Джефри Дивър
Пастирът (33)

Глава 32

Франк Лавинг изглеждаше по-млад от възрастта, която Дюбоа ми бе съобщила. Беше подстриган ниско, висок и в по-добра физическа форма от повечето медици на своите години.

Беше и много нервен. Разбираемо, като се има предвид, че престъпният му братовчед го бе посетил, последван от половин дузина агенти на ФБР, претърсили всяко кътче на дома му.

Живееше в луксозна къща в Арлингтън — просторно имение с колони и первази в стил рококо, изработени предварително и монтирани експедитивно за няколко седмици. По стените вместо платна със застреляни фазани, Венери или средновековни натюрморти, съвсем неуместно висяха спортни плакати. Предимно на „Редскинс“. Как иначе?

В кухнята видях окървавени хавлиени кърпи и купчини бели и оранжеви стерилни опаковки от марли, инструменти и спринцовки за еднократна употреба. Върху плота беше оставена бутилка „Бетадин“, оранжев кръг от дезинфектант личеше върху бледия мрамор, Франк се бе опитал безуспешно да го изтърка.

— Наистина не знам къде е — каза той. — Честно.

Тактическият екип на Фреди беше проверил къщата и се бе разпръснал отвън да разпита съседите дали са забелязали Лавинг или колата му.

Помолих лекаря да отидем в просторната дневна, погледнах го право в очите и казах:

— Искам да ви уведомя, докторе, че преди час братовчед ви възнамеряваше да похити и да подложи на мъчения шестнайсетгодишно момиче, за да изтръгне информация от баща му.

Той разшири очи, очевидно искрено ужасен от думите ми. Прошепна:

— Знаехме, че е беглец. Искам да кажа… изумих се, че е жив. Трябваше да се обадя веднага щом тръгна, но… не посмях.

— Защо?

— Той ме плаши.

— Докторе — подхванах аз; охранявал съм неколцина от гилдията и знам, че титлата отваря железни врати, когато си имаш работа с медици, — наистина ни е необходима помощ.

Мъжът сбърчи чело и си заопипва часовника.

— Не знам къде е. Честно. Моля ви. Трябва да ми повярвате.

— Шестнайсетгодишно момиче — повторих бавно и се втренчих в убягващите му очи.

Той отпусна рамене.

— Какво искате да ви кажа?

— Първо, колко тежко е ранен?

— Куршумът е улучил корема, петнайсет сантиметра над лявата бедрена кост. Влязъл е и е излязъл. Обгорих няколко малки вени, почистих и заших. О, и в бедрото му се беше забила дребна каменна отломка. Отстраних я, обгорих съдовете и също заших раната. Вие ли го простреляхте?

— Да.

— За да спасите момичето.

Кимнах.

— Добре ли е тя?

— Физически, да. — Почаках думите да подействат. — Трябва да го открия. Ще ни ориентирате ли някак? Колата му?

— Не паркира отпред. Сигурен съм. Дойде пеш. Вижте, чух по новините за престрелката. Не знаех, че е той. Каза, че го ограбили и ранили в Югоизточния квартал. Ако знаех…

Разбрах, че лъже, но измислиците звучаха като типични импровизации за оправдание пред служител на реда, а не като съзаклятнически опит за заблуда. Единственото, което исках, бе да се съсредоточи върху посещението.

— Какво друго каза? Помислете си. Каквото и да е. Всичко е важно.

Лекарят се намръщи.

— Е… сещам се за нещо. Настоя за лека упойка по време на процедурата. Не искаше да губи концентрация. Но нямах газ. Имах само „Пропофол“. С краткотрайно действие — използват го за колоноскопии. Не беше напълно упоен, но все пак… Правех обичайното в такива случаи — бърборех, за да му отвличам вниманието. Като с останалите пациенти. Той спомена нещо, което не ми направи впечатление тогава. Че не му е приятно от презастрояването в Лаудън. Реших, че се е отбил в къщата на родителите си. Край Ашбърн. Може да е отседнал там.

Знаех за къщата. Когато Лавинг уби Аби, разбрахме къде е отрасъл. Но къщата беше продадена преди години. Не я държахме под око. Обясних го на лекаря, но той отвърна:

— Е, не е точно продадена.

Намръщих се и поисках по-подробна информация.

— Технически погледнато е сменила собственика си. Хенри и сестра му — наследниците — продадоха къщата евтино, но купувачът се съгласи да им предостави достъп срещу наем за… двайсет години или нещо подобно. Сестрата на Хенри беше болна — нелечимо — и аз предположих, че той иска да се отърве от имота, но и да осигури дом за Марджъри до края на дните й.

Единственият близък роднина на Хенри Лавинг беше сестра му, няколко години по-голяма от него. Страдаше от рак, но бе загинала при инцидент с лодка. Приятелят й, управлявал моторницата пиян по река Ококуан, се беше споминал скоро след нея. Подозирах намеса на Лавинг — младият мъж също се беше удавил, само че във ваната си. Съдебните медици установиха симптоми на удавник, борил се да оцелее във водата два-три часа.

Не помнех къде се намира къщата. Франк Лавинг откри адреса и ми го записа.

— Взел ли е болкоуспокояващи? — попитах.

— Не пожела да му дам „Демерол“ или „Викодин“.

Да, Лавинг предпочиташе болката пред замъгленото съзнание.

— Предложих му няколко спринцовки, заредени с лидокаин. За местно приложение. — Франк сведе очи към едрите си длани. — Помня го като малък. Не нападаше децата, не беше побойник. Точно обратното. Беше тих, любезен. Непрекъснато наблюдаваше.

— Наблюдаваше какво?

— Всичко. Мълчеше и просто гледаше. Беше умен. Много. Любимият му предмет беше историята.

Една от специалностите ми. Научих нещо ново за Лавинг.

— Фреди?

Агентът се появи на прага.

— Имаме следа. Да отведем няколко екипа в Ашбърн.

Откъснах от бележника си листа с адреса, който Франк ми беше продиктувал. Подадох го на Фреди. Вече го бях запомнил.