Джефри Дивър
Милост (3)

3.

Те се подписаха на десетина места и станаха милионери.

На бюрото между двете жени бяха приготвени документите, изписани с изящен шрифт, изпълнени с изрази от рода на „докато“ и „при което“. Клетвени декларации, разписки, данъчни свидетелства, документи за преотстъпване, нотариални актове. Със сериозно изражение и делови вид Оуен преглеждаше всеки документ и казваше, че е попълнен правилно, щом някой поставяше подписа си. Вземаше нотариалния си печат и изписваше името си с писалка „Монблан“, сетне пристъпяше към следващата точка в списъка си. Порша изглеждаше развеселена от държанието му и като че едва се сдържаше да не се пошегува. От друга страна (след шестгодишен брак), Лиз бе свикнала с важниченето на съпруга си и не му обръщаше особено внимание.

— Чувствам се като президента при подписване на някой държавен договор — отбеляза тя.

Тримата се намираха на верандата, седнали около масивното черно махагоново бюро, купено от бащата на Лиз в Барселона през шейсетте. Специално за случая — за разпределянето на имуществото му — Лиз бе изровила отнякъде лакирана апликация, правена от нея преди десетина години. Представляваше украса за приема по повод продажбата на фирмата на баща й и излизането му в пенсия. От лявата страна на постера бе залепена снимка на първата емблема на компанията му, малък, начертан на ръка правоъгълник с надпис: „Л’Оберже и синове ООД“. До нея имаше друга снимка, на огромния рекламен надпис, увенчал фасадата на фирмата при продажбата й: „Л’Оберже Ликър Импортинг“. В полето Лиз прилежно бе изрисувала със зелен и пурпурен флумастер лозови клонки и гроздове. С годините шеллакът бе пожълтял.

Макар че старецът никога не беше обсъждал фирмени въпроси с дъщерите си (нямаше мъжки наследник и „и синове“ беше прибавено само за тежест), Лиз, изпълнителката на завещанието, имаше добра представа за удивителните делови качества на баща си. От честите му отсъствия в детството й знаеше, че е бил отдаден на работата си. До смъртта на майка й и преминаването на наследството към нея и Порша обаче не беше подозирала какво богатство се е натрупало благодарение на този труд: девет милиона плюс тази къща, жилищната сграда на Пето Авеню и една вила близо до Лисабон.

Оуен събираше документите в папки и залепяше на всяка жълт етикет, изписан със стегнатия му почерк.

— Ще ти направя копия, Порша.

— Пази ги внимателно — предупреди я Лиз.

Сестра й стисна устни при този покровителствен тон и Лиз присви очи, потърси начин да й се извини. Преди обаче да намери подходящите думи, Оуен взе бутилка шампанско и я отвори. Наля в три чаши.

— Да пием… — започна Лиз и забеляза, че другите двама я гледат с очакване; изрече първото, което й дойде наум. — За мама и татко.

Чашите им иззвъняха.

— На практика — обясни съпругът й — с това слагаме край на собствеността му. Повечето преводи и такси са изплатени. Все още имаме една отворена сметка. Тя е за хонорарите по прехвърлянето — на изпълнителя, адвокатската фирма и счетоводителя. О, и за онази малка подробност. — Обърна се към съпругата си: — Каза ли й?

Тя поклати глава.

— Какво да ми каже? — попита Порша, без да сваля очи от Оуен.

— В петък получихме призовка. Ще ни съдят.

— Какво?

— Оспорват завещанието.

— Не! Кой?

— Има един проблем.

— Какъв проблем? Нещо си сгафил, а? — Тя го погледна подозрително.

— Не аз. Говоря за проблема с колежа му. Това не ти ли говори нещо?

Порша поклати глава и той обясни, че след смъртта си Андрю Л’Оберже оставил цялото си имущество на съпругата си. След смъртта й парите отивали при дъщерите му, като малка сума била отпусната и за неговата алма матер, един малък частен колеж в Масачузетс.

— О, прости ми, Боже! — прошепна иронично Порша и се прекръсти.

Баща им често бе разказвал — с преклонение и надълго и нашироко — за дните си в Кенсингтън Колидж.

— Сумата е хиляда долара.

— Е, и какво? Да им я дадем.

