Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Behold the Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
3,9 (× 14 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

ЕТО ЧОВЕКА!. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.16. Фантастичен роман. Превод: от англ. Юлиян СТОЙНОВ [Behold the Man, Michael MOORCOCK (1966)]. Предговор: Майкъл Муркок, или модерният човек в търсене на душата, Юлиян СТОЙНОВ — с.5–6. Художник: Цветан ПАНТЕВ. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 11. Тираж: 10 000 бр. Страници: 176. Цена: 12.00 лв. ISBN: 954-444-011-9.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

½о защото бе привикнал към примитивния живот на есеите и това пропукано кълбо му се струваше толкова чуждо, колкото и на самите тях.

Натисна копчето, което би трябвало да отвори люка отвън, но нищо не се случи.

Промъкна се през пукнатината. Течността бе изтекла, както вече знаеше, и без нейното амортизиращо действие всяко пътуване във времето вероятно би било пагубно.

Йоан Кръстителя надникна, сякаш уплашен, че Глогауър ще се опита да избяга в своята колесница.

Глогауър се усмихна.

— Не се страхувай, Йоане.

Всичко бе замряло. Двигателите не даваха никакъв признак на живот и дори да успееше да ги разглоби познанията му не бяха достатъчни, за да ги ремонтира. Нито един уред не работеше. Машината на Времето бе мъртва.

Обречен бе да прекара остатъка от живота си в този период от времето, освен ако Хедингтън не успееше да построи и да изпрати нова Машина на Времето.

Тази мисъл го порази като гръм.

Вероятно никога вече не ще види двайсети век, нито пък ще успее да разкаже за преживяното тук.

Очите му се напълниха със сълзи и той се залюля към изхода, отблъсквайки Йоан с ръка.

— Какво има, Емануиле?

— Какво правя тук? Какво правя тук? — проплака той на английски, произнасяйки думите с мъка. Сториха му се също така чужди. Какво ставаше с него?

Започна да се чуди дали всичко това не е някаква халюцинация, някакъв невероятно дълъг сън. Идеята за Машина на Времето започна да му се струва смешна и невероятна.

— О, Боже — изстена той — какво става?

Отново се почувства напълно изоставен.

Осма глава

Къде съм?

Кой съм аз?

Какво съм аз?

Къде съм?

— Време и личност, — говореше ентусиазирано Хедингтън — двете големи загадки. Различни ъгли, извивки, меки и твърди перспективи. Какво виждаме ние? От каква гледна точка го виждаме? Какви бихме могли да бъдем, или сме били? Всички тези обрати и извивки на времето. Проклинам онези идеи, според които времето е измерение на пространството и се определя с пространствени изрази. Нищо чудно, че те не стигат до никъде. Времето няма нищо общо с пространството — то е свързано с психиката. Ах! Никой не разбира това. Дори и вие.

Другите членове на групата определено го смятаха за малко налудничав.

— Аз съм единственият, — говореше той тихо и убедено — който наистина разбира същността на времето…

— И по този повод — намеси се безкомпромисно мисис Рита Блен — не мислите ли, че е време за по чаша чай?

Всички я подкрепиха ентусиазирано.

Но изглежда мисис Рита Блен бе попрекалила. Хедингтън стана и излезе.

— Добре де, — промърмори тя — добре де…

Другите я гледаха обидено. Хедингтън бе човек уважаван и придаваше на групата определена тежест.

— Надявам се, че ще се върне — промърмори Глогауър.

* * *

От малък страдаше от мигрена. Постоянно му се виеше свят, често повръщаше или се гърчеше в ужасно главоболие.

Нерядко по време на тези кризи той се вживяваше в други роли — на главния герой от книгата, която четеше, някой нашумял политик или историческа личност, с чиято биография се бе запознал.

Едничкото нещо, което обединяваше тези образи бе тяхната вътрешна тревога. Хейст от „Победа“ се страхуваше от тримата мъже, които се приближаваха към острова, търсеше начин да ги спре, дори чрез убийство. След като прочете историята на революцията в Русия той заживя с убеждението, че името му е Зиновиев, министър на транспорта и телеграфите, натоварен да въведе ред в хаоса на 1918 година, но също така осъзнаващ, че трябва да внимава, иначе след няколко години ще го очистят.

Лежеше в потъналата в мрак стая, с пулсираща болка в главата, неспособен да заспи от напълно измислените проблеми, които го преследваха. Нерядко губеше ясна представа кой е и къде се намира, докато не го посетеше някой, за да го върне към действителността.

Когато разказа за това на Моника, тя остана изненадана.

— Някой ден, — каза тя — ще се събудиш и ще ме попиташ кой си, но аз няма да ти кажа.

— Какъв фин социален работник! — засмя се Карл.

Никой от двамата не се тревожеше от тези налудничави халюцинации. Живееха ден за ден, лек и приятен живот, често несъзнателно меняха поведението си, за да се нагодят към компанията на други хора и не намираха това за абнормална шизоидна тенденция, защото разбираха, че и другите постъпват така. Това бе част от живота.

Понякога се замисляше за това, за тези наслагвания на чужди индивидуалности върху неговата собствена.

Случваше се в някоя кръчма, пиян, внезапно да стане от масата и размахвайки ръце да крещи на Моника:

— Погледни ме, виж — истински коралов остров…

Тя се мръщеше кисело.

— Какво си намислил сега? Не виждаш ли, че заради теб ще ни изхвърлят?

— Пристигам аз, през море от праз, Барнакъл Бил — моряка — отвръщаше той с песен.

— Не можеш да носиш на пиене, Карл, това ти е проблемът.

— А-е, ти на к’о мислиш, че си ’граеш бе? — попита тогава мъжът до него, чийто лакът Карл бе бутнал.

— Де да знаех, приятелю. Де да знаех.

— Хайде, Карл — тя се изправи и го задърпа.

— С всеки човешки живот аз се смалявам[1] — викаше той докато тя го мъкнеше към вратата.

 

 

Кръчми и спални, спални и кръчми. Прекарваше по-голямата част от живота си в здрач. Дори в книжарницата бе тъмно.

Имаше и дни прекарани на открито, слънчеви дни, разбира се, и някои ясни зимни дни, но всички негови спомени с Моника бяха свързани с някаква тъмна, мрачна обстановка. Скитосвания през мътната киша на парка, под типичното английско небе, тежко, оловносиво.

Независимо от часа, след онези първи летни срещи, преди да преспят, двамата винаги бяха обкръжени от здрач.

Веднъж той й каза:

— Аз имам сумрачен ум…

— Ако искаш да кажеш „мрачен ум“, считай че съм напълно съгласна с теб — отвърна му тя.

Той игнорира забележката.

— Мисля, че е заради майка ми. Никога не е гледала реално на нещата…

— Нищо ти няма, освен че си падаш малко нарцисист, това е всичко.

— Някой веднъж ми каза, че мразя себе си.

— По-скоро прекалено мислиш за себе си.

Бележки

[1] Имат се предвид думите на Кръстителя за Исус: „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам.“ (Евангелие от Йоана, 3:30). ↑