Джефри Дивър
Пастирът (18)

Глава 17

Дадох трескаво на заден ход — завоят щеше да отнеме твърде много време — и натиснах здраво педала за газта.

Чух кънтене по страничната броня на колата — партньорът продължаваше да стреля по нас откъм храсталака. Но аз бях потеглил точно когато е натискал спусъка и куршумът уцели метала, а не гумите. Което беше добре; пневматичните гуми са внушителни, но не са неуязвими.

Още един удар по стоманата. Прокънтя силно. Свистящи рикошети и искри има само в киното. Куршумът е парче олово, летящо със скорост деветстотин метра в секунда. Чува се оглушителен трясък, когато уцели колата, и обикновено остава на място и не отскача.

— Прикриващ огън — наредих. — Дръжте партньора долу. Но само видими врагове или неутрални мишени. Не стреляйте на сляпо. Всички останали — залегнете!

Райън беше най-отзад — в колата имаше три реда седалки — а Гарсия и жените бяха точно зад мен.

— Гарсия, левия фланг!

— Ясно.

Той свали прозореца няколко сантиметра и започна да стреля отмерено. Правилникът ни забранява да използваме оръжие, ако няма ясна мишена и съществува опасност да пострадат невинни. Гарсия се целеше към мястото, където партньорът бе заел позиция, но само по дърветата или към земята, за да го задържи снишен, но да не рани случаен човек.

Колата на Лавинг ни преследваше и шофирайки все още на заден ход, викнах на седналия до мен Ахмад да я вземе на мушка. Трудна задача заради виещата се алея и дърветата от двете й страни. Завивах рязко, но пречех на колегата си да се прицели.

Още един куршум откъм страната на партньора уцели бронята на нашия „Юкон“. С разширени очи Мари изпищя пронизително и закри уста с ръка. Райън се опитваше да отвори страничния прозорец, който бе запечатан. Беше извадил револвера си, но поне държеше показалеца си извън гнездото на спусъка.

Ванът ни подскачаше на заден ход и вдигаше плътен облак прах.

Извърнах глава за секунда, за да погледна през предното стъкло. Видях как колата на Лавинг ни настига бързо, лъкатушейки, за да избегне изстрелите на Ахмад. Обърнах се отново към задното стъкло, в посоката, накъдето се движехме.

— Лавинг забавя — обяви Ахмад със спокоен глас.

— Гарсия, стреляй!

Агентът от ФБР се приведе над Джоан, която, сякаш онемяла от страх, притискаше дамската си чанта към гърдите. Гарсия свали стъклото.

— Нямам ясна мишена.

— Аз ще го направя! — изръмжа Райън. — Аз ще пипна копелето!

Джоан се оживи.

— Не, скъпи, моля те! Пил си.

— По дяволите! Пиян съм по-добър от всички тези, взети заедно.

Наклони се напред. Но гърбицата ни спаси от конфликта, отблъсквайки го назад. За щастие оръжието му не гръмна.

Гарсия се наведе напред и започна да изстрелва тройни откоси с автоматичния си пистолет.

Не разбрах дали улучи. А и сега не ме беше грижа; движех се с вана с шейсет и пет километра в час на заден ход, предавките пищяха, тресяхме се върху гърбиците и тъпчехме храстите.

В задницата на колата се заби куршум — в бронята или в калника. Един отскочи от предното стъкло. То не се счупи — беше подсилено, но не бронирано и аз благодарих богу, че ударът не е директен, макар да изглеждаше логично — Лавинг не би рискувал да убие Райън.

После, на десетина метра от мотела, се откри права отсечка.

— И двамата! — извиках на Гарсия и Ахмад. — След пет секунди ще имате ясна мишена. Целете се в предния капак на доджа. По двигателя.

— Не! По предното стъкло! — изкрещя Райън.

Аз не казах нищо, не обясних, че при такава ситуация рационалният ход е да се стреля по жизненоважните части на колата; огромен късмет се изисква да улучиш шофьора.

Щом се изравнихме обаче, Лавинг угаси фаровете и сви надясно. Доджът изфуча зад храстите до завоя и изчезна към моравата.

— Няма мишена — спокойно констатира Ахмад.

Аз не забавих. Продължавах на заден ход, потните ми длани стискаха волана толкова силно, че китките ми се вдървиха.

— Гарсия, обади се на Фредерикс. Уведоми го.

— Да, сър.

Той запозна Фреди с положението, после прекъсна връзката и зае отново отбранителна позиция, почти полегнал върху Джоан. Мари хлипаше, сгушена в ъгъла.

— Дръжте се, внимавайте за оръжията! — Подскочих върху поредната гърбица с осемдесет километра в час, все още на заден ход. Влетяхме в двора на мотела и аз продължих към задното крило. Стрелнах с поглед фоайето, където паникьосаният рецепционист говореше по телефона.

— Къде е? — извиках. — Къде е Лавинг?

