Джефри Дивър
Милост (11)

11

Наричаше я Берлинската стена.

Двуметровата ограда от кедрови дъски служеше за граница на по-голямата част от петнайсетдекаровото имение „Л’Оберже“. Сега Лиз вървеше покрай нея на път за бента. Ограждането на имението бе струвало на Андрю л’Оберже осемнайсет хиляди долара (и то от 1968 година, не какви да е). Въпреки цената обаче той го бе направил. Лиз я беше нарекла на шега на известната стена в Германия (това название знаеха само тя, Порша и някои приятели, не и баща им), макар че основната загриженост на търговеца не беше Червената заплаха. Основното, от което се боеше, бе отвличане от терористи. Беше стигнал до убеждението, че като преуспял бизнесмен, който работи с няколко европейски партньори, той е набелязан.

— Проклети баски! — имаше навика да роптае. — Проклети да са! И всичките са си наточили зъбите за мен.

Ами „Студенти за демократично общество“ и „Черните пантери“:

— Аз съм в „Кой кой е в американския бизнес“. Всеки знае за мен! Къде живея! Имената на децата ми! Те могат да научат твоето име, Лизбоун. Помниш ли какво съм ти казал за отварянето на непознати? Кажи ми какво ще направиш, ако видиш някоя чернилка да се навърта пред вратата. Кажи!

Дори наивното дете Лизбоун обаче подозираше, че оградата е твърде лесна за разбиване и представлява не толкова пречка за лошите, колкото затруднение за членовете на семейството, на които се налагаше да обикалят цял километър около нея, ако поискат да отидат в гората от другата страна на Седар Суомп Роуд. Като човек, който държи на родословието си обаче, Л’Оберже явно не целеше само да отблъсква враговете: той използваше оградата и като граница на собствената си малка държава.

— Няма да позволя децата ми да скитат като уличници.

Това са момичета, за Бога!

Лиз често бе чувала това изявление.

Сега тя не без известна ирония размишляваше; че макар германската му посестрима да е вече прах и пепел, безумното творение на Андрю л’Оберже е здраво както при самото си построяване. Прецени също така, че ако бентът прелее, водата ще потече към къщата.

Тя наближи плажа — тясна ивица сивкав пясък. Точно зад него беше бентът, стар зид от камъни и цимент, шест метра висок и издигнат още в началото на века. Бялата лодка, която бе привлякла вниманието й по-рано, се блъскаше в бетонното съоръжение. Зад бента имаше тесен преливник; обикновено сух, сега той приличаше на бързеите на Колорадо, водата се изливаше в потока, минаващ под пътя. Бентът бе собственост на Л’Оберже, макар че се контролираше от Инженерната служба. „Защо ги няма тази вечер?“ — запита се Лиз.

Тя продължи още няколко крачки, сетне спря. Чувстваше някаква тревога, не се осмеляваше да продължи, загледа бялата пяна на изтичащата през преливника вода.

Колебанието й нямаше нищо общо с бента или с бялата пяна. В момента мислите й бяха заети единствено с онзи пикник.

Това беше преди много, много години; едно рядко събитие — семейство Л’Оберже на открито.

Юнският ден предоставяше едновременно слънце и сянка, горещина и хлад. Семейството слизаше от къщата към плажа и не беше извървяло и десет метра, когато баща й започна да гълчи Порша:

— Спокойно, пази тишина!

Момиченцето беше на пет години, палаво и приказливо. Лиз беше ужасена, защото заради лудориите на Порша баща им можеше да отмени пикника. Затова изсъска на сестричката си да мирува. Порша се опита да я ритне за отмъщение и накрая въпреки строгия поглед на съпруга си майка им взе съпротивляващото се момиченце и го отнесе.

Лиз, тогава на единайсет, и баща й носеха кошниците за пикник, толкова натъпкани от него, че заплашваха да откъснат ръцете й. Въпреки това тя не се оплакваше — осем месеца не беше виждала баща си, който бе на поредното делово пътуване в Европа, и нищо на света не можеше да я лиши от компанията му. Той я похвали колко е силна и това я въодушеви още повече.

— Какво ще кажеш за това място? — попита баща й и си отговори сам: — Да, мисля, че е добре.

