Патрик Нес
Не пускай ножа (36)

36
Отговори на въпросите

По очевидни причини се държим встрани от пътя край реката, промъкваме се сред дърветата, вървим както винаги към Хейвън, под нас пукат клонки и вършини, отдалечаваме се от Карбонел Даунс толкова бързо, колкото ни държат краката.

Не минават и десет минути, когато чуваме първите изстрели.

Не поглеждаме назад. Не поглеждаме назад.

Бягаме и гърмежите заглъхват.

Бягаме.

Аз и Виола сме по-бързи от Бен и понякога трябва да спираме, за да го изчакваме.

Минаваме покрай едно малко селище, после покрай второ — все места, които явно са взели слуховете за приближаващата армия насериозно и са се спасили с бягство, за разлика от Карбонел Даунс. Движим се в гората между реката и пътя, но не виждаме бежанци. Сигурно вече са стигнали в Хейвън.

Бягаме.

Нощта пада и ние продължаваме да бягаме.

— Добре ли си? — питам Бен, когато спираме край реката да напълним манерките.

— Продължаваме напред — отвръща той задъхано, — продължаваме.

Виола ме поглежда разтревожено.

— Съжалявам, но нямаме никаква храна — казвам.

Но Бен само клати глава и повтаря:

— Продължаваме.

Продължаваме.

Минава полунощ, а ние бягаме.

(Кой знае колко дни остават? А и на кого ли вече му пука?)

Докато най-после Бен казва:

— Почакайте — и спира с длани, подпряни на коленете, и диша тежко по много тревожен начин.

Оглеждам се на светлината на луните. Виола също се оглежда. После посочва:

— Там.

— Хайде, Бен — казвам и му соча малкия хълм, който Виола е избрала. — Отгоре ще виждаме околността.

Бен не казва нищо, само диша тежко, клати глава и тръгва след нас. Хълмът е покрит плътно с дървета, но на върха му има добре поддържана пътека и широка разчистена поляна.

Когато се качваме, виждаме защо пътеката е така отъпкана.

— Гробище — казвам.

— Какво е това? — пита Виола и оглежда квадратните плочи, които отбелязват гробовете. Може би сто, може би двеста гроба, подредени в прави редове, покрити с добре поддържана трева. Животът на заселниците е тежък и кратък и много от хората в Новия свят вече са изгубили битката.

— Това е място, на което закопаваме мъртъвците — казвам.

Очите й се разширяват.

— Какво ги правите?

— В космоса хората не умират ли? — питам.

— Умират — отвръща тя, — но ние ги изгаряме. Не ги слагаме в дупки — Виола скръства ръце и намръщено оглежда гробовете. — Това изобщо хигиенично ли е?

Бен все така мълчи, просто се е отпуснал до един надгробен камък, подпрял се е на него и се мъчи да си възвърне дъха. Пийвам от едната манерка и му я подавам. Оглеждам се. Под нас се вижда малък отрязък от пътя, вижда се и реката, плиска и тече от лявата ни страна. Небето е ясно, звездите блещукат, а луните вече се издигат над главите ни.

— Бен? — казвам, докато гледам нагоре в нощта.

— Да? — отвръща той като сваля манерката от устните си.

— Добре ли си?

— Да — дишането му започва да възвръща нормалния си ритъм. — Създаден съм за фермерски труд. Не за тичане.

Поглеждам още веднъж към луните, по-малката преследва по-голямата, две искрящи петна там горе, разливат достатъчно светлина, за да хвърлят телата ни сенки, греят, без да се интересуват от скърбите на човека.

Поглеждам вътре в себе си. Поглеждам дълбоко в Шума си.

И осъзнавам, че съм готов.

Това е последната ми възможност.

Готов съм.

— Мисля, че е време — казвам. Вдигам очи към Бен. — Ако в света съществува подходящ момент, то този момент е сега.

Бен облизва устни и преглъща глътката вода. Завинтва капачката.

— Знам — казва.

— Подходящ момент за какво? — пита Виола.

— Откъде да започна? — пита Бен.

Свивам рамене.

— Откъдето искаш — отвръщам. — Стига разказът да е истина.

Чувам как Шумът на Бен се подрежда, сглобява историята, избира да ми разкаже истинската версия, онова, което наистина се е случило, онова, което е било скрито толкова дълбоко, че дори не съм подозирал за съществуването му, докато съм растял.

