Брандън Сандърсън
Героят на времето (22)

19.

Да, саждите са черни. Не бива да е така. В саждите се съдържа и чернило, но преобладаващият им цвят е сивкав.

Сажди от саждивите кратери… това е нещо различно. Подобно на мъглите, саждите, които покриват нашата земя, не са съвсем естествени. Може би в това се проявява могъщото влияние на Гибелта — черно, както Съхранението е бяло. Или просто такава е природата на саждивите кратери, създадени за да изхвърлят пепел и да засенчват небето.

— Ставай!

Цареше непрогледен мрак.

— Ставай!!!

Дух отвори очи. Всичко изглеждаше мътно, безцветно. Светът бе скрит зад синкава пелена. Тялото му сякаш бе парализирано. Мъртво. Защо не чувстваше нищо?

— Дух, трябва да станеш!

Поне гласът беше ясен. За разлика от всичко останало. Той премига и изстена. Какво му ставаше? Очилата и кърпата бяха изчезнали, но дори и без тях не можеше да прозре в мрака.

Беше му свършил калаят.

Нямаше нищо, което да разпали в стомаха си. Познатият пламък, успокояващата свещичка вътре в него бе изчезнала. Верен и неизменен спътник от близо година. Често се страхуваше от това, което прави със себе си, но никога не се отказваше. А сега пламъка го нямаше.

Значи затова всичко му изглеждаше безцветно. Така ли живееха другите? Така ли бе живял и той? Ясните трепкащи цветове и точните контури, с които бе свикнал, бяха изчезнали. Всичко бе мътно и блудкаво.

Ушите му сякаш бяха запушени. Носът му… не можеше да подуши дъските под себе си, да различи от какво дърво са. Не можеше да усети миризмата на човешки тела. Не долавяше и топуркането на крака в съседните стаи.

Защото… той бе в някакво помещение. Разтърси глава и се помъчи да се съсредоточи. Веднага го проряза остра болка в рамото. Раната не беше превързана. Спомни си острието на меча, което се заби там. Това не беше рана, която зараства бързо — и наистина, лявата ръка почти не му се подчиняваше.

— Загубил си доста кръв — продължи гласът. — Скоро ще умреш, ако не те погълнат пламъците. Не си прави труда да търсиш кесията с калаен прах — няма я.

— Пламъците? — повтори Дух и премига отново. Как оцеляваха хората в толкова мрачен свят?

— Усещаш ли ги, Дух? Те са наблизо.

Имаше светлина, откъм коридора. „Това е някаква къща. При това хубава. Благородническа…

Само че са я запалили“.

Това най-сетне му даде сили да стане, но тялото му бе толкова немощно, че той отново рухна.

— Не се опитвай да ходиш — посъветва го гласът. Къде ли го бе чувал? Струваше му се, че може да му се довери. — Пълзи.

Дух направи както му казаха и запълзя напред.

— Не към пламъците! Трябва да излезеш навън и да накажеш тези, които ти направиха това! Мисли, Дух!

— Прозорецът — изграчи той и смени посоката.

— Закован е с дъски — обясни гласът. — Виждал си го и преди, само че отвън. Има само един начин да оцелееш. Слушай сега хубаво.

Дух кимаше тъпо.

— Излез през другата врата. Пропълзи до стълбите, които водят към втория етаж.

Дух запълзя нататък, полагаше неимоверни усилия при всяко движение. Ръцете му едва издържаха тежестта на раменете. Беше горил толкова дълго калай, че нормалните му сетива сякаш бяха отказали напълно. Намери пипнешком стълбата. Разкашля се от дима. Добре, че поне пълзеше.

Докато се катереше, усети топлината. Пламъците сякаш го преследваха, изпълваха стаята зад него. Стигна втория етаж, но се подхлъзна на собствената си кръв и падна до стената.

— Ставай! — нареди гласът.

„Къде ли съм го чувал? — помисли отново той. — Защо правя каквото ми казва?“ Беше съвсем близо. Ако умът му не бе така замъглен, щеше да го разпознае. Продължи да изпълнява, каквото му казваше гласът, и бавно се надигна.

— Втората стая отляво — заповяда гласът.

Дух запълзя натам, без да мисли. Пламъците се издигаха по стълбите, облизваха стените.