На Лиз й се стори, че след това пътуване той говори с лек акцент. Тя заразглежда тъмните му панталони, бялата риза, закопчана до яката, но без вратовръзка, и ниските му ботуши. Това никак не се вписваше в американската мода от шейсетте, но той не искаше да има нищо общо с „Брукс Брадърс“ и Карнаби Стрийт и оставаше верен на предпочитанията на иберийските си партньори. Едва след смъртта му Лиз и майка й си позволиха да осмеят стила му като „постемигрантски“.

Храната бе приготвена от жена му под критичния му поглед и острите му забележки. Бе разделена на порции с правилна геометрична форма и вакуумирана в опаковки като пакетите за НАСА, които го изпълваха с такова възхищение. Майката на Лиз подреди скъпоценните прибори от неръждаема стомана и бледосините порцеланови чинии.

Извади бутилка порто и всеки от семейството получи чаша. Бащата на Лиз поиска мнението на майка й. Каза, че тя е непредубедена и това я прави по-ценна от цяла дузина френски дегустатори. Лиз не беше чувала от майка си нито една дума на неодобрение за вината на баща й.

В деня на раждането на Лиз Андрю л’Оберже бил в Португалия и там случайно изпуснал бутилка „Тейлър, Фладгейт“ от 1879 година, защото се стреснал от пронизителния звън на телефона на партньора си — а от другата страна на линията се случила тъща му, нетърпелива да му съобщи, че е станал баща. Той се засмял при тази новина и настоял (още в същия момент) да нарекат дъщеря му Лиз на града, където унищожил бутилка с порто за седемстотин долара. Две неща в тази случка се струваха важни за Лиз. Първото бе пренебрежението, с което баща й се е отнесъл към загубата.

Второто: защо не е бил до жена си в такъв момент?

Тогава, на плажа, въпреки леките възражения на майка й той накара Лиз да пийне малко вино.

— Ето, Лизбоун, какво мислиш? Това е от 1953-та. Не е много скъпо, но е добро. Какво мислиш?

— Андрю, тя е на единайсет! Прекалено малка е да го оцени.

— Харесва ми, татко — отвърна Лиз, отвратена от виното.

За да е по-убедителна, добави, че има малко вкус на „Викс“.

— На сиропа за кашлица? — изгърмя той. — Луда ли си?

— Малка е още — избави я от неприятностите майка й и момичетата отидоха да играят, докато обядът бъде сервиран.

Докато Порша седеше сред тревата и береше цветя, Лиз забеляза в горичката извън имението едно момче на около осемнайсет и едно момиче, с няколко години по-малко. Момичето се бе облегнало на едно дърво, а младежът бе поставил ръце на раменете й. Той се навеждаше и я целуваше, сетне бързо се отдръпваше, а девойката сбърчваше нос с престорено отвращение. Той изведнъж посегна към гърдите й. Лиз се разтревожи, защото си помисли, че някоя оса или пчела е кацнала върху момичето и младежът се опитва да я махне. Искаше й се да му извика да не закача насекомото. Те жилеха само когато са раздразнени. Лиз едва не изкрещя, изненадана, че такова голямо момче не знае този прост факт от живата природа.

Разбира се, нямаше никаква пчела. Момчето разкопча блузата на момичето и бръкна вътре. То отново се намръщи и го плесна през ръката. Той издърпа неохотно пръсти, засмя се и отново целуна момичето. После пак пъхна ръка под ризата й и този път тя не го спря. Езиците им се допряха и те впиха жадно устни.

Странна топлина обхвана Лиз. Тя не можеше да определи от коя част на тялото се е появила. Може би от коленете й. След като си направи някои неясни изводи за двамата влюбени, Лиз вдигна ръка към блузата си, под която бе по бански костюм. Разкопча няколко копчета и пъхна пръсти под банския, като си представяше, че я ръководи младежът. Опипа и отначало не усети нищо особено. Сетне топлината сякаш премина от краката към долната част на корема й.

— Лизбоун! — извика рязко баща й.

Дъхът й секна и тя подскочи.

— Лизбоун, какво правиш? Казах ти да не се отдалечаваш!

Той се намираше наблизо, макар че очевидно не беше видял престъплението й — ако това изобщо бе престъпление. Сърцето й заби лудо, тя заплака и се свлече на колене.

— Търся кости на индианци — извика с треперещ глас.

— Ужасно — обади се майка й. — Спри веднага! Ела да си измиеш ръцете.

