Джефри Дивър
Пастирът (6)

Глава 5

Така и не бях разгадал причините за натрапчивото шегобийство на агента от ФБР. Навярно беше вид самозащита, както аз използвах като броня сериозното поведение. Дразнех се, но не се налагаше да живея с него като съпругата и децата му, та се стараех да не му обръщам внимание.

Казах му:

— Влез през предния вход — и затворих.

Посрещнах на вратата високия белокос агент. Клер Дюбоа, чието пъргаво съзнание често я подтикваше да стига до чудати, ала точни умозаключения, веднъж отбеляза за Фреди: „Забелязал ли си, че най-добрите агенти на ФБР приличат на телевизионни мафиотски босове, а най-добрите мафиотски босове приличат на телевизионни агенти?“. Не бях, но е съвсем вярно. Солиден като колона, винаги готов за действие, петдесет и пет годишният Пол Антъни Хавиер Фредерикс беше стар кадър на Бюрото; работеше там от завършването на колежа. Влезе в къщата, придружен от по-млад агент. И двамата ме последваха в кухнята.

Специален агент Руди Гарсия наближаваше трийсетте. Спретнат и резервиран, несъмнено бивш военен. Наблюдателен, сериозен и неженен; отсъдих, че сигурно е подходящ събеседник на по бира. Ала същото бях чувал и за себе си.

— Кеслерови си събират багажа. Новини от Западна Вирджиния?

Едно свиване на раменете изчерпа въпроса. И без това не очаквах много. Неидентифицирано превозно средство, неизвестен маршрут. Лавинг беше невидим.

— Къде според теб се намира, Фреди?

— Поне на два часа и нещо от Феърфакс. Най-малко — отвърна агентът, четейки окачената на стената статия за Райън. — Помня го. Естествено.

Гарсия обикаляше приземния етаж и надзърташе през прозорците. Беше добър — внимаваше да не го видят отвън.

И да не се излага на прицел.

Джоан и Райън слязоха по стълбите. Месестите ръце на полицая стискаха два куфара. Спряха в коридора и той ги остави на пода. Влязоха в кухнята при нас и аз ги представих на агентите.

— Проваляме ви уикенда — каза Фреди. — Съжаляваме.

— Събуди ли се Мари? — попитах. — Трябва да тръгваме.

— Ще слезе след минута.

— Аманда може би ще се чувства по-добре, ако леля й я придружи във вилата в Лаудън — предложих.

Незнайно защо, след кратко колебание отговори Райън:

— По-скоро не.

Джоан се съгласи.

Радиостанцията на Фреди изпука.

— Наближава автомобил. Регистриран на името на Уилям Картър.

— Приятелят — обясних аз. — Дъщерята на Кеслерови ще замине с него.

След секунда Бил Картър застана на прага. Влезе, без да чука, прегърна силно Джоан и се ръкува топло с Райън. Беше с бяла коса, в началото на шейсетте, загорял и жилав, със сериозно лице и проницателни сиви очи. Докато се ръкувахме, ме огледа внимателно през големите си, излъскани авиаторски очила. Поздрави и Фреди и Гарсия и провери старателно личните им карти. Забелязах върха на кобур и лъскаво дуло под сакото му.

— Истина е значи — измърмори той.

— Ужасно е, Бил — каза Джоан. — Всичко е наред и изведнъж… това.

Подадох на Картър кодиран телефон и му обясних да използва само него.

— Кой те е взел на мушка? — обърна се към Райън.

— Самият дявол — сухо му отвърна той.

Аз се наех да отговоря на прагматичния въпрос на Картър — бившият полицай щеше да настоява за подробности.

— Казва се Хенри Лавинг. Бял, в средата на четирийсетте, стотина килограма, тъмнокос. Имаше белег на темето. Сигурно вече го няма. — Занатисках клавишите на лаптопа. — Ето една стара снимка. Умее да променя външния си вид, но ще добиеш известна представа.

Джоан, Райън и Картър замълчаха, взрени в добродушното лице на Хенри Лавинг. Сложете му бяла якичка и ще се превърне в министър, тъмносин костюм — и ще получите счетоводител или търговски консултант в „Мейсис“. Лицето му изглеждаше невъзмутимо като моето, само малко по-пълно. Не приличаше на убиец, мъчител или похитител. Което работеше в негова полза.

— Смятаме, че владеем положението и че не знае за теб. Но бъди нащрек. Има ли безжичен интернет във вилата в Лаудън?

— Да, сър.

— Можеш ли да го спреш?

— Разбира се.

— И гледай Аманда да не конфигурира интернет връзка през телефона — добавих.

— Нима ще успее?

— Тийнейджър е — отвърнах. — Може да сглоби компютър от кухненски принадлежности.

— Да речем, че си прав. — Той погледна към Кеслерови. — Колко сте й казали?

— Почти всичко — отговори Райън. — Но без подробности.

— Дъщеря ти е дете с характер. Няма да се огъне лесно. Но ще гледам да я разсейвам.

— Благодаря, Бил.