Оуен се засмя:

— О, само че те не искат тези пари. Искат милиона, който първоначално щял да им завещае.

— Милион?

— Около година преди смъртта му — намеси се Лиз — колежът започнал да приема момичета. Това само по себе си е достатъчно скандално. На всичкото отгоре обаче приели резолюция срещу дискриминацията по отношение на пол и сексуална ориентация. Би трябвало да ти е известно, Порша. — Тя се обърна към съпруга си: — Не си ли й изпратил копия от писмата му?

— Моля те, Лиз, имай милост. Тя е вписана в завещанието. Няма начин да не е получила копия.

— Може да съм ги получила, но нали знаете, че щом е с адвокатски печат на плика и без чек вътре, кой ще му обърне внимание?

Лиз понечи да каже нещо, но се въздържа. Оуен продължи:

— Баща ви написал поправка към завещанието, в която намалява благотворителната сума на хиляда долара. В знак на протест.

— Стар негодник.

— Порша!

— В писмото си до канцеларията на колежа, с което уведомява ръководството за промяната, той пише, цитирам по памет, „че нямал нищо против жените и обратните“. Просто бил за запазване на традициите.

— Пак повтарям, че това е отвратително.

— Колежът оспорва тази поправка.

— Какво ще правим?

— По принцип не е зле да отделим една сума, отговаряща на първоначалното дарение, и да изчакаме решението на съда. Не се тревожи. Ще спечелим. Налага се обаче да спазваме официалната процедура.

— Да не се тревожа ли? Това са един милион долара.

— О, те ще загубят — обяви Оуен. — Баща ви е заверил поправката, когато е вземал перкоран доста често и Лиз е прекарвала много време с него. Това са аргументите на ищците. Неспособност за трезва преценка и влияние от страна на една от облагодетелстваните.

— Защо казваш, че няма да спечелят?

Лиз отпи от шампанското си и мрачно заяви:

— Не искам да слушам това отново.

Съпругът й се усмихна.

— Сериозно говоря, Оуен.

Той се обърна към балдъзата си:

— Проведох малко разследване. Оказа се, че адвокатът на колежа сключвал договори от името на колежа с фирма, в която жена му има голямо дялово участие. Това е конфликт на интереси. А между другото — и углавно престъпление. Ще му предложа споразумение.

— Представя го като обичайна юридическа тактика — намеси се Лиз. — За мен си е чисто изнудване.

— Разбира се, че е изнудване — каза Порша. — И какво от това? Мислиш ли обаче, че този адвокат ще убеди ръководството на колежа да оттегли иска си?

— Ще бъде много убедителен, сигурен съм в това. Освен ако не иска да се пресели в Брайдуелския затвор.

— Значи сам се е прецакал — засмя се тя и вдигна чашата си. — Добра работа, господин адвокат.

Оуен чукна чашата си в нейната.

Порша изпи шампанското си и подаде чашата на Оуен да й налее още.

Обърна се към сестра си:

— Не бих предизвиквала това момче, Лиз. Ако се ядоса, може да ти направи това, което причинява на другите.

Оуен се засмя.

— Може би просто се чувствам обидена — каза Лиз. — Дори не съм предполагала, че колежът е включен в завещанието. Представяш ли си, татко дори не ми е споменал за това. Влияние от страна на облагодетелстваната ли? Нека ни съдят, колкото си искат.

— Е, нека адвокатът ни да се занимае с проблема.

С дългата си, стегната с черен ластик коса Порша сякаш с магия се беше пренесла в детството — на шест-седемгодишна възраст, когато за пръв път стана ясно, че двете сестри ще водят съвсем различен начин на живот. Това разминаване между тях сякаш продължаваше и сега. Лиз го чувстваше дори в момента.

Оуен наля още шампанско и отбеляза:

— Нямаше да има проблем, ако баща ви бе запазил парите за себе си и си беше държал устата затворена. Такъв е животът: никое добро дело не остава ненаказано.

— Скъпо ли взимаш, Оуен? — попита кисело Порша.

— Никога. Поне от красиви жени. Това е предварителното условие в договора.

Лиз се изправи между тези двама души, свързани с нея, единия от кръвта, другия по силата на закона, и прегърна Оуен.

— Разбираш ли сега защо винаги си върши толкова добре работата?

— Няма да може да свърши много, ако работи безплатно.