— Трябва да имаш уважение към останките на мъртвите, млада госпожичке! Когато умреш, ще ти бъде ли приятно някой да рови твоя гроб?

Момичетата се върнаха при покривката за пикника, измиха се и седнаха на трапезата, докато баща им говореше за пастите, които астронавтите ядат по време на продължителни космически полети. После той се опита да обясни на Порша какво означава безтегловност. Лиз не беше в състояние да поеме повече от няколко хапки от каквото и да било. Когато свършиха, изтича отново в храстите под претекст, че си е изпуснала гребена. Момчето и момичето вече ги нямаше.

Сетне дойде онзи момент, от който се беше страхувала през цялото време. Баща й я заведе при тъмното езеро. Свали ризата и панталоните си, отдолу носеше виненочервени бански гащета. Имаше стегнато тяло — не особено мускулесто, но с равномерно разпределени тлъстини.

Тя свали ризата и панталонките си и остана по яркочервен бански. Лиз и сега бе слаба, а като момиче беше направо кльощава, но в онзи момент глътна силно корема си — не от срам, че има шкембе, а с надеждата (напразно), че така гърдите й ще изпъкнат.

Влязоха в студеното езеро. Шампион по плуване в колежа, Андрю л’Оберже неведнъж бе казвал на дъщеря си колко го тревожи страхът й от водата. Никога не пропускаше възможността да я вкара в някой басейн, река или в океана.

— Наистина е опасно. Твърде лесно се дави човек. Затова трябва да се научиш да плуваш като риба.

Тя неспокойно присви колене, меката тиня галеше стъпалата й. Баща й държеше много на тези уроци. Когато забеляза, че тя се страхува да потопи глава, нареди й да поеме въздух и натисна лицето й под повърхността. Уплашена, тя подскочи. Започна да се гърчи и да плюе, а той се засмя и каза:

— Виждаш ли, не е толкова страшно. Хайде пак, за десет секунди. Аз мога да задържа главата си под водата цели две минути. Цели две минути, без да дишам!

— Не, не искам!

— Ако ми говориш така, ще се потопиш за двайсет секунди.

Тя започна да упражнява движенията с ръцете, но държеше пръстите си разперени; баща й я накара да ги събере. Поддържаше я на повърхността и тя плуваше на място.

— Спокойно, момиче! Водата не хапе. Спокойно!

Тя се опита да координира движенията на ръцете и краката си. Точно когато увеличи ритъма до границата на сърдечен удар, една вълна я повдигна и я лиши от опората на бащината й ръка. За момент Лиз плуваше сама. Когато вълната отмина, тя отново се допря до ръката му, но вече с долната част на корема. За няколко секунди те останаха неподвижно и подтиквана от нещо, което и сега не можеше да си обясни, Лиз събра крака и стисна ръката му на това място.

И се усмихна.

Лизбоун л’Оберже погледна баща си с лека усмивка — не на съблазън или на гордост. И в никакъв случай на удоволствие от този физически контакт. Не, усмивката просто сама се появи върху посинелите й от студ устни.

И точно за този грях, размишляваше по-късно тя, бе последвало толкова тежко наказание, не за самия физически контакт. В следващия момент тя се озова на сушата, просната по корем и ръката на баща й — същата ръка, която допреди малко бе докосвала най-тайнственото място на тялото й — налагаше с всичка сила задните й части.

— Никога не прави така! — крещеше той. — Никога! Никога!

Произнасяше тези думи при всеки удар. Боят не й причиняваше чак толкова голяма болка — бе изтръпнала от студа, — по-силно беше душевното страдание. Разбира се, заплака, сетне видя как майка й понечва да й се притече на помощ, но спира колебливо, и сълзите рукнаха още по-силно. Майка й извърна глава и отведе сестра й. Порша погледна назад само веднъж.

Оттогава бяха минали почти трийсет години, но Лиз си спомняше случилото се съвсем ясно. С изключение на нивото на водата и височината на дърветата всичко наоколо оставаше непроменено. Дори мракът сега напомняше по някакъв начин за онзи юнски ден. Защото, макар че пикникът се беше състоял на обяд, тя не помнеше никакво слънце; в съзнанието й целият плаж тогава тънеше в сянка, тъмен като водата, в която я бе потопил баща й.