— Спри. Стигна. Сега наляво.

Дух се извърна наляво и пропълзя в помещението. Оказа се богато обзаведен кабинет. Гражданина бе забранил да се отмъкват и продават скъпи мебели от къщите на благородниците и крадците не бяха влизали тук. Никой не искаше да притежава луксозни вещи от страх да не бъде обвинен в принадлежност към аристокрацията и изгорен.

— Дух!

Той бе чувал за тези екзекуции. И беше видял една. Беше платил на Дюрн да го предупреди, когато обявят за някоя. Срещу парите трябваше не само да бъде известен, но и да му осигурят удобно място за наблюдение. Освен това Дюрн обеща една добавка, нещо, което щеше да си заслужава още малко пари.

„Преброй черепите“.

— Дух!

Той отвори очи. Беше паднал на пода и бе започнал да се унася. Пламъците вече достигаха тавана. Сградата скоро щеше да рухне. Нямаше никакъв начин да се измъкне.

— Иди при писалището! — нареди гласът.

— Аз съм мъртъв — прошепна Дух.

— Не, не си. Иди при бюрото.

Дух обърна глава, погледна към пламъците и видя сред тях нечий тъмен силует. Тапетите и картините по стените горяха и почерняваха. Но сянката сякаш не забелязваше огъня. Стори му се позната. Висока. Властна.

— Ти? — прошепна Дух.

— Иди при бюрото!

Дух запълзя, опирайки се на безпомощните си ръце.

— Дясното чекмедже.

Дух го издърпа. Вътре имаше нещо.

Стъкленици!

Бяха от типа, който използваха аломантите за разтворите си. С треперещи пръсти Дух взе една, но тя се изплъзна и се счупи на пода. Той се взря в течността, която се изля на дъските — алкохолен разтвор, предпазващ метала от корозиране и улесняващ поглъщането.

— Дух! — обади се гласът.

Дух взе друга стъкленица. Успя да махне капачката със зъби. Пламъците го доближаваха. Отсрещната стена почти бе изчезнала. Пожарът пълзеше към него.

Изпи съдържанието на стъкленицата и потърси в себе си калай. Нямаше. Дух извика отчаяно и захвърли стъкленицата. В разтвора нямаше и прашинка калай. А и да имаше, как би му помогнал да се спаси? Само щеше да почувства по-силно пламъците и нетърпимата болка в раната.

— Дух! — извика властно гласът. — Разпали го!

— Ама няма калай! — изхленчи Дух.

— Няма, естествено! Мъжът, чиято е била тази къща, не е бил Калаено око!

Дух действаше почти машинално — пресегна се вътре в себе си и откри нещо напълно неочаквано. Нещо, което никога не си бе и помислял, че ще види, нещо, което не би трябвало да съществува.

Запаси от нов метал. Той го разпали.

Тялото му се изпълни със сила. Треперещите му ръце се успокоиха. Световъртежът изчезна. Той почувства напрежение и сила, мускулите му се изпълниха с мощ.

— Изправи се!

Дух рязко повдигна глава. Скочи на крака и се огледа с прояснен поглед. Само един метал можеше да променя по такъв начин тялото, да го прави силно, да притъпява болката и да потиска ефекта от кръвозагубата.

Дух гореше пютриум.

Фигурата стоеше сред пламъците, тъмна, забулена в дим.

— Дух, дарих те със способността да гориш пютриум — каза гласът. — Използвай го, за да избягаш от къщата. Можеш да разбиеш дъските на прозореца в дъното, да се покатериш на покрива и да се прехвърлиш на съседната сграда. Войниците няма да те видят — те внимават да не угасне пожарът.

Дух кимна. Топлината вече не го измъчваше.

— Благодаря ти.

Фигурата пристъпи напред и се превърна в нещо повече от силует. Пламъците хвърляха отблясъци върху решителното лице на мъжа и подозренията на Дух се потвърдиха. Имаше причина да се доверява на този глас, причина да направи това, което му казваше.

Да изпълни заповедта му.

— Дух, не ти подарих пютриума само за да оцелееш — каза Келсайър и посочи. — Дадох ти го, за да можеш да отмъстиш. А сега, тръгвай!