Мълчанието на Виола е по-дълбоко от обикновено, тихо е като нощта, то също чака да чуе какво има да каже Бен.

Той поема дълбоко дъх.

— Заразата на Шума не е оръжие на диваците — казва. — Това първо. Заразата беше тук, когато кацнахме. Естествен природен феномен на планетата, нещо във въздуха, съществувало е открай време и винаги ще съществува. Слязохме от корабите и само след ден всеки вече чуваше мислите на всички останали. Представи си изненадата.

Замълчава, спомняйки си.

— Само дето не сте чували мислите на всички — обажда се Виола.

Бен кимва.

— Никой не знае защо е така. Все още никой не знае. Учените, които водехме, бяха предимно агрономи и ботаници, а лекарите не можеха да посочат причината и скоро настъпи хаос. Просто… хаос, не можете да си го представите. Хаос и объркване и Шум, Шум, Шум — Бен се почесва под брадата. — Много хора се пръснаха по отделни селища, бягаха колкото е възможно по-бързо от Хейвън, толкова бързо, колкото позволяваше строежът на пътищата. Скоро обаче всички осъзнахме, че нищо не може да се направи, така че се заехме да живеем с Шума и да се справяме възможно най-добре, открихме разни начини за това, различните селища решиха въпроса по различен начин. Така постъпихме и ние, особено когато осъзнахме, че всички домашни животни говорят, както и кучетата и котките, както и местните животни.

Бен вдига поглед към небето, после оглежда гробището край нас и реката, и пътя долу в ниското.

— Всяко живо същество на тази планета говори с другите живи същества — продължава той. — С всички. Това е то същината на Новия свят. Той е информация, информация вечна, никога незамлъкваща, заливаща те независимо дали я искаш или не. Диваците знаеха тайните на планетата, бяха еволюирали и живееха с тях, но ние не бяхме подготвени. Ни най-малко не бяхме подготвени. Толкова много информация може да подлуди човека. Твърде много информация на едно място се превръща просто в Шум. А той никога, никога не спира.

Той замълчава, но Шумът му не изчезва, той е тук, както винаги, разбира се, моят Шум също е тук и на нашия фон мълчанието на Виола изпъква още по-мощно.

— Годините течаха — продължава Бен, — а нещата в Новия свят бяха трудни и ставаха все по-трудни. Лоши реколти и болести, и никакъв напредък, и никакъв Рай. Определено никакъв Рай. И по всичките ни земи започна да се разпространява едно учение, отровно учение, учение, което се основаваше на обвинението.

— Обвинили са местните — казва Виола.

— Диваците — казвам и срамът ме удря със страшна сила.

— Обвиниха диваците — повтаря Бен. — А учението някак си се превърна в движение, а движението се превърна във война — той поклаща глава. — Местните нямаха никакъв шанс. Ние имахме пушки, а те — не, и това беше то, краят на диваците.

— Не на всички — обаждам се аз.

— Не — казва Бен, — не на всички диваци. Но те се научиха никога да не се приближават до хората, о, да, определено се научиха.

Над хълма минава повей. Когато спира, чувствам, че ние тримата сме единствените живи хора в Новия свят. Ние и духовете от гробовете.

— Но войната не е краят на историята — тихо казва Виола.

— Не — казва Бен. — Историята не е разказана дори наполовина.

Знам, че не е разказана. И знам какво ще чуя след малко.

Размислям. Не искам да знам края на историята.

Поглеждам в очите на Бен, поглеждам в Шума му.

— Войната не свърши с победата над диваците — казва той. — Не и в Прентистаун.

Бен облизва устни, чувствам колебанието в Шума му, чувствам глад и скръб, виждам, че той вече си представя предстоящата ни раздяла.

— Войната е чудовище — казва, сякаш на себе си. — Войната е злото. Започва и поглъща и расте, и расте, и расте — после обръща поглед към мен. — Във войната иначе нормални мъже също се превръщат в чудовища.

— Не са можели да понасят мълчанието — казва Виола все така тихо. — Не са можели да понасят мисълта, че жените знаят всичко за тях, а те не знаят нищо за жените.

— Някои мъже мислеха така — казва Бен. — Не всички. Не и аз, не и Килиън. В Прентистаун имаше добри мъже.

— Но достатъчно много мъже са си го мислели — казвам.

— Да — кимва Бен.

