Брандън Сандърсън
Героят на времето (14)

11.

Първият договор, за който така благоговейно говорят кандра, е бил всъщност поредица от обещания, дадени на лорд Владетеля от Първото поколение. Те написали обещанията на хартия и с това изковали законите на народа си. Страхували се, че няма да могат да управляват сами, да бъдат независими от лорд Владетеля и неговата империя. Ето защо му отнесли своите обещания и поискали неговото одобрение.

Той наредил да бъдат изковани върху стомана и лично се подписал отдолу. И така този кодекс е първото, което изучава всяка кандра, когато се пробуди от своя живот на мъглив дух. В него са заложени завети да се уважават предните поколения, няколко основни граждански права на индивида, обяснения за това как се създават нови кандри и изискване за безпрекословно подчинение на лорд Владетеля.

И което е най-обезпокояващо, Първият договор съдържа клауза, която, в случай че бъде изпълнена, ще предизвика всеобщо самоубийство на целия народ на кандра.

КанПаар се подпря на аналоя си. Червеникавите кристални кости на скелета му хвърляха отблясъци на светлината на лампите.

— И така, ТенСуун, предателю на народа на кандра, ти настоя за този процес. Да чуем какво има да кажеш.

ТенСуун си пое дълбоко дъх — беше толкова приятно, че може да го прави отново — и отвори уста, за да заговори.

— Да, говори — продължи с ехидна усмивка КанПаар. — Обясни на всички защо уби един от своите. Защо уби кандра.

ТенСуун замръзна. В Палатата на Завета цареше пълна тишина — младите кандра бяха твърде добре възпитани, за да вдигат шум като човешка тълпа. Седяха — с дървени, каменни и дори метални скелети — и чакаха ТенСуун да отговори.

Въпросът на КанПаар съвсем не бе този, който ТенСуун очакваше.

— Да, аз убих кандра — каза той, изправен върху студената платформа. — Това не е забранено.

— Трябва ли да бъде забранено? — попита КанПаар и го посочи обвиняващо с пръст. — Хората се избиват помежду си. Колосите също. Но и едните, и другите са от Гибелта. Ние сме от Съхранението, избраници на самия Отец. Ние не се избиваме помежду си!

ТенСуун се намръщи. Странна насока на разпита. „Защо ме попита точно това? — зачуди се той. — Предателството на целия народ със сигурност е по-тежко от убийството на един от нас“.

— Бях принуден от Договора — отвърна чистосърдечно ТенСуун. — Би трябвало да го разбираш, КанПаар. Ти беше този, който ми връчи назначение за Страф Венчър. Всички знаем що за човек беше той.

— Не по-различен от всеки друг — подхвърли с презрение един Втори.

И отново ТенСуун бе принуден да се съгласи. Ала знаеше, че има хора, които наистина са различни. Той беше предал Вин, но тя не го намрази за това. Разбра го и му прости. Макар между тях да нямаше истинска дружба, макар той да не я уважаваше, този миг го бе накарал да се преизпълни с вярност към нея.

Тя бе разчитала на него, без дори да го осъзнава. ТенСуун се поизправи, погледна КанПаар в очите и заговори:

— Бях назначен с платен Договор при човека Страф Венчър. А той ме прехвърли на своя извратен син Зейн. Тъкмо Зейн ми нареди да убия кандрата ОреСюр и да заема мястото му, за да мога да шпионирам жената на име Вин.

Щом произнесе името й, из залата се понесе шепот. „Да, чували сте за нея. Тази, която уби нашия Отец“.

— И значи ти изпълни заповедта на Зейн — каза гръмогласно КанПаар. — И уби друга кандра. Уби представител на нашия народ!

— Да не мислиш, че ми беше приятно? — отвърна с въпрос ТенСуун. — ОреСюр бе мой брат, от моето поколение — кандра, която познавах от няколкостотин години! Но… изискванията на Договора…

— Забраняват да се убива — довърши вместо него КанПаар.

— Забраняват да се убиват хора.

— Нима животът на кандра струва по-малко от човешкия?

— В Договора е указано съвсем точно, КанПаар — тросна се ТенСуун. — Зная, защото помагах при написването му. И двамата присъствахме, когато бе взето решението Първият договор да стане модел за всички останали. В тях се забранява убийството на хора, но не и да се избиваме помежду си.

КанПаар се наведе напред.

— Не се ли опита да възразиш на Зейн? Да му внушиш сам да извърши убийството? Не се ли опита да се измъкнеш от тази ситуация?

— Аз не споря с моите господари — заяви спокойно ТенСуун. — И със сигурност не бих искал да науча Зейн как да убие кандра. Той беше наистина неуравновесен.

— Значи не си спорил — подчерта КанПаар. — Просто си убил ОреСюр. И после зае мястото му, престори се на него.

