Брандън Сандърсън
Героят на времето (77)

74.

Веднъж тя попитала Гибелта защо е избрала нея. Отговорът е прост и няма нищо общо с личността й, възгледите й или дори с уменията й в аломантията.

Просто тя е била единственото дете, на което Гибелта е успяла да постави подходящ хемалургичен клин — такъв, който да подсили вродените й умения с бронза и да й помогне да установи точното място на Кладенеца на Възнесението. Луда майка, сестра Търсач, а самата тя — Мъглородна. Тъкмо комбинацията, която е търсела Гибелта.

Имало е, разбира се, и други причини. Които дори Гибелта не е знаела.

Денят започна без мъгли.

Елънд стоеше на един скалист хълм и се оглеждаше. Чувстваше се много по-добре, след като най-сетне бе успял да се наспи тази нощ, макар че тялото го болеше от битката, а раната на ръката му пулсираше неприятно. През гърдите му преминаваше кървава диря от меча на един колос. Рана, която би убила всеки друг.

Земята пред градските порти бе осеяна с трупове на колоси, купища убити чудовища запълваха и тесния каменен проход. Миришеше на смърт и съсирваща се кръв. Между синкавите трупове на чудовища се мяркаше и бялата плът на избитите хора — много по-често, отколкото би искал Елънд. Но Фадрекс бе оцелял — дори само заради появилото се в последния миг попълнение от няколко хиляди аломанти и необяснимото отстъпление на колосите.

„Защо си тръгнаха? — чудеше се Елънд, едновременно объркан и доволен. — И, което е по-важно, къде отидоха?“

Чу приближаващи се стъпки, обърна се и видя, че Йомен се изкачва по издяланите в скалата стъпала. Пухтеше от усилие, все така загърнат в расото на принудител. Но пък никой не очакваше от него да се бие. В края на краищата той бе учен, а не воин.

„Също като мен“ — помисли си Елънд и се засмя наум.

— Мъглите ги няма — отбеляза Йомен.

— И през деня, и през нощта.

— Скаа се прибраха по къщите си, когато мъглите изчезнаха. Някои все още отказват да излязат. От векове се боят да излизат нощем заради мъглите. А сега, когато мъглите ги няма, са толкова обезпокоени от това необичайно явление, че пак се крият.

Елънд се обърна и погледна към града. Мъглите бяха изчезнали, но саждите продължаваха да се сипят. Все така гъсто. Вече затрупваха убитите във вчерашното сражение.

— Много е горещо днес — каза Йомен и изтри чело.

Елънд се намръщи и едва сега си даде сметка, че наистина е много горещо. Беше ранна утрин, а имаше усещането, че е пладне.

„Нещо не е наред — помисли си той. — Нещо се е объркало. Съвсем“. Саждите изпълваха въздуха с плътна завеса и покриваха всичко. А горещината… не трябваше ли да е по-студено, когато се сипят толкова много сажди и закриват слънчевата светлина?

— Йомен, организирай няколко групи. Нека преровят труповете и да потърсят ранени. А после се заеми с настаняването на цялото население в подземията. Войниците да са готови за… за каквото и да е. Не зная какво.

Йомен се намръщи.

— Говориш, сякаш няма да си тук, за да ми помогнеш.

Елънд погледна на изток.

— Да. Няма да съм тук.

Вин все още бе някъде там. Не разбираше какво бе имала предвид, когато спомена атиума, но й вярваше. Може би се бе опитала да подмами Гибелта с лъжа. Предполагаше, че жителите на Фадрекс дължат оцеляването си тъкмо на нея. Тя бе подмамила колосите надалече от града — беше открила нещо важно, но какво?

„Все се оплаква, че не е учен — помисли си той и се усмихна. — Но това е само защото й липсва образование. Инак е дваж по-интелигентна от повечето «гении», които помня от времето на придворния си живот“.

Не можеше да я остави сама. Трябваше час по-скоро да я открие. А после… какво пък, вярно бе, че не знаеше какво ще прави после. Може би да потърси Сейзед? Във всеки случай нямаше повече работа тук. Обърна се, за да слезе по стълбището при Хам и Сет, но Йомен го улови за рамото и го спря.

— Грешах за теб, Венчър — рече Йомен. — Не заслужаваше думите, които казах.

— Ти ме пусна в града си, когато хората ми бяха обкръжени от колосите — отвърна Елънд. — Не ме е грижа какво си говорил преди за мен. Ти си свестен човек.

— Само че бъркаш за лорд Владетеля — продължи Йомен. — Той ръководи всичко това.

Елънд само се подсмихна.

— Не ме интересува дали вярваш, или не — продължи Йомен и вдигна ръка към челото си. — Научих нещо. Лорд Владетеля използва както вярващите, така и неверниците. Ние всички сме част от неговия план. Ето — той отлепи зрънцето атиум от челото си. — Последното късче. В случай, че ти потрябва.

Елънд взе топчето и го завъртя върху дланта си. Никога досега не бе горил атиум. Години наред семейството му се бе грижило за добива и доставката на този метал — но когато Елънд най-сетне стана Мъглороден, даде малкото останали запаси на Вин.

— Как го постигаш, Йомен? — попита той. — Как успяваш да внушиш на другите, че си аломант?

— Аз съм аломант, Венчър.

— Но не си Мъглороден.

— Не съм. Аз съм Прорицател — Мъглив, който гори атиум.

Елънд кимна. Предполагаше, че нещо подобно е възможно.

— Лорд Владетеля знаеше ли за твоето умение?

Йомен се усмихна.

— Имаше някои тайни, които той пазеше особено ревностно.

„Атиумни Мъгливи — помисли Елънд. — Това означава, че трябва да има и други, златни Мъгливи, електрумни Мъгливи…“ Но и тези щяха да са трудни за откриване, защото не биха могли да разпалват присъщите им метали, без да горят и други.

— И без това атиумът бе твърде скъп, за да се използва за изпробването на различни хора за аломантични умения — рече Йомен. — Никога не съм ценял високо това умение. Колко често може да се случи да притежаваш атиум и желанието да го използваш за броени секунди? Вземи го и иди да намериш жена си.

Елънд се поколеба, после прибра топчето атиум и се спусна долу, за да даде наставления на Хам. След минути вече се носеше над земята, използвайки няколко подкови така, както го бе учила Вин.