— Не съм казал, че работя безплатно. — Той погледна Порша. — А само — че не взимам много. Качественото обслужване винаги се заплаща.

Лиз се отдалечи към стълбището:

— Порша, ела. Искам да ти покажа нещо.

Сестрите оставиха Оуен с документите и се качиха на горния етаж. Отново замълчаха и Лиз си даде сметка, че разговорът е вървял единствено благодарение на съпруга й.

— Ето. — Тя пристъпи пред Порша, бутна вратата на една малка стая и включи лампата. — Voila.

Сестра й огледа наскоро обзаведената стая и кимна. Лиз бе прекарала тук цял месец, беше направила десетки курсове до Ралф Лорън и Лора Ашли за завеси и тапети, до антикварни магазини за мебели. Бе намерила старо легло с балдахин, почти същото като онова на Порша от времето, когато беше живяла в тази стая.

— Какво ще кажеш?

— Усъвършенстваме се във вътрешното обзавеждане, а?

— Тези завеси са от същия плат. Удивително е, че ги открих. Може би са малко по-жълти. Помниш ли как помагахме на мама да ги ушие? На колко съм била? Четиринайсет. Ти беше на девет.

— Не помня. Може и така да е било.

Лиз погледна сестра си в очите.

— Каква красота — побърза да добави тя и започна бавно да обикаля по кръглия килим. — Невероятно. Когато за последен път влязох в тази стая, тя приличаше на стар килер.

„Защо тогава не ти харесва?“ — запита я мълчаливо Лиз, а на глас изрече:

— Помниш ли Пух?

Кимна към едно плюшено мече. То гледаше разсеяно със стъклените си очи от ъгъла, където след последното чистене преди двайсет и четири часа вече се беше появила паяжина.

Порша докосна носа на мечето, сетне се отдръпна към вратата и скръсти ръце.

— Какво има? — попита Лиз.

— Просто не съм убедена, че мога да остана.

— В какъв смисъл?

— Всъщност не мислех да стане така.

— За тази нощ ли говориш? Порша, наистина… Прекалено късно е.

— През цялата нощ има влакове.

— Мислех, че ще останеш няколко дни.

— Знам, че говорихме за това. Аз… май наистина предпочитам да взема влака веднага. Не трябваше да ти го казвам.

— Значи така. Без да предупредиш, че ще закъснееш, без да се обадиш, че ще те докарат. Просто цъфваш тук, прибираш си парите и се измиташ, така ли?

— Лиз.

— Не можеш да си тръгнеш така. Глупаво е. — Тя се приближи до леглото, посегна към мечето, после се отказа и седна върху дантелената покривка. — Порша, не сме говорили от месеци. Не сме разменили и две думи от миналото лято.

Сестра й допи шампанското си, остави чашата върху раклата и я погледна въпросително.

— Знаеш за какво говоря — каза Лиз.

— Точно сега не е много добре да оставам. С Лий преживяваме лош момент.

— Кога ще дойде добър момент? Порша размаха ръка:

— Съжалявам, че си си дала толкова труд. Може би следващата седмица. След две седмици. Ще дойда по-рано и ще остана цял ден.

Тишината внезапно бе нарушена от гласа на Оуен, който викаше Лиз. Стресната, тя погледна към вратата, сетне в скута си и установи, че е взела мечето. Изправи се и остави играчката върху възглавницата.

— Лиз — извика разтревожено съпругът й, — ела бързо.

— Идвам — отвърна тя, а сетне се обърна към сестра си: — Хайде, после ще говорим.

И преди Порша да успее да възрази, излезе от стаята.

* * *

— Мирише ми на неприятности.

— Е, сигурно си прав.

Пред двамата мъже лежеше тясна долина със стръмни склонове, издигащи се трийсет метра над тях. Виждаха се черни скали, преплетени лиани и голи клони, много от тях мъртви и изгнили. Мократа земя блестеше сякаш бе покрита с милион змийски люспи и росата придаваше на униформите им същия тъмносин цвят, който придобиваха, когато работеха в „Кенефите“.

— Гледай тук. Как ще сме сигурни, че това са неговите отпечатъци?

— Защото краката му са като лопати и е бос. По дяволите, кой мислиш, че е оставил тези следи? Млъквай сега.