Настъпва нова пауза и истината отново започва да изплува.

Най-после. И завинаги.

Виола поклаща глава.

— Да не би да твърдиш, че… — започва тя. — Наистина ли ни казваш, че…

И ето го.

Ето го онова нещо, което лежи в центъра на всичко.

Онова нещо, което расте в главата ми още от деня, в който избягахме от блатото, нещото, което виждах в проблясъци от Шума на много мъже по пътя, най-ясно в Шума на Матю Лайл, но се бях досещал за него и по реакциите на всеки, чул името «Прентистаун».

Ето я.

Истината.

Не я искам.

Но я изричам въпреки това.

— След като са избили всички диваци — казвам, — мъжете на Прентистаун са избили жените на Прентистаун.

Виола ахва, макар че и тя трябва да се беше досетила по-рано.

— Не всички мъже участваха — казва Бен. — Но мнозина го сториха. Оставиха се да бъдат пометени от думите на Кмета Прентис и от проповедите на Аарон, който твърдеше, че всичко скрито е зло. Избиха всички жени и всички мъже, които се опитаха да защитят жените.

— Мама — казвам.

Бен само кимва утвърдително.

Прилошава ми.

Мама е умряла, убита от мъже, които е срещала всеки ден.

Налага се да седна на един надгробен камък.

Трябва да мисля за нещо друго, просто трябва да мисля за нещо друго. Трябва да сложа още нещо в Шума си, за да оцелея.

— Коя е била Джесика? — питам, като се сещам за Шума на Матю Лайл във Фарбранч, спомням си агресията в него.

Шума му, който сега придобива смисъл, въпреки абсурда на всичко случило се.

— Някои хора усетиха какво се задава — отвръща Бен. — Джесика Елизабет беше наш Кмет и тя първа разбра накъде отиват нещата.

Джесика Елизабет, мисля аз. Ню Елизабет.

— Тя организира бягството на някои момичета и по-млади момчета отвъд блатото — продължава Бен, — но преди тя самата да успее да избяга с другите жени и с мъжете, които още бяха с ума си, хората на Кмета удариха.

— И това бил краят — казвам, макар че се чувствам онемял. — Ню Елизабет се превърнал в Прентистаун.

— Твоята майка дори не допускаше, че подобно нещо може да се случи — Бен се усмихва тъжно на спомена си. — Толкова беше изпълнена с обич, с надежда и с доброта към другите — усмивката му изчезва. — Тогава дойде моментът, в който вече беше късно за бягство, а ти беше твърде малък, за да те изпратим някак си отвъд блатото, така че тя те даде на нас, поръча ни да те пазим на всяка цена.

Вдигам очи.

— Как така сте решили, че най-безопасното за мен е да остана в Прентистаун?

Бен ме поглежда, тъгата се лее от него, Шумът му е натежал от тъга, цяло чудо е, че може да се държи на краката си.

— Защо не избягахте? — питам.

Той потърква лицето си с ръка.

— Защото ние също не допускахме, че нападение над жените наистина ще има. Най-малкото аз не го допусках, а и вече бяхме устроили фермата и се надявах, че настроението ще отшуми, както е дошло, преди да се случи нещо наистина лошо. Мислех, че става дума само за слухове и параноя, дори от страна на майка ти, така мислех до самия край — той се намръщва. — Грешал съм. Бях глупак — после отвръща поглед. — Умишлено не исках да видя истината.

Спомням си думите, с които той ме успокои, когато разказах за убийството на дивака.

Всички грешим, Тод. Всички.

— А после вече беше твърде късно — продължава Бен. — Делото беше извършено и слухът за стореното в Прентистаун се пръсна из Новия свят като пожар, тръгна от малцината, които се спасиха. Всички мъже на Прентистаун бяха обявени за престъпници. Нямахме право да напускаме града.

Ръцете на Виола са все така скръстени.

— Защо никой не е дошъл да ви изведе оттам? Защото останалите от Новия свят не са дошли да ви търсят сметка?

— И как да го сторят? — отвръща Бен уморено. — Да започнат нова война, но този път срещу тежковъоръжени мъже? Или да ни затворят в някакъв гигантски затвор? Не, останалите от Новия свят провъзгласиха закона, че ако някой от мъжете на Прентистаун прекоси блатото, ще бъде незабавно екзекутиран. После ни оставиха на произвола.

