Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (28)

Двайсет и осма глава
Шарлът

— Нося ти разходния отчет на имението в Хъдсън, за който ме помоли.

По цялото бюро на Айрис бяха пръснати документи. Наближаваше седем часът, но изглежда, не възнамеряваше скоро да си ходи.

— Благодаря ти, скъпа.

Кимнах и се отправих към вратата, но не можех да си тръгна просто така.

— Айрис?

Тя вдигна поглед.

— Да?

— Наистина съжалявам за сутринта. Беше изключително непрофесионално и повече няма да се повтори. Обещавам.

Неочаквано очите ми се напълниха със сълзи. Айрис свали очилата си.

— Затвори вратата, Шарлът. Нека да си поговорим. Излезе иззад бюрото си и се разположи на едно от четирите огромни тапицирани кресла в дъното на офиса.

— Седни — каза ми тя.

Никога досега не се бях чувствала нервна покрай Айрис. На същата тази жена неотдавна разказах цялата си житейска история в женската тоалетна. Сега обаче дланите ми бяха потни и едва удържах треперенето на ръцете си.

— Говори ли ти се? Нали знаеш, че всичко, което ми споделиш, си остава между нас?

— Да.

— Разкажи ми за мъжа, който ти изпрати онези прекрасни цветя. Да не би да е бившият ти? Може би имаш нужда да продължиш напред, но нещо все те дърпа назад? Знам, че Рийд не ти е безразличен.

— Да. Не. Да.

Айрис се усмихна.

— Е, сега вече ми се изясни.

Поех дълбоко дъх и шумно издишах.

— Нищо не ме дърпа назад. Познавам Блейк от колежа. Снощи излязох с приятел и случайно се видяхме. Поговорихме си малко и той ме покани на среща, но аз му отказах. Цветята явно са опит да ме накара да размисля. Не обясних на Рийд как стоят нещата и той остана с погрешно впечатление. Изревнува ме, от което ми стана приятно.

— Разбирам.

— Сближим ли се повече, издига стена помежду ни. — Взех да чопля въображаемите власинки на креслото. — Пробвах да го съблазня… все пак ти е внук и не искам да навлизам в подробности. Ще кажа само, че ме отблъсна дори когато стоях полугола пред него. Даже веднъж го излъгах, че ще излизам с Макс.

— Надявала си се да те изревнува?

Поклатих глава, забила поглед в пода.

— По принцип мъж, който не разкрива интереса си и играе подобни игрички, е просто сваляч и не си заслужава да си губиш времето с него. Но и двете знаем, че случаят с моя внук е съвсем различен. Не желае да е в тежест на любимия си човек.

— Точно там е работата. Рийд си е втълпил, че е бреме. Истината е, че той носи това бреме и ще му е по-лесно да го преодолее, ако го сподели с друг.

Айрис впи поглед в мен.

— Май си хлътнала до уши по него, а?

Кимнах, а по лицето ми се търкулна гореща сълза.

— Знам, че и той има чувства към мен. Усещам го.

— