Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (35)

Трийсет и пета глава
Шарлът

В пощата ми пристигна известие, че сметката ми е захранена с пет хиляди долара. За пръв път в живота си получавах толкова пари накуп. Дизайнерската рокля на Алисън се продаде за по-малко от ден в eBay.

Истината е, че струваше много повече — поне двайсет бона — но единственият начин да изкарам бързи пари за пътешествието си в Европа, беше да я продам на безценица.

Прибрах се в Ню Йорк само да донеса роклята и да стегна багажа си за полета този уикенд. Рийд си мислеше, че все още съм при родителите си в Покипси.

Реших да летя до Париж и да поостана там няколко дни, а след това да хвана нощния влак за Рим. Бях си запазила спално купе. Е, желанието в списъка ми не бе съвсем същото, но и това щеше да свърши работа.

Внимателно изрязах бележката на Рийд от роклята, прочитайки я отново и отново.

На Алисън

Тя каза: „Прости ми, че съм такава мечтателка“, а той я хвана за ръка и отвърна: „Ти ми прости, че не съм бил до теб по-рано, за да мечтаем заедно“. — Дж. Айрън Уърд

Благодаря ти, че сбъдна всичките ми мечти.

Твоят любим:

Рийд

Как само копнеех за любовта му. Ала може би вече не беше способен да обича. Поне не и по онзи начин, който прозираше от прочувственото послание в бележката. Колкото и да ми се искаше, не можех да го принудя да погледне на нещата с моите очи. Не ми останаха сили да се боря за сърцето на Рийд Истууд.

Прилежно опаковах роклята в голяма бяла кутия, надявах се да донесе късмет на новата си собственичка — Лили Хоул от Медисън, Уисконсин. На мен магията й вече не ми действаше.

Тази рокля промени живота ми из основи. Срещна ме с Рийд — мъжа, с когото изживях едни от най-незабравимите си мигове; мъжа, който ми помогна да открия себе си.

Погледнах я за последен път и сложих капака на кутията, сякаш затварях книга с приказки. Любовта не се изразяваше в красиви рокли и трогателни думи, а в това да си с някого не само в хубавите, но и в трудните моменти. Както аз бях готова да бъда до Рийд, стига само да ми позволеше. Да обичаш, означава и да си способен да простиш — както простих на майка си.

Не ми беше никак лесно да се откажа от Рийд особено след онази нощ в Хюстън. Но щом невероятният секс не беше в състояние да ни сближи, то какво друго оставаше? До болка ми липсваше допира на тялото му, да го усещам вътре в себе си. Споменът ме държеше будна нощем. Сляхме се в едно физически, а емоционално продължаваше да ни дели огромно разстояние. Колко още пъти щях да понеса да бъда отблъсната? Предпочитах да съм сама, пред това да си играя на котка и мишка с недостъпния Рийд. Никак не ми се искаше, но може би щеше да се наложи да напусна фирмата. Предстояха ми големи решения и се надявах презокеанското пътешествие да прочисти съзнанието ми.

Първият ми ден в Париж премина в тъпчене с багети и сирене.

Започнах да се питам дали вместо заредена с енергия, няма да се върна в Щатите с няколко килограма по-тежка. Но в крайна сметка идеята на това пътуване беше не само да открия отговорите на хилядите въпроси в главата си, но и да се отдам на бездействие и почивка.

Парижаните около мен пушеха цигари, пиеха кафе и говореха на език, който така и не успях да науча. Потънала в свой собствен свят, аз се наслаждавах на платото си със сирена и плодове.

Възнамерявах да посетя възможно най-много местни ресторантчета, преди да се кача на влака за Италия.

Макар да бях сама, не се чувствах самотна. Най-вече защото всички около мен също се бяха отдали на уединение. Като художника, който скицираше нещо на лист хартия в ъгъла.

Извисяващата се в далечината Айфелова кула ми напомняше от време на време да вдигам поглед от чинията, за да не пропусна нито частица от красотата на това вълшебно място. Вместо в хотел, отседнах в къща за гости в „Сен Жермен де Пре“ — кокетен малък квартал недалеч от кулата. Утре смятах да прекратя кулинарната си обиколка и да посетя „Нотр Дам“ и Лувъра.

Очите ми се спряха върху мъж, който отзад изглеждаше досущ като Рийд — тъмна коса, костюм, широки рамене. Сърцето ми подскочи при мисълта да е до мен в момента.

Мъжът седеше сам и четеше вестник. Изведнъж осъзнах, че дори да прекосиш Атлантика в опит да се разсееш и притъпиш болката в сърцето си, все ще се намери какво да те върне в действителността. Минута по-късно до мъжа се появиха жена и две дечица с румени личица. Той стана от стола си и се наведе да прегърне малките ангелчета. Аз продължавах да виждам Рийд в непознатия парижанин. Рийд и животът, който можеше да има, ако не бе подвластен на страховете си. Животът, който забраняваше и на двама ни.

От очите ми бликнаха сълзи. Представях си каква ли гледка съм отстрани.

Тъкмо тръгвах към следващата си кулинарна дестинация, когато художникът в ъгъла се запъти към мен. Смотолеви нещо на френски, намигна и ми подаде портрета, върху който работеше допреди малко. Преди да съм успяла да кажа и дума, си плю на петите и изчезна.

Когато погледнах картината, направо се шашнах. В ръцете си държах най-ужасния портрет, който бях виждала някога. Ужасен не защото е нарисуван зле, а защото най-вероятно пресъздаваше точно как изглеждам днес — захапала парче багета, със зачервени от плач очи. Утре предстоеше да видя портрета на Мона Лиза. Емоционалната развалина на платното пред мен бе пълна нейна противоположност.

Колкото повече се взирах в картината обаче, толкова повече осъзнавах, че нещо в мен е вдъхновило художника да я нарисува. Лека-полека образът на тъжното момиче избледня и на негово място се появи силна, независима жена. Жена, оцеляла напук на всички неволи. Може би това трябваше да ми послужи за урок, че щастието ми зависи от самата мен.

От мен и никой друг.

Накъдето и да поемеха отношенията ни с Рийд, винаги щях да имам себе си. А това бе достатъчно.

* * *

По-късно същия ден се натъкнах на бутик с ръчно изработени булчински рокли.

Моментално се залепих за витрината, на която бе изложено същинско произведение на изкуството. Чисто бяла, леко разкроена в края рокля, обсипана с пайети. Коланът около кръста придаваше характер на роклята и я отличаваше от останалите.

Замислих се колко много се бях променила от последното си посещение в бутик за сватбени рокли. Колко по-умерен беше станал вкусът ми, колко неща в живота ми вече не бяха същите.

Пред мен стояха куп неизвестни. Да продължа ли да работя в „Истууд Пропъртис“, или да се върна в училище? Определено имах над какво да размишлявам, когато се прибера у дома. Поне в едно бях сигурна: заслужавах да имам до себе си мъж, който да ме обича така, както би ме обичал Рийд, ако не се страхуваше толкова. Не биваше да губя надежда, че някой ден ще го намеря.

Още веднъж погледнах роклята на витрината. Точно такава бих избрала днес — не толкова впечатляваща колкото роклята с перата, но в никакъв случай обикновена и скучна. Роклята с перата олицетворяваше просто фалшив идеал, докато тази олицетворяваше… мен.

Семпла, но не и лишена от елегантност и блясък.