Сега Лиз най-после успя да прогони спомена и продължи бавно по сивия пясък към бента. Езерото вече преливаше през по-ниската му част — един напукан ъгъл от страната на къщата. Част от водата изтичаше в потока, но повечето се събираше в канавката, която водеше към къщата. Лиз прескочи мокрия участък и отиде при колелото в средата на бента.

То беше желязно, три педи в диаметър, с ръчки, завити като грациозни филизи на лианата вистерия, с името на фабриката, гравирано в готически шрифт. Колелото задвижваше шлюза с размери половин на един метър, който бе затворен. Водата преливаше и над него и изтичаше в потока. Ако го отвореше, нивото на езерото трябваше да спадне с няколко педи.

Лиз хвана колелото с две ръце и се опита да го завърти. Градинарите развиват яки мускули — ако не от самите растения, то от пренасянето на десеткилограмови торби с торове — и Лиз напрегна всички сили. Колелото обаче бе ръждясало.

Тя намери един камък и го заудря; наоколо се разлетяха искри като малки падащи звезди. Отново се опита да го завърти, но пак без успех, затова продължи да удря механизма. Камъкът обаче се намокри и се изплъзна от ръката й. Тя изохка от болка.

— Лиз, добре ли си?

Тя се обърна — Порша се качваше предпазливо по хлъзгавите камъни. Младата жена се приближи до шлюза.

— Старият бент. Още стои.

— Да.

Лиз притисна ударените си пръсти и се засмя:

— Пък и къде може да иде един бент? Я ми помогни малко.

Двете се опитаха заедно, но колелото не помръдна и милиметър.

Цели пет минути сестрите удряха по механизма, но без никакъв успех.

— От години не е отварян — отбеляза Порша.

Огледа шлюза и поклати глава. Сетне погледна към езерото. То се простираше като огромно поле от мътна вода под краката им.

— Помниш ли това място? — попита Лиз.

— Разбира се.

— Там възнамерявахме да потеглим с лодката. — Тя кимна към плажа.

— Да. О, тази ли е? Същата лодка?

Сестра й докосна борда на плавателния съд.

— Тази ли? Разбира се, че не. Онази беше стара махагонова платноходка. Татко я продаде преди години.

— Какво бяхме решили? Да избягаме? Да отплаваме? Към Нантъкет?

— Не, за Англия, не помниш ли? Това беше, когато четяхме книги на глас. Вечер в леглото. Аз ти четях от разказите на Дикенс. И смятахме да се преселим в Мейфеър.

— Не, четеше Шерлок Холмс. Нямах нищо против него. Дикенс обаче си четеше сама. Него не можех да го изтрая.

— Права си. „Бейкър Стрийт“. Госпожа Хъдсън. Май мисълта за икономка, която да ни сервира следобедния чай, ни харесваше най-много.

— И след това да мие чиниите. Оттук можеш ли да доплаваш до Бостън?

— Оттук мога да доплавам само до другия край на езерото.

Порша се взря във водата.

— Съвсем бях забравила за този плаж. Струва ми се, че една от куклите ми се удави тук. Барби. Сега сигурно струва стотина долара. И крадяхме бонбони „Ореос“, след това се криехме тук и ги ядяхме. Все тук си играехме. — Тя не можа да не засегне болната тема: — До онзи пикник.

— До пикника — повтори тихо Лиз и потопи ръка в тъмната вода. — Сега за пръв път стъпвам тук.

— Оттогава? — изненада се Порша.

— Да.

— Кога е било? Преди двайсет години?

— По-скоро трийсет.

Порша поклати глава. Лодката се удари в бента и глухо изкънтя. Тя я погледа известно време, сетне отбеляза:

— Ще падне от другата страна, ако не направим нещо.

Тя издърпа лодката до плажа и я завърза за едно дръвче. Сетне се върна, изтри ръцете си и неочаквано се изсмя.

— Какво има?

— Хрумна ми, че май така и не съм те питала какво стана.

— Какво е станало ли?

— Тогава. На пикника. Никога не го бях виждала толкова разярен.

Вярно ли беше? Наистина ли никога не го бяха обсъждали? Лиз зарея поглед към острите върхове на три бора, стърчащи над останалите дървета в гората; бяха с различна височина и по необяснима причина й напомняха за Голгота.

— Не знам — отвърна. — Сигурно съм го предизвикала по някакъв начин. Не си спомням.

— Иска ми се да бях по-голяма тогава. Щях да го спра.

Лиз помълча известно време, после попита:

— Виждаш ли там?

Посочи камък с големина на грейпфрут, който стърчеше над пясъка и тинята. Водата вече почти бе стигнала до него.

— Когато той спря да ме бие, пропълзях до онзи камък. Опитах се да го вдигна. Исках да го ударя и да го блъсна в езерото.

— Ти? Момичето, което никога не се опълчваше срещу баща си?

— Спомням си, че стоях и се чудех как е в затвора; дали има отделни затвори за момчета и момичета. Не исках да лежа в една килия с момче.

— Защо?

След кратко мълчание Лиз отговори:

— Нямаше да го понеса. — Изведнъж промени темата: — Я по-добре да натрупаме още торби с пясък тук. Както изглежда, до половин час ще прелее.

* * *

Трентън Хек гледаше нощното небе през плъзгащата се врата на фургона си. Пред него върху червена пластмасова масичка стоеше чиния със салата от риба тон и ориз; пред Емил имаше купичка с „Алпо“ и спанак. Явно двамата нямаха апетит.

— О, Господи!

Хек блъсна чинията и надигна една бутилка „Будвайзер“. Пресуши я на три глътки. Даде си сметка, че бирата вече не му се услажда и е загубил апетит. Остави бутилката на масичката.

Единствената светлина във фургона идваше от лампичката над масата. Той отиде при зеленото си кресло, модел „Бест“ на „Сиърс“, от другата страна на овехтелия жълто-зелен килим и запали лампата си за четене. Дългото помещение веднага придоби по-уютен вид. Фургонът беше просторен, тристаен. Бе облицован с яркожълти алуминиеви плоскости, а прозорците бяха обковани с черни пластмасови дъсчици.

Въпреки че Хек живееше тук вече четири години и половина и бе събрал почти всички вещи, полагащи се на един разведен мъж, стаите не бяха претъпкани. Производителите на фургони предвиждат достатъчно килери и шкафове, затова повечето от собствеността на Хек бе прибрана. Освен мебелите и лампите можеха да се видят снимки (на роднини и кучета), трофеи (посребрени мъжки фигурки с пистолети в протегнатите ръце, позлатени фигурки на кучета), покривчици, бродирани от майка му по време на химиотерапията й (с банални мисли върху тях — „Домът е там, където те води любовта“), аудиокасети (Уили, Уайлън, Дуайт, Ранди, Гарт, Бони и т.н.) и две мишени с тесни концентрични кръгове.

Тъй като все още се самосъжаляваше, той прочете за пореден път предизвестието за отчуждаване. Разгърна синия лист и се изсмя горчиво. „По дяволите — помисли си, — тази банка не си поплюва.“ Търгът бе насрочен за следващата събота. До петък Хек трябваше да се е изнесъл. Следващият параграф бе не по-малко неприятен: банката възнамеряваше да го съди за разликата между полученото от продажбата на собствеността му и остатъка от дълга му.

— По дяволите! — Той удари с длан по креслото. Емил се стресна. — Проклети да са! Всичко ще ми вземат!

„Как е възможно да дължа повече от това, което съм купил със заема?“, мислеше си мрачно. Въпреки това той добре съзнаваше, че банката има пълно право да го съди за тази сума, стига да го извести навреме.

Трентън Хек знаеше колко бързо и безвъзвратно можеш да съсипеш живота на един човек, ако го известиш за това в законния срок.

Е, сигурно можеше да преживее и без фургона, но по-лошо беше, че ще загуби земята — от това го болеше повече, отколкото от счупен крак. Винаги бе гледал на фургона като на временно жилище. Хек беше купил земята — наполовина борова гора, наполовина ливади — с парите, оставени му от една леля. Беше харесал имението още от пръв поглед. Гъстата, ухаеща гора плавно преминаваше в жълтеникавозелени хълмове, закръглени като формите на младо момиче. През единия край на земите му течеше буен поток, неподходящ за риболов, но чудесен да седиш до него и да слушаш ромона на водата.

Затова го бе купил. Не се посъветва с обидчивия си баща и с темпераментната си годеница Джил. Отиде в банката, ужасен от мисълта, че ще изхарчи спестяванията си.

Излезе от кабинета на намусения адвокат като собственик на парцел без обслужващо шосе, без кладенец или отходна яма.

И без жилище.

Тъй като не можеше да си позволи къща, Хек си купи фургон. Позволи и на Джил да участва в този избор и младата сервитьорка (която никога не се оставяше да я лъжат) оглежда стени и измерва килери, разпитва търговци за различни видове отопление и изолации, преди да се спре на големия, луксозен фургон „Внимание — извънгабаритен товар“. („Задължен си ми за това, Трентън.“) Доставчиците качиха голямото ремарке на най-красивото възвишение на имението, близо до мястото, където Хек планираше да издигне къщата на мечтите си.

Надяваше се, че осъществяването на този строеж няма да е по-трудно от прокарването на стометровия път до новото му жилище — като мина с пикапа по петдесет пъти в двете посоки между фургона и шосето. Парите, които очакваше да спести обаче, така и не дойдоха и къщата остана само мечта. Накрая се стигна до момента, когато не беше в състояние да задържи и фургона. Щом получи първото предупредително известие, Хек с удивление установи, че е ипотекирал срещу заема не само фургона, а и цялата земя — цялото това райско кътче.

Същата земя, която след една седмица вече щеше да принадлежи на другиго.

Хек сгъна документа и го пъхна зад една бележка от ветеринарния лекар. Приближи се до големия прозорец, гледащ на запад, откъдето само след няколко часа трябваше да дойде бурята. На път за дома с камиона той бе чул няколко новини за това метеорологично явление. Една от тях гласеше, че смерч поразил парцел с фургони в някакво градче на сто и десет километра на запад. Нямаше загинали, но много хора бяха ранени и имаше значителни щети.

Беше чул новината веднага щом включи радиото си и това му се стори лоша поличба. Запита се дали неговият фургон ще оцелее при такава стихия, после прошепна:

— О, какво значение има, по дяволите?

Взе тиксо и откъсна дълго парче. Залепи го по диагонал на прозореца. Започна да прави другия диагонал, но изведнъж спря и запрати тиксото в другия край на стаята.

Влезе в спалнята и седна върху мекото двойно легло. Представи си как ще обясни цялата история на Джил — отчуждаването, делото, — но често се разсейваше, защото във въображението му бившата му жена бе облечена в яркорозова прозрачна нощница.

Хек продължи да разговаря мислено с нея няколко минути, сетне се почувства глупаво. Легна по гръб, загледа кълбестите облаци и започна друг мълчалив разговор — този път не с Джил, а с баща си, който в момента се намираше на километри оттук и вероятно спеше в огромната колониална къща, която притежаваше от двайсет години, без ипотеки, само негова. Трентън Хек си представяше как му казва: „Само за малко, татко. Може би месец-два. Докато стъпя отново на крака. Старата ми стая е достатъчна. Устройва ме напълно.“

О, тези думи звучаха глупаво. Като извиненията на обирджиите и крадците на коли, които бе залавял на местопрестъплението. И в отговор баща му поглежда над дългия си нос, който Трентън се радваше, че не е наследил, и казва: „Остани колкото искаш, сине“, въпреки че скритото значение на думите му е: „През цялото време си знаех, че няма да се справиш сам. Знам го още от момента, когато се ожени за онази русокоса сексбомба, която няма нищо общо с майка ти, знаех си…“ Старецът никога не беше разказвал на сина си как след уволняването си от металургичния завод през 1959 година е стъпил на крака и е започнал търговия с автомобили, за да си осигури достоен живот въпреки всички трудности… Нямаше нужда, защото тази история се разказваше от други — десетки, стотици пъти — и когато Хек стоеше пред баща си, сякаш не спираше да звучи в ушите му.

„Времената се менят — помисли си Хек. — Аз не съм като теб, татко, толкова е просто.“

Той отпи глътка горчива бира и съжали, че Джил не е с него сега. Представи си как двамата пълнят кашони и планират бъдещото си преместване.

В далечината се чу клаксон на камион и Хек се замисли за самотния козодой от старата песен на Ханк Уилямс.

„О, хайде — помисли си, — кога ще завали?“ Той обожаваше тропането на капките по ламаринения покрив на фургона. Нищо не го приспиваше по-добре от този шум. „Като няма да получа наградата, поне да се наспя.“

Трентън Хек затвори очи и задряма; жалният стон на клаксона проехтя още веднъж в далечината.