Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Behold the Man, 1969 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3,9 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Източник
- sfbg.us
Издание:
ЕТО ЧОВЕКА!. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.16. Фантастичен роман. Превод: от англ. Юлиян СТОЙНОВ [Behold the Man, Michael MOORCOCK (1966)]. Предговор: Майкъл Муркок, или модерният човек в търсене на душата, Юлиян СТОЙНОВ — с.5–6. Художник: Цветан ПАНТЕВ. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 11. Тираж: 10 000 бр. Страници: 176. Цена: 12.00 лв. ISBN: 954-444-011-9.
История
- — Корекция
- — Добавяне
малка група е нападнала в Храма среброменителите и се е опитала да ги ограби.
— Разпитай онези сред арестуваните, които са вдъхновители на деянието — каза Юда. — Те са хора на Назарянина.
Пилат продължи да дъвче замислено долната си устна.
— Не мога да извърша арест — каза той. Положението в Ерусалим бе достатъчно напрегнато и ако арестува този „цар“ можеше да последва невиждан по размери бунт, какъвто нямаше сили да спре. Желаеше безредици, но не искаше той да излезе причината за тях. Не евреите, а Тиверий щеше да го обвини тогава. Но ако евреите извършеха ареста, това щеше да насочи гнева на хората срещу тях и да развърже ръцете му за по-активни действия. Ако можеше само да принуди фарисеите да извършат този арест.
— Чакай тук — каза той на Юда. — Ще изпратя послание на Кайафа.
Дохождат на едно място наречено Гетсимания, и Той каза на учениците Си: Чакайте тука докато се помоля. И взе със Себе Си Петра, Якова и Йоана, и захвана да се ужасява и тъгува. И каза им: Душата Ми е прескърбна до смъртта, постойте тука и бдете.
Глогауър вече виждаше задаващото се множество. За първи път откакто напусна Назарет се почувства физически слаб и изтощен.
Възнамеряваха да го убият. Трябваше да умре, вече се бе примирил с тази мисъл, макар да се страхуваше малко от болката. Отпусна се върху неравната земя на хълма, загледан в приближаващите се факли.
„Идеалът на мъченичеството — веднъж бе заявила Моника — не е нищо друго, освен патологичен мазохизъм, лесен начин да се забрави чувството за отговорност, метод за контрол на репресирани хора…“
— Едва ли е толкова просто…
— Така е, Карл.
Сега вече ще й покаже на Моника.
Жалко само, че тя никога не ще разбере. Възнамерявал бе да й напише за всичко и да остави писмото в Машината на времето с надежда, че някой ден ще го намерят. Странна му се струваше позицията, която тогава бе защитавал. Никога не е бил религиозен, поне в обичайния смисъл на думата. По-скоро агностик[1]. Не от убеждение защитаваше религията от циничното съжаление на Моника, а от недоверие към идеала, в който тя бе вложила своята вяра — науката, способна да реши всички проблеми. Не можеше да сподели тази вяра и не му оставаше нищо друго, освен християнската религия със своя Бог. В съзнанието му се бореха съмнението във физическата реалност на този бог и подозрителността към всесилната наука.
„Науката е принципно противопоставена на религията — твърдеше Моника. — Няма значение точно колко йезуити ще се съберат, за да осмислят възгледите си за науката, неоспорим факт е, че религията не е в състояние да възприеме фундаменталните постановки на науката, а в самата същност на науката е да щурмува фундаменталните принципи на религията. Единствената област, в която не съществуват различия и където няма война е фундаменталното предположение. Човек може да предполага или не, че има Господ. Но веднага след като започне да защитава предположението си възниква конфликт.“
— Ти говориш за организираната религия…
— Говоря за религията като противопоставяне на вярата. Кой има нужда от ритуалите на религията, когато вместо тях разполагаме с много по-усъвършенстваните ритуали на науката? Науката предлага солидна база, върху която да се формулира система от философски и морални понятия. Не се нуждаем вече от моркова на небесата и пръчката на ада, сега когато науката е в състояние да предсказва последствията от нашите действия, за да можем да преценим до колко те са целесъобразни.
— Не мога да се съглася.
— Това е защото си болен. И аз съм болна, но мога поне да се надявам на оздравяване.
— Аз мога да се надявам само на скорошна смърт…
Както се бяха уговорили Юда го целуна по бузата, след което група от храмови стражи и римски воини го обкръжиха.
На римляните той каза:
— Аз съм Юдейския цар.
А на фарисеевите слуги:
— Аз съм месията, дошъл да погуби вашите господари.
Сега вече бе обречен и последния ритуал трябваше да се състои.
Деветнадесета глава
Процесът бе объркан, неясна смесица от римски и еврейски закони и в края на краищата не можа да задоволи никого. Решението за него се взе след продължителни консултации между Пилат Понтийски и Кайафа и три неуспешни опита за промяна и натъкмяване на различните правни възгледи към извънредната ситуация. И двамата по различни причини се нуждаеха от изкупителна жертва и накрая я получиха. Лудият бе осъден по две обвинения — за подбудителство към бунт и за ерес.