Луната избледняваше зад облаците и в сгъстяващия се мрак пейзажът пред тях все повече започваше да прилича на декор от филм на ужасите.

— Кажи, ако нямаш нищо против да попитам… да не би да чукаш Псалц?

— Секретарката на Адлър ли? — Стюард Лоу изсумтя. — Да не съм луд? Наистина мисля, че не трябваше да се съгласяваме. Това не е наша работа. Да не сме ченгета?

Двамата мъже бяха яки, високи и късо подстригани. Лоу беше рус, а Франк Джесъп — тъмнокос. И двамата бяха добродушни, но безразлични към болните мъже и жени, за които се грижеха. Работата си е работа и те бяха доволни, че получават сносни заплати в тази професия, която по принцип не носи много пари.

Днешната задача обаче никак не им се нравеше.

— Вината не е наша — промърмори Лоу. — На кого ще му хрумне, че ще постъпи така?

Джесъп се облегна на един бор и вдиша аромата на смола.

— Ами Мона? Нея чукал ли си я?

— Коя?

— Мона Кабрил. Мона Стона. Сестрата. От Отделение Д.

— О! Как пък не. Не. Ами ти?

— Още не — отвърна Джесъп. — Аз лично бих й сипал една доза тиопентал и бих я опънал още щом започне да се замайва.

Лоу изръмжа:

— Да се съсредоточим върху сегашната задача, Франк.

— Ще го чуем. Такава горила не може да направи и една крачка, без да счупи нещо. Миналия вторник беше дошла без сутиен. Старшата сестра я прати вкъщи да си сложи. Успях обаче добре да й огледам циците.

Във влажния въздух се усещаше лек мирис на дим. Лоу притисна клепачите си с длани и се опита да установи колко уплашен е всъщност.

— Мисълта ми беше, че на ченгетата им плащат за такава работа.

— Шшшт — прекъсна го рязко Джесъп.

Лоу подскочи, а когато другият санитар избухна в смях, го удари с всичка сила по ръката:

— Копеле такова.

Посмяха се известно време, по-гръмко, отколкото трябваше, защото и двамата чувстваха убийствено напрежение. Отново тръгнаха нагоре по дерето. Бяха изплашени, но повече от мястото, отколкото от беглеца: и двамата познаваха Майкъл Хрубек. Лоу се беше грижил за него през повечето време на престоя му в Марсденската щатска болница. Хрубек можеше да бъде наистина отвратителен — саркастичен, циничен, заядлив, но не изглеждаше особено агресивен. Въпреки това Лоу добави:

— Викам да се чупим и да пратим ченгетата.

— Ако го върнем, ще си запазим работата.

— Не могат да ни уволнят за това. Откъде можехме да знаем?

— Не могат да ни уволнят ли? — изсумтя колегата му. — Ти бълнуваш, момко. Двамата сме бели мъже под четирийсетте. Могат да ни уволнят и заради начина, по който пикаем.

Лоу реши, че е време да престанат да говорят. Продължиха мълчаливо трийсетина метра през студената, потискаща долина и тогава забелязаха нещо да мърда. Беше неясно движение и можеше да е изхвърлен найлонов плик, веещ се на вятъра. Само че в момента не духаше вятър. Може би беше елен. Елените обаче не си тананикат детски песнички. Санитарите се спогледаха и стиснаха оръжията си — всеки носеше флакон сълзотворен газ и гумена палка. Продължиха нагоре.

— Той не е опасен — изрече Лоу. — Познавам го добре.

— Радвам се — отвърна Джесъп. — Сега си затваряй плювалника.

Воят напомни на Лоу (родом от Юта) за хванат в капан койот, който няма да преживее до края на нощта.

— Усилва се — отбеляза, без да е необходимо. Другият бе твърде уплашен, за да му каже да млъкне.

— Може да е куче — предположи Лоу.

Само че не беше куче. Воят идваше направо от гърлото на Майкъл Хрубек, който с удивително силен трясък изскочи насред пътеката на шест-седем метра от санитарите и застина като дебела статуя.

Лоу се замисли колко пъти бе къпал, бе глезил и бе говорил с Хрубек и това го накара изведнъж да се почувства водач. Той излезе напред:

— Здравей, Майкъл. Как си?

Отговор беше нечленоразделно мучене.