— Не се вижда — отговори Ахмад.

Предавките виеха, а подът беше прегрял. Задният ход не е предвиден за такива скорости.

— В края на алеята сме! — предупредих. — Голяма гърбица! Пръстите — извън спусъка, и се дръжте!

Без да намаляваме, се килнахме над издатината и се шмугнахме през тясната пролука, през която трите ни екипа преминаха пеша преди десет минути. Премазах редицата ниски храсти и профучах през циментовата площадка до паркинга, разпилявайки шарените градински мебели по асфалта. Стъклените маси се счупиха с трясък. Насочих колата наляво и ударих спирачки. Едва си поемах дъх, раменете ме боляха.

Успоредно на мотела от отсрещната страна на паркинга имаше двуметрова ограда с колове, граничеща отляво с по-ниска тухлена стена. Надясно беше алеята, от която преди малко бяхме потеглили, а отвъд нея — малка горичка.

— Не, не, не — стенеше Мари. — В капан сме. Какво ще правим? О, боже!

— Всичко ще е наред — успокои я Джоан.

— Толкова съм уплашена!

— Наблюдавай алеята, пътя и дърветата — казах на Ахмад и кимнах в посоката, от която дойдохме, и към малката горичка.

— Гарсия, тухлената стена!

— Да, сър.

— Сянка в алеята — докладва Ахмад. — Някой идва. Изглежда с кола.

— Сега! — извика Райън. — Пресрещнете го! Всеки миг ще се появи. Смята, че още се движим. Натисни газта, Корт!

Не му обърнах внимание.

Ахмад беше свалил още по-надолу стъклото си и държеше на мушка алеята.

— Какво ще правиш? — Колкото и да е странно, не Райън, а съпругата му зададе настойчивия въпрос.

И на нея не отговорих.

— Сянката приближава — обади се Ахмад.

Погледнах натам. Някаква кола следваше бавно маршрута, по който току-що прелетяхме бясно. Движеше се предпазливо.

— Той е — каза Райън. — Фаровете са изгасени. Пресрещнете го! Пресрещнете го!

— Гарсия, тухлената стена! Не я изпускай от поглед!

— Да, сър.

— Забрави проклетата стена! Минава по пътеката между двете сгради — изръмжа Райън. — Виждате го!

— Не идва оттам — казах. — Лавинг е принудил някого да се движи бавно към нас. Точно като във Феърфакс. С партньора му са се разделили, за да ни нападнат по фланговете — откъм тухлената стена и от дърветата. Ахмад, уцели гумата на колата, за да я спреш. После следи алеята и дърветата отвъд. Гарсия — стената.

И двамата потвърдиха, че са разбрали нареждането. Белезникавата броня на колата изплува бавно пред погледите ни.

Ахмад простреля гумата и веднага вдигна цевта, взрян зад возилото.

— Не виждам ясно, но мисля, че сред дърветата има някого. Сам е.

— Тухлена стена — обади се Гарсия. — Колата е на Лавинг. Обграждат ни.

— Прикриващ огън! — извиках. — В двете посоки! Внимавайте за невинни.

И двамата откриха огън, принуждавайки Лавинг да отстъпи. Партньорът също се стопи между стволовете.

— Пак ще опитат — каза Мари, все още разплакана. — В капан сме!

Вече знаеха, че сме готови да ги посрещнем. Включих на първа скорост и насочих колата право към оградата с коловете.

— Какво правиш? — ахна Мари. — Не! Ще се заклещим!

Нагласих вана точно срещу дървената колона, бутнах я леко с бронята и тя рухна заедно с ограждението. Минах по него и потеглих през полето от другата страна.

— Дръжте на мушка пролуката в оградата. Малко вероятно е, но може да пробват далечни изстрели. Не отвръщайте на огъня, ако не сте сигурни, че са те. Сигурно вече са се събрали зяпачи.

Спусках се бавно по хълма към редица дървета. Колкото и да е странно, не друг, а Джоан Кеслер проумя положението:

— Планирал си маршрута за бягство. Прерязал си коловете донякъде, за да минеш през тях, ако се наложи. Кога?

— Преди няколко години.

Избирам временните убежища според възможностите за бягство и сигурността, която предлагат, и нощем усърдно се трудя в околностите им. Хората от „Хилсайд Ин“ така и не разкриха посегателството върху оградата.

— Нищо не виждам — обади се Райън. — Все още.

Заизкачвахме се бавно по влажния от росата хълм, после през меката пръст и стърнищата на наскоро ожъната нива. Напредвахме като пешеходци, но постоянствахме.

— Все още никой — каза Ахмад.

Наредих да продължават да държат на прицел разрушената ограда, макар да знаех, че Лавинг ще разбере от пръв поглед, че седанът му няма да успее да ни настигне по този терен.

И ще вземе единственото рационално решение — да се оттегли възможно най-далеч.