— И когато потеглите, я дръж долу — посъветвах го. — Кажи й, че си изпуснал нещо под седалката, и я накарай да го потърси.

Може би си помисли, че прекалявам, но се съгласи.

Аманда изтрополи по стълбите, понесла възглавница в червено-бяла памучна калъфка. Явно тийнейджърите не могат да пътуват без възглавниците си, момичетата поне. Сигурно са им нещо като бронежилетки.

— Здрасти, чичо Бил!

Тя го прегърна и измери с поглед новодошлите — Фреди и Гарсия.

— Необичайно приключение, нали, скъпа? — каза Картър.

— Да.

— Най-добре да поемаме — предложи бившият полицай.

Удивих се — мускулестата, атлетична тийнейджърка беше преметнала през рамо чанта във формата на плюшено мече с глупава усмивка и цип на гърба.

Джоан улови момичето и го прегърна силно. Аманда очевидно се почувства неловко.

Райън последва примера й. И на него отвърнаха твърде сдържано.

— Хайде, хайде, поглези стареца — нежно й каза той.

— Татко… стига.

Тя отстъпи назад, но баща й задържа ръце върху раменете й.

— Обаждай ни се по всяко време. За всичко.

— Добре.

— Всичко ще е наред, миличка.

Едрият полицай отпусна ръце, очевидно разтревожен разнежването му да не притесни допълнително момичето. Усмихна се.

— Чао. — Понесла възглавницата, раницата и плюшената чантичка, Аманда изтича към колата на Картър.

Бившият полицай прегърна пак Джоан и пое дланта на Райън с две ръце.

— Ще се грижа добре за нея. Не се безпокой. Бог да ви благослови.

И си тръгна.

Райън влезе в дневната и се върна с куфара и още една раница. Беше тежка, предположих, че съдържа амуниции и навярно резервно оръжие.

Фреди се обади по радиостанцията на хората си отпред. Чухме как му отговарят:

— Картър потегли. Никой не го следи. Момичето не се виждаше.

После по стълбите заслиза някой. На прага на кухнята застана доста привлекателна жена. Примигваше, сякаш току-що се е събудила, въпреки че беше облечена елегантно и бе гримирана. Приличаше бегло на Джоан и беше шест-осем години по-млада. Беше висока, но слаба, а не жилава като сестра си.

— Това е Мари — каза Джоан.

— Я виж ти — възкликна тя. Очевидно не беше повярвала съвсем на сестра си, което веднага се потвърди: — Помислих, че се майтапиш. За бога! Искам да кажа… — Погледна към Фреди и Гарсия — Не участвахте ли в „Семейство Сопрано“?

Наля си портокалов сок и разтвори някаква билкова настойка в него. Изпи го и изкриви лице.

Агентите я наблюдаваха безизразно.

Мари имаше по-дълга и по-права коса от сестра си и беше предимно — ала не изцяло и не автентично — руса. Носеше дълга велурена пола и ефирна блуза на зелени и жълти цветя. Сребърни бижута. Без годежен пръстен. Винаги проверявам — не за да се уверя, че са свободни, разбира се, а защото семейното положение ми предоставя информация за възможностите на наемника да напипа слабо място.

През рамото й висеше модерна камера, в антрето виждах багажа й — голям куфар на колелца, тежка раница и куфарче за лаптоп, сякаш ще заминава за две седмици. Мари взе купчина писма от масата до кухненската врата. Бяха изпратени до нея, но адресът — в северозападния квартал на окръг Колумбия — беше задраскан и отгоре бе отбелязано да се препратят у Кеслерови. Дали е била принудена да се пренесе при сестра си и зет си, защото е останала без работа?

Забелязах как докато преглежда писмата, присвива леко чело; движеше лявата си ръка по-внимателно от дясната. Стори ми се, че до лакътя й през финия плат прозира превръзка. Тя взе сако от закачалката, облече го и се обърна към сестра си:

— Страхотна компания се оформя, но аз ви напускам. Тази нощ ще спя другаде.

— Как така? — възкликна Джоан. — Идваш с нас.

— Не ми изглежда много забавно. Избирам врата номер три.

— Мар, моля те… Трябва да дойдеш. Къде ще отидеш?

— Обадих се на Андрю. Ще му гостувам.

— Обади му се? — Притесних се да не би да има и друг мобилен телефон. — От домашния телефон?

— Да.

Това не ме разтревожи. Да се проследи мобилен телефон е лесна работа, но да се постави подслушвателно устройство на домашен е много трудно и дори съучастникът на Лавинг да беше успял да го стори, Мари едва ли бе издала някаква критична информация.

Тя се озърна наоколо.

— Не си намерих клетъчния. Знаете ли къде е?

— У мен.

Обясних й рисковете.

— Трябва ми — настоя тя.

Не остана доволна, когато й съобщих, че я изолирам от външния свят. Нямах повече кодирани телефони.

— Е… аз все пак заминавам.

— Недей — възрази Джоан.

— Аз…

— За жалост се налага да останеш със сестра си и зет си — обадих се аз. — Искам да тръгваме. Много се забавихме. Поемаме незабавно.