— Хей, господин Майкъл! — извика Джесъп. — Мой скъпи пациенте! Добре ли си?

Хрубек беше само по шорти, целите в кал. Лицето му изглеждаше изключително зловещо — синьо, със свити устни и безумни очи.

— Не ти ли е студено? — престраши се да попита Лоу.

— Вие сте агенти на Пинкертън, шибаняци.

— Не, аз съм Франк. Познаваш ме, Майкъл. От болницата. Стю също го познаваш. Ние сме същински санитари, от Отделение Е. Познаваме се, човече. Ехо… — Джесъп се засмя. — Какво правиш тук без дрехи?

— А вие какво криете във вашите, шибаняци? — озъби се Хрубек.

Изведнъж Лоу си даде ясна сметка за положението. Мили Боже, те не бяха в болницата! Не бяха заобиколени от колеги. Тук нямаше телефон, нямаше сестри със спринцовки с по двеста милиграма фенобарбитал. Краката му се подкосиха и когато болният изкрещя и побягна нагоре из долината, а Джесъп го последва, Лоу остана неподвижен.

— Франк, стой! — изкрещя.

Той обаче не спря и колегата му неохотно се втурна след него и след синьо-бялото чудовище, което подскачаше нагоре по пътеката. Гласът на Хрубек прокънтя в долината, молеше ги да не го застрелват или измъчват. Лоу настигна Джесъп и двамата продължиха да тичат рамо до рамо.

Санитарите чупеха клоните на храстите с телата си, размахваха палките като мачетета. Джесъп се задъхваше:

— Боже мили, тези камъни! Как ли тича бос по тях? Лоу изведнъж си спомни една неотдавнашна случка — Хрубек с провесени на врата обувки стъпва бос по чакъла, мърморейки, сякаш окуражава краката си да станат по-издръжливи. Това бе станало само преди седмица.

— Франк — прошепна задъхано той, — тук има нещо странно. Дай да…

В този момент двамата полетяха.

Озоваха се без опора в мрака. Дървета и скали се завъртяха пред очите им. Крещейки, двамата се стовариха в дълбокото дере, което Хрубек без усилие бе прескочил. Санитарите се удряха в клони и камъни по пътя си надолу, накрая се стовариха на дъното с жесток трясък. Бедрото и ръката на Лоу сякаш бяха заровени в лед. Двамата замряха неподвижно е сивата кал.

Джесъп усети вкуса на кръв. Колегата му огледа свитите си пръсти, опита се да избърше мръсотията от ръката си, но установи, че това не е кал; кожата му се бе смъкнала.

— Копеле! — изстена — Тежко му на този задник. Мамка му. Кръвта ми изтича — О, мамка му!

Лоу седна и притисна раната, с ужас докосна горещата си, одрана плът. Джесъп остана неподвижен в смрадливата кал и си пое дълбоко въздух. Закашля се. След малко си възвърна способността да прошепне:

— Мисля…

Лоу така и не научи какво му е хрумнало, защото в този момент Хрубек слезе на дъното на дерето. Наведе се небрежно, като избута Лоу, измъкна флаконите със сълзотворен газ от коланите им и ги запрати надалеч. Обърна се рязко към Лоу, който се втренчи в злобното лице на пациента и закрещя.

— Млъъък! — изкрешя на свой ред шизофреникът. — Стига!

Лоу се подчини и използва моментното объркване на Хрубек, за да се отдръпне назад. Джесъп затвори очи и започна да мърмори.

Колегата му вдигна палката.

— Ти си от хората на Пинкертон — изрева Хрубек. — Пинкертон. Аз тежа цял тон, господин същински санитар. Ръката ти изглежда с много розов тен. Добър опит, но не трябваше да ме преследвате — имам да уредя една смърт.

Лоу задържа гумената палка за няколко секунди, след това я пусна в краката си; тя падна с плясък в калта. Той скочи и се втурна из гората, куражът му изведнъж го напусна.

— О, не ме изоставяй, Стю — проплака другият санитар след него. — Не искам да умра сам.

Хрубек изчака Стюард Лоу да се изгуби от поглед, сетне коленичи до Джесъп и натисна главата му в калта. Санитарят вкуси кал и трева, това му напомни за детството и той заплака.