— Нали това правим — рече подразнено ТенСуун. — Заемаме местата на други, действаме като шпиони. Такова е предназначението на Договора!

— Правим го с хора — обади се друг Втори. — А това е първият случай, когато една кандра се превъплъщава в друга. Доста обезпокоителен прецедент.

„Идеята беше брилянтна — помисли си ТенСуун. — Мразя Зейн, задето го направи, но не мога да не призная гения му. Дори Вин не ме заподозря. Кой би могъл?“

— Трябваше да откажеш да изпълниш тази заповед — заяви КанПаар. — Да поискаш преразглеждане на Договора. Ако и други започнат да го правят, за няколко години ще се изтребим помежду си!

— С прибързаността си ти ни предаде всички! — извика някой от реда на Вторите.

„Аха — помисли си ТенСуун. — Това значи бил планът. Първо ме обвиняват в предателство, за да лишат от стойност всичките ми доводи“. Усмихна се. В края на краищата беше от Третото поколение — време беше да започне да се държи като такъв.

— Предал съм ви с прибързаността си? — попита. — А какво ще кажете за себе си, величави Втори? Кой бе този, който позволи да бъде сключен Договор с Келсайър? Дадохте кандра на човека, който подготвяше убийството на нашия Отец!

КанПаар замръзна, сякаш го бяха зашлевили. Прозрачното му лице засия гневно, отразявайки синкавата светлина на лампата.

— Не си тук, за да отправяш обвинения, Трети!

— Тогава защо съм тук? — отвърна ТенСуун. — Защо сме тук всички, след като нашият Отец е мъртъв? Нямаме право да се оплакваме, защото ние помогнахме това да се случи.

— Как можехме да знаем, че този човек ще успее там, където други вече се провалиха? — попита един Втори. — Той ни плащаше толкова добре…

КанПаар го прекъсна с рязко махване с ръка. Това едва ли бе най-добрият довод на Вторите. Но ХънФоор — кандрата, която бе заговорила — не беше като другите от своето поколение. Той бе малко по-… плътен.

— Не ти е позволено да говориш повече за това, Трети — викна КанПаар на ТенСуун.

— Но как мога да се защитавам, когато ми забранявате…

— Не си тук, за да се защитаваш — отново го прекъсна КанПаар. — Това не е изслушване — ти вече призна вината си. Тук си, за да чуеш присъдата си. Обясни действията си и остави на Първото поколение да реши съдбата ти!

ТенСуун не отговори. Моментът не беше подходящ за атака. Още не.

— И така — продължи КанПаар, — това, което си направил на своя побратим, е достатъчно лошо. Необходимо ли е да продължавам да говоря, или ще приемеш присъдата?

— И двамата знаем, че смъртта на ОреСюр няма почти нищо общо с причината, поради която съм тук — каза спокойно ТенСуун.

— Добре тогава. Да продължим нататък. Защо не обясниш пред Първото поколение причината, поради която — след като толкова стриктно спазваш Договора — в края на краищата го наруши, изменяйки на господаря си, за да служиш на неговия враг?

ТенСуун затвори очи и си припомни онзи ден преди повече от година. Спомни си как лежеше на пода на Цитаделата Венчър и гледаше двубоя между Зейн и Вин.

Не. Не беше двубой. Зейн гореше атиум, което го правеше практически неуязвим. Зейн си играеше с Вин, залъгваше я и й се подиграваше.

Вин не беше господарка на ТенСуун — по заповед на Зейн той бе убил нейната кандра и бе заел мястото й, за да я шпионира. Зейн бе истинският му господар. Той държеше Договора на ТенСуун.

Но въпреки всичко, на което го бяха учили, ТенСуун бе помогнал на Вин. И покрай това й бе разкрил най-голямата тайна на кандра. Тяхната слабост — фактът, че аломантът може да получава пълен контрол над телата им. Кандра служеха на своите Договори тъкмо за да запазят тази тайна — бяха станали слуги, за да не бъдат поробени. ТенСуун отвори очи и огледа смълчаната зала. Това бе моментът, който бе чакал.

— Аз не наруших моя Договор — заяви той.

КанПаар изсумтя презрително.

— Друго твърдеше, когато се върна при нас преди година, Трети!

— Казах ви какво се е случило — отвърна ТенСуун. — И не излъгах. Помогнах на Вин, а не на Зейн. Донякъде благодарение на моите действия моят господар бе убит. Но не съм нарушавал Договора.

— Да не намекваш, че Зейн е искал да помогнеш на убийцата Вин?

— Не — отвърна ТенСуун. — Не съм нарушавал Договора, защото реших да служа на един по-важен документ. На Първия договор!

— Нашият Отец е мъртъв! — извика един Втори. — Как можеш да служиш на Договора ни с него?