Мари махна с ръка, чиито нокти завършваха с блестящи бели полумесеци — френски маникюр го наричаха май, но може и да греша. Отговори ми, кимвайки към сестра си:

— Не искам да оставам с нея. Толкова е скучна, за бога! — После се засмя. — Шегувам се… Но наистина няма да ми стане нищо.

— Не — твърдо отсякох. — Идваш с нас и…

— Вие вървете. Ще ми заемеш хондата, ако нямаш нищо против. — Тя ме погледна. — Колата ми е в сервиза. Знаеш ли колко искат за нова горивна помпа?… Хей, какво правиш?

Гарсия изнасяше багажа към нисана „Армада“. Върна се в кухнята и ми кимна, че дворът е чист. Фреди каза на Мари:

— Трябва да послушаш Корт. Тръгвате. Незабавно.

Мари ококори очи.

— Почакай, почакай… Познавам те.

Изгледа ме смръщено.

Примигнах изненадано. Бяхме ли се срещали преди?

Жената добави:

— Участваш в онова шоу: „Отдих след ада“. Ти си екскурзоводът.

— Моля те, Мари — прекъсна я Джоан.

Сестра й се нацупи.

— Той е подлец. Открадна ми телефона.

В същия момент аз отново погледнах през прозореца към задния двор, мъчейки се да отгатна какво се е променило. Сега виждах нещо, което преди половин час не бях забелязал заради ъгъла, по който падаха утринните септемврийски лъчи. Повиках Райън и посочих:

— Пътека ли е това?

Лента от утъпкана трева прекосяваше двора на Кеслерови към къщата, която по-рано споменах — съседната вляво. Спомних си, че собственикът се казва Теди — мъжът, който бе излязъл да пие кафе в „Старбъкс“.

— Да, към семейство Нокс. Те май са най-добрите ни приятели в квартала. Често се събираме.

Бяха утъпкали пътеката през лятото, сновейки напред-назад за барбекю, за продукти и инструменти назаем, за партита за рождени дни.

— Какво има? — попита Джоан. — Тревожа се.

— Уха! Той се наежи като таралеж! — възкликна Мари.

— Корт? — промърмори Фреди.

Кимнах, сбърчил чело.

— Мамка му! — прошепна агентът. Въздъхна и разкопча сакото си. — Гарсия!

— Прикрийте се — наредих.

Фреди и Гарсия дръпнаха завесите и щорите в дневната, трапезарията и кухнята.

Райън се напрегна и Джоан заекна, разширила очи:

— Какво става? Кажете ми!

Видях как Фреди потупа с длан приклада на глока си. Правим го, за да преориентираме мускулите и нервите си, за да сме сигурни, че знаем къде са оръжията ни. Както аз регистрирах натиска на малкия глок върху гърба ми. Засега го оставих в кобура.

Райън пристъпи към прозореца.

— Не — казах твърдо. — Върни се! Лавинг е тук.

Поведох всички към коридора без прозорци между кухнята и предното антре.

— Как е успял? — попита Фреди. — Трябваше едва да е преполовил пътя от Западна Вирджиния.

Не отговорих. Сещах се за няколко възможни обяснения, но те не засягаха целта ни в момента — да опазим подопечните си живи и бързо да напуснем района.

— Какво забелязахте, сър? — попита ме Гарсия.

— Прозорецът на къщата, накъдето води пътеката. Най-близкият. Преди десет минути щорите бяха спуснати. Сега са вдигнати около десетина сантиметра. Такъв малък процеп може да служи само за наблюдение.

— Съгледвач?

— Не — отвърнах. — Съгледвачът би избрал къщата с най-добър изглед. Онази точно зад нас или вдясно. Лавинг е предпочел лявата, понеже е забелязал пътеката и е предположил, че хората там са приятели на Кеслерови. — Обърнах се към Райън: — Те ви познават най-добре и могат да му обяснят твои ли са колата в алеята и седанът, паркиран отпред.

— Теди и Кет! — възкликна Джоан. — Искаш да кажеш, че той е при тях?

— Сигурен ли си, Корт? — попита Фреди. Стрелбата тук щеше да ни струва скъпо и вероятно да предизвика голяма бъркотия.

— Напълно… Искам подкрепление. От управлението във Феърфакс и твоите момчета, всички, които са наблизо.

— Викай ги — нареди Фреди на Гарсия, който извади мобилния си телефон от калъфа и натисна бутона за бързо набиране.

— Съжалявам, твърде странно е за моя вкус — изсмя се нервно Мари. — Екскурзоводът ни разиграва, понеже някой е отворил прозорец? Всичко добро, приятели! — Мари взе ключовете за колата от подноса на масата до нея. — Аз заминавам в града.

Запъти се към входната врата.

— Не — възпрях я твърдо. — И всички да…

Оглушителен сблъсък на улицата заглуши края на инструкциите ми.

Джоан изпищя. Мари ахна и застина пред вратата.

Аз тръгнах бързо напред, стиснах младата жена за яката на сакото, дръпнах я назад и двамата се строполихме на плочките, точно когато куршумите засвистяха през цветното стъкло на предния прозорец.