Особена черта на процеса бе, че всички свидетели бяха сподвижници на обвиняемия и въпреки това изглежда горяха от желание да го видят осъден.
— Ах, тези отвратителни фанатици — каза Пилат. Но беше доволен.
Фарисеите се съгласиха, че в конкретния случай римският метод за екзекуция е по-подходящ и затова решиха да го разпънат. Но пророкът се ползваше с уважение и счетоха за необходимо преди това да го изведат за подигравка и поругателство — също изпитан римски прийом за унижаване, та да го осмеят в очите на множеството.
Пилат увери фарисеите, че ще се погрижи за това, но в замяна поиска да подпишат документи удостоверяваше тяхното одобрение за тези действия.
Пророкът, макар затворен в себе си, изглеждаше почти удовлетворен. Пред съда бе казал доста в своя вреда, и почти нищо в своя защита.
Свърши се.
Изпълних предначертаното на моя живот.
И войниците Го заведоха вътре в двора, тоест, в преторията и свикаха цялата дружина. И облякоха Му морава мантия, сплетоха и венец от тръни и го положиха на главата Му. И почнаха да Го поздравяват с: Здравей, Царю Юдейски! И удряха Го по главата с тръст, заплюваха Го, и коленичейки кланяха Му се. И след като Му се поругаха, съблякоха Му моравата мантия и Го облякоха в Неговите дрехи и Го изнесоха вън да Го разпнат.
— О, Карл, какво ли не би сторил, за да привлечеш вниманието върху себе си…
— Искате да сте в центъра на внимание, млади човече…
— Божичко, Карл, правиш го само за да привлечеш внимание…
Не сега. Не това. Така е не по-малко благородно.
Откъде изплуваха тези лица, които хихикаха сред мъглата на болката в главата му?
И не беше ли там неговото собствено лице с нелепото си самосъжаление, което се ококори в техните очи? Призракът, който винаги го е преследвал?..
Те не можеха да го избавят от дълбокото чувство на неудовлетвореност и сега. Макар че това беше първото истинско преживяване, което някога е изпитвал.
Умът му бе замъглен от болка и от ритуалните оскърбления, от пълното себеотдаване на новата роля.
Римляните сметнаха, че е твърде слаб, за да носи огромния дървен кръст към Голгота и вместо него, накараха един киринеец, наречен Симон.
Пророкът се олюляваше по претъпканите с народ, но потънали в мълчание улици, под погледите на онези, които бяха очаквали от него да ги поведе срещу римските нашественици.
Ти си прекалена емоционален, Карл, защо не се стегнеш и не поразмърдаш малко мозъка си..?
Припомни си тези думи, но не можеше да си спомни кой ги е произнесъл и кой е Карл.
Пътят, водещ нагоре към хълма, беше каменист и от време на време той се препъваше, припомняйки си един друг хълм, който бе изкачил. Спомени от детството изплуваха в безпорядък, все по-трудно ги отличаваше от реалността.
Дишаше тежко, мъчително. Почти не усещаше забитите в главата си тръни, но цялото му тяло сякаш блъскаше в синхрон с ударите на сърцето. Като барабан.
Свечеряваше се. Слънцето залязваше. Точно в подножието на хълма той се строполи по лице и се нарани на острите камъни. Изгуби съзнание.
Някога е бил е дете. Не беше ли още дете? Едва ли ще убият едно дете. Ако успее да ги убеди, че все още е дете…
И завеждат Исуса на мястото Голгота, което значи лобно място. И подаваха Му вино, смесено със смирна, но Той не прие.
Блъсна чашата настрани. Войникът сви рамене и посегна към лявата му ръка. Друг войник вече държеше дясната. С възвръщане на съзнанието той започна да трепери неудържимо. Въжетата се врязваха със страшна болка в китките и глезените. Той започна да се дърпа.
Усети нещо хладно да се допира до едната му длан. Макар да покриваше много малка част от ръката то изглеждаше доста тежко. Чу удари, също в синхрон с биенето на сърцето. Обърна глава и се загледа в ръката. Това бе човешка ръка.
Лежеше прострян върху дървен кръст на земята. Войникът замахваше с огромен чук и забиваше железен клин в ръката му, но той не усещаше болка. Клинът се забиваше все по-трудно и войникът замахваше все повече. На два пъти той не уцели и чукът попадна върху пръстите.
Обърна глава и видя, че другият войник също забива клин. Изглежда по-често бе пропускал целта, защото всички пръсти на ръката бяха смазани и окървавени.
Първият войник приключи с ръката и се зае с краката.
Усети как желязото прониква в плътта му, приковавайки я към дървото.
Започнаха да изправят вертикално кръста с помощта на скрипец. Глогауър се огледа и забеляза, че е сам. Нямаше други разпънати в този ден.