— Мъртъв е — потвърди ТенСуун. — Това е така. Но Първият договор не умря с него! Вин, Наследницата на Оцелелия, тази, която уби лорд Владетеля… тя е нашата Майка сега. Първият договор е в сила към нея!

Очакваше викове, възражения, че това е богохулство, но настъпи мъртвешка тишина. КанПаар стоеше неподвижно, стъписан зад каменния аналой. Членовете на Първото поколение мълчаха както обикновено, скрити в сенчестите си ниши.

„Май тази тишина означава, че мога да продължа“ — помисли ТенСуун. И продължи:

— Трябваше да помогна на Вин. Не можех да позволя на Зейн да я убие, защото имах дълг пред нея — дълг, определен в мига, когато тя зае мястото на Отеца.

КанПаар най-сетне си възвърна самообладанието.

— Тя? Наша Майка? Та тя уби лорд Владетеля!

— И зае мястото му — повтори ТенСуун. — В известен смисъл тя е една от нас.

— Глупости! — изсъска КанПаар. — ТенСуун, очаквах да възразяваш, дори да лъжеш. Но тези фантасмагории? Тези богохулства?!

— КанПаар, излизал ли си навън напоследък? — попита ТенСуун. — Напускал ли си въобще Родината през последното столетие? Разбираш ли какво се случва? Нашият Отец е мъртъв! По земята цари хаос. Още докато се връщах преди година в Родината, забелязах промени в мъглите. Те вече не се държат както преди. Не можем да продължаваме постарому. Второто поколение може би не го осъзнава, но Гибелта се завръща! Скоро животът ще замре. Идва времето, за което говореха Светоносците — иде времето за Развръзката!

— Не си на себе си, ТенСуун. Твърде дълго си бил сред хората и…

— КанПаар, защо не признаеш за какво е всичко това? — прекъсна го ТенСуун със силен глас. — Не искаш ли другите да научат за моя истински грях?

— Не упорствай, ТенСуун — отвърна КанПаар. — Простъпката ти е достатъчно сериозна. Не преминавай…

— Аз й казах — прекъсна го за пореден път ТенСуун. — Издадох й нашата Тайна. И тя ме използва. Както старите аломанти. Пое контрол над тялото ми, използва Пролуката и ме накара да се бия със Зейн! Това направих. Предадох всички. Скоро всички те ще знаят как да ни контролират. И знаете ли защо го направих? Не е ли целта на този процес именно да научите мотивите ми? — И продължи да говори, въпреки че КанПаар се опитваше да го прекъсне. — Направих го, защото тя има право да знае Тайната ни. Тя е нашата Майка! Тя наследи всичко, което притежаваше лорд Владетеля. Без нея ние сме нищо. Не можем да създаваме нови Благодати, нито нови кандра! Сега тя е нашият арбитър! Трябва да отидем при нея. Ако това наистина е краят на света, Развръзката ще дойде скоро. И тя…

— Спри! — изрева КанПаар.

В залата се възцари тишина.

ТенСуун стоеше прав. Дишаше тежко. Беше подготвял тази реч цяла година, затворен в шахтата. Хиляда години и десет поколения сънародниците му бяха следвали условията на Първия договор. Заслужаваха да чуят какво е станало с него.

Но от друга страна… бе толкова неправилно да крещи като човек. Дали присъстващите щяха да му повярват? Щеше ли да промени нещо?

— Ти сам призна, че си ни предал — заяви КанПаар. — Ти наруши Договора, уби събрат от твоето поколение и разкри на хората как могат да властват над нас. Ти поиска да бъдеш съден. Дойде време за присъдата.

ТенСуун смирено погледна към нишите, откъдето ги наблюдаваха членовете на Първото поколение.

„Може би… те ще прозрат истината в думите ми. Може би това, което казах, ще ги накара да осъзнаят, че трябва да се предоставим в служба на Вин, вместо да седим в тези пещери и да чакаме края на света“.

Но нищо не се случи. Нямаше движение, нито звук. По някое време ТенСуун се зачуди дали горе въобще има живи същества. От векове не беше разговарял с член на Първото поколение — те ограничаваха връзките си единствено до Вторите.

Дори все още да бяха живи, никой не дари ТенСуун със снизхождението си. КанПаар се засмя.

— Първото поколение не се интересува от оправданията ти, Трети. Ето защо като техни служители, ние, от Второто поколение, ще отсъдим вместо тях. Присъдата ти ще бъде обявена до един месец.

ТенСуун се намръщи.

„Един месец? Защо трябва да отлагат?“

Както и да е, всичко бе приключило. Той наведе глава и въздъхна. Беше казал, каквото имаше да казва. Кандра знаеха, че тайната им е разкрита — Вторите вече не можеха да крият този факт. Може би думите му щяха да вдъхновят другите към действие.

Но вероятно той никога нямаше да разбере това.