момент, така че двамата неволно вдигаме глави и погледите ни се срещат.

Малко остава да се усмихнем един на друг. Но не се усмихваме.

И тогава чувам Шума.

— Аа! — обажда се Хилди, която също го чува. — Ето го и Фарбранч.

Да, ето го и Фарбранч.

Другото селище. Другото селище, което не би трябвало изобщо да съществува.

Другото селище, в което Бен искаше да отидем.

Другото селище, в което би трябвало да сме в безопасност.

Първото нещо, което виждам, е как пътят се вие през овощни градини, дърветата са подредени по конец, очевидно добре гледани, тръбите на напоителната система се спускат по хълма, минават през няколко постройки и стигат до потока недалеч, пълноводен, тих, той също се вие и без съмнение бърза да стигне до реката.

Навсякъде сноват мъже и жени.

Повечето са пръснати на работа из овощните градини, облечени са в тежки работни престилки, мъжете са с дълги ръкави, жените — с поли до глезените, някои режат от дърветата плодове, прилични на грамадни шишарки и ги насичат на по-малки парчета с мачете, други носят кошници насам-натам, трети се навъртат край тръбите за напояване.

Мъже и жени, жени и мъже.

Общото ми впечатление е, че мъжете тук са с няколко десетки по-малко, отколкото мъжете в Прентистаун.

А жените просто не мога да ги преброя.

Живеят тук, на това място, което не е Прентистаун.

Шумът (и мълчанието) им се издига нагоре във въздуха като мъгла.

Две, моля и както аз виждам нещата, и чиста загуба, и тя може да каже да, а може да каже и не, и ако смяната свърши в един часа, винаги мога да и така нататък, и така нататък, до безкрай, амин.

Спирам по средата на пътя и гледам безмълвно, защото просто още не съм готов да прекрача и да вляза в Шума.

Защото е странен.

Повече от странен, право да ви кажа.

Шумът е, как да го опиша, ами… спокоен. Като обикновен разговор между приятели. Нищо страшно, нищо обидно.

И никой не копнее за нищо.

Никъде, никъде тук не чувствам ужасния, ужасния отчаян копнеж.

— Мътните да го вземат, това определено не е Прентистаун — казвам на Манчи под нос.

Секунда по-късно чувам как от долината пред нас до мен долита Прентистаун?

После го чувам едновременно от още няколко места.

Прентистаун? и Прентистаун? и тогава виждам, че мъжете в овощната градина вече не берат плодове, нито пък вършат каквото и да било друго. Изправят се. И обръщат погледи към нас.

— Хайде — казва Хилди. — Просто продължавайте да вървите. Любопитни са, това е всичко.

Името Прентистаун се размножава безкрайно и профучава над долината като пукота на пожар. Манчи се притиска плътно до крака ми. Вървим, а очи ни гледат от всички страни. Дори Виола се свива и идва по-близо до мен и Хилди.

— Не се тревожете — казва Хилди. — Тук има много хора, които биха се радвали да срещнат…

И спира по средата на изречението.

На пътя пред нас излиза един мъж.

Изражението му с нищо не показва, че се радва да ни срещне.

— Прентистаун? — изрича той, а Шумът му става притеснително червен, опасно бърз.

— Добрутро, Матю — казва Хилди. — Водя ви тука…

— Прентистаун — произнася повторно мъжът, но това вече не е въпрос, а очите му изобщо не гледат Хилди.

Очите му гледат право в мен.

— Не си добре дошъл тук — казва той. — Изобщо не си добре дошъл.

В ръката си мъжът държи най-голямото мачете, което някога сте виждали.