— Глупав шибаняк — изръмжа Хрубек. — И твоите дрехи не ми вършат работа. — Дръпна зашития етикет с надпис „Марсденска щатска психиатрична болница“ върху гащеризона на Джесъп. — Каква полза от теб? — „Лека нощ, дами, лека нощ, дами, ще видя сълзите във вашите очи…“

— Пожали ме, моля те, Майкъл.

— Ти ме откри и сега ще ти спретна една изненада. „Лека нощ, дами, лека нощ, дами, ще видя как смъртта отнася вашите души!“

— Няма да кажа на никого, Майкъл. Моля те, не ме убивай! О, моля те! Имам жена.

— Красива ли е? Чукаш ли я често? Чукаш ли я в неприятни пози? Кажи адреса й.

— Моля те, Майкъл…

— Съжалявам — прошепна Хрубек и се наведе. Писъкът на санитаря бе много силен и много кратък.

За радост на Майкъл Хрубек той подплаши една много красива сова със странен златист цвят в синкавия мрак на долината. Тя излетя от близкия дъб и мина на по-малко от два метра от изненаданото лице на огромния мъж.

* * *

— … повтарям, Националната метеорологична служба предупреждава жителите на окръзите Марсден, Купър и Маикан и че се очакват ветрове със скорост, надминаваща сто и двайсет километра в час, смерчове и наводнения в по-ниските райони. Водите на река Марсден вече достигнаха опасни нива и около един-два часа се очаква да се покачат с още поне метър. Ще ви осведомяваме за всяка промяна на положението…

Порша стоеше на верандата до тъмния шкаф от тиково дърво на стереоуредбата.

Пуснаха класическа музика и Оуен изключи радиото. Порша попита какъв е проблемът.

— Бурята. — Той погледна през прозореца. — Марсден е една от реките, които се вливат в езерото.

— Мислехме да укрепим брега — добави Лиз, — но не очаквахме наводнения до пролетта.

Тя излезе от верандата и влезе в големия парник. Погледна небето — беше мрачно, но все още спокойно.

Сестра й забеляза тревожното изражение на лицето й и се обърна към Оуен.

— Оранжерията няма основи — обясни той. — Родителите ви са я издигнали направо от земята. Ако дворът се наводни…

— Тя ще поддаде първа — добави Лиз.

„Да не говорим — замисли се — какво може да причини огромният дъб, надвиснал над тънките стъкла на покрива.“ Тя погледна тухлената стеничка наблизо и разсеяно намести една каменна фигурка на демон с изплезен дълъг език.

— По дяволите! — прошепна.

— Сигурни ли сте, че ще има наводнение? — попита Порша ядосано, защото, както предполагаше Лиз, бягството й от имението „Л’Оберже“ тази нощ изглеждаше все по-трудно.

— Ако нивото се вдигне с един метър, езерото ще залее двора. Случи се през шейсетте, не помниш ли? Отнесе старата веранда, която беше точно тук.

Сестра й отговори, че не помни.

Лиз отново загледа прозорците, искаше й се да имаха време да сложат талашит върху покрива и отстрани. С повече късмет щяха да успеят да изградят шейсетсантиметрова стеничка пред езерото и да уплътнят с тиксо половината прозорци, преди бурята да се разрази.

— Е — въздъхна тя, — значи, ще лепим и ще трупаме торби с пясък.

Оуен кимна.

Лиз се обърна към сестра си:

— Порша, мога ли да те помоля да останеш?

Младата жена не отговори. Изглеждаше уплашена от заговора, който я принуждаваше да остане.

— Наистина се нуждаем от помощта ти.

Оуен погледна едната сестра, после — другата:

— Ама ти не смяташе ли да останеш няколко дни?

— Наистина трябва да се прибера тази нощ.

„Трябва ли? — почуди се Лиз. — И кой го налага? Строгият любовник?“

— Ще те закарам на гарата утре сутринта. Още в ранни зори. Няма да закъснееш за работа повече от час.

Порша кимна:

— Добре.

— Слушай — каза сестра й, — много се радвам, че оставаш.

Тя бързо отиде при гаража, отправи мълчалива благодарност към небето, че е задържало сестра й поне за една нощ. Изведнъж обаче я обзе страх, че това суеверие ще й донесе лош късмет, и тя взе думите назад. Сетне се зае да подготвя лопати, тиксо и брезентови чували.