— Но те е трябвало да… — казва Виола и вдига длани във въздуха, — сторят нещо. Не знам.

— Ако страшното не ти е дошло до главата — отвръща Бен, — винаги е по-лесно да си мислиш: защо да ходя да си търся белята? Между нас и останалата част от Новия свят лежеше цялото блато. Кметът обяви, че Прентистаун е в изгнание. Обречен, разбира се, на бавна смърт. Всички доброволно се съгласихме да не напускаме града, а ако някога го сторехме, Кметът щеше да ни преследва до последно и да ни убие собственоръчно.

— Някой не се ли опита? — пита Виола. — Някои от вас не се ли опитваха да избягат?

— О, опитваха — многозначително подчертава Бен. — Обичайно беше хора да изчезват.

— Но ако вие с Килиън сте били невинни… — започвам.

— Не бяхме невинни — натъртва Бен и Шумът му става горчив. Въздъхва. — Не бяхме.

— Как така? — питам и вдигам глава. Лошо ми е, продължава да ми е лошо. — Как така не сте били невинни?

— Позволили сте злото да се случи — казва Виола. — Не сте загинали заедно с останалите мъже, които са защитавали жените.

— Не се борихме — отвръща Бен — и не загинахме.

После поклаща глава.

— Съвсем не сме невинни.

— А защо не се борихте? — питам.

— Килиън искаше — бързо казва Бен. — Трябва да знаеш това. Той искаше да стори всичко по силите си, за да ги спре. Щеше да даде живота си, за да ги спре — Бен отвръща поглед. — Но аз не му позволих.

— Защо?

— Разбирам — прошепва Виола.

Поглеждам я, защото аз със сигурност не разбирам.

— Какво разбираш?

Виола не сваля очи от Бен.

— Двамата с Килиън или е трябвало да загинат, борейки се да защитят справедливостта и така да те изоставят — теб, едно беззащитно бебе, или е трябвало да станат съучастници на злото и да запазят живота ти.

Не знам какво означава «съучастник», но се досещам.

Сторили са го заради мен. В целия този ужас. Те са го сторили заради мен.

Бен и Килиън. Килиън и Бен.

Сторили са го, за да мога да живея аз.

Не знам какво чувствам.

Трябва да е лесно човек да постъпва правилно.

А не просто да се оказва, че добрината води до същия хаос, както и всяко друго решение.

— Затова ние чакахме — продължава Бен. — Чакахме в един град-затвор. Град, пълен с най-гнусния Шум, който можете да си представите, а после мъжете започнаха да отричат собственото си минало и Кметът обяви пред всички великите си планове. Ние чакахме да настъпи денят, в който вече ще си достатъчно голям да избягаш сам, да избягаш невинен, затова се мъчехме да те опазим — прокарва длан през косата си. — Но Кметът също чакаше.

— Мен ли? — питам, макар вече да знам, че е чакал мен.

— Чакаше последното момче да стане мъж — отвръща Бен. — Когато момчетата навършваха възрастта, им казваха истината. Или поне някаква версия на истината. Тогава и те ставаха съучастници.

Спомням си Шума му във фермата, спомням си как мислеше за рождения ми ден, за това как момчето става мъж.

За това какво в действителност значи да си съучастник и как съучастничеството преминава от мъж на мъж.

Как всички чакат съучастничеството да премине върху мен.

И за всички мъже, които…

Изхвърлям мисълта от главата си.

— Това няма никакъв смисъл — казвам.

— Ти беше последният — отговаря Бен. — Ако той успееше по собствения си начин да превърне всяко момче в Прентистаун в мъж, то той ставаше Бог, сещаш ли се? Щеше да е създал всеки един от нас със собствените си ръце и да контролира всички ни напълно.

— Ако един от нас падне — казвам.

— Падаме всички — довършва Бен. — Затова той те иска. Ти си знак. Последното невинно момче в Прентистаун. Ако успее да те принуди да паднеш, то армията му ще е пълна, завършена, ще бъде негово собствено идеално дело.

— А ако не успее да ме принуди? — казвам, но ме преизпълва мисълта дали вече не съм паднал.

— Ако не успее — отвръща Бен, — ще те убие.

— Значи Кметът Прентис е луд колкото Аарон — обажда се Виола.

— Не съвсем — поправя я Бен. — Аарон е луд. Но Кметът е достатъчно опитен, за да използва лудостта за постигането на собствената си цел.

— Каква е тя? — пита Виола.

— Ами този свят — спокойно отвръща Бен. — Кметът иска целия този свят.

Отварям уста да задам още въпроси, чиито отговори не ми се иска да узнавам и тогава, сякаш нещата изобщо могат да се влошат повече, о, тогава го чуваме.

Туп тупур-туп тупур-туп. Идва откъм пътя, безмилостно, подобно на виц, който няма да стане смешен на края.

— Е, не е истина — казва Виола.

Бен вече е скочил на крака и се вслушва.

— Мисля, че е само един кон.

Вглеждаме се към късчето от пътя, което проблясва на лунната светлина.

— Бинокълът — казва Виола от дясната ми страна. Без да кажа и дума, го измъквам от раницата, включвам режима за нощно виждане и се взирам, търся източника на звука, който звънти в нощния въздух.

Тупур-туп тупур-туп.

Проследявам пътя все по-назад и по-назад, докато…

Ето го.

Ето го и него.

Кой друг може да е.

Господин Прентис Младши, жив и здрав, отвързан, отново на гърба на коня си.

— Проклятие — чувам от Виола, която е прочела Шума ми и й подавам бинокъла.

— Дейви Прентис? — ахва Бен, който също е видял конника в Шума ми.

— Същият — прибирам манерките в раницата на Виола. — Трябва да тръгваме.

Виола подава бинокъла на Бен и той сам се вглежда. Сваля го от очите си, после поглежда отново.

— Втасахме я — казва.

— Трябва да бягаме — обажда се Виола. — Както винаги.

Бен се обръща към нас, бинокълът е в ръката му.

Оглежда и двама ни от главата до петите и аз виждам какво се надига в Шума му…

— Бен — започвам.

— Не — отвръща той. — Тук се разделяме.

— Бен…

— Мога да се справя с пикльото Дейви Прентис.

— Той има пушка — казвам. — Ти нямаш.

Бен се приближава до мен.

— Тод — казва.

— Не, Бен — повишавам тон. — Няма да те слушам.

Той ме поглежда право в очите и аз забелязвам, че вече не трябва да се навежда, за да го стори.

— Тод — повтаря той, — трябва да изкупя злото, което сторих, когато защитих живота ти.

— Не можеш да ме оставиш, Бен — казвам, а гласът ми се напълва със сълзи (млъквайте). — Не отново.

Той поклаща глава.

— Не мога да дойда в Хейвън с вас. Знаеш, че не мога. Аз съм враг.

— Ще обясним каква е истината.

Той продължава да клати глава.

— Конникът приближава — обажда се Виола.

Туп тупур-туп тупур-туп.

— Единственото, което ме прави мъж — казва Бен, а гласът му е твърд като камък, — е това да знам, че ти ставаш мъж.

— Аз не съм още мъж, Бен — отвръщам, а в гърлото ми е заседнала буца (млъквайте). — Дори не знам колко дни ми остават.

И тогава той ми се усмихва и по усмивката му разбирам, че е настъпил краят.

— Шестнайсет — казва. — Шестнайсет дни остават до рождения ти ден — после хваща брадичката ми и я повдига. — Но ти си мъж отдавна, Тод. Не позволявай никой да твърди друго.

— Бен…

— Тръгвайте — казва той, подава бинокъла на Виола и ме прегръща. — Никой друг баща не е бил толкова горд — прошепва тихичко в ухото ми.

— Не — казвам, а думите ми са неясни. — Не е честно.

— Не, не е честно — Бен ме отдръпва от себе си. — Но има надежда в края на пътя. Запомни го.

— Не отивай — казвам.

— Трябва. Опасността идва.

— Все по-близо — добавя Виола, която гледа през бинокъла.

Тупур-туп тупур-ТУП.

— Аз ще го спра. Ще ви спечеля време — Бен поглежда Виола. — Грижи се за Тод — казва. — Обещаваш ли ми, че ще се грижиш?

— Обещавам ти — отвръща Виола.

— Бен, моля те — шепна. — Моля те.

Той стисва раменете ми за последен път.

— Помни — казва. — Надежда.

И без дума повече се обръща и хуква надолу по хълма с гробището. Когато стига до подножието, вдига глава и вижда, че ние още стоим и гледаме след него.

— Какво чакате? — виква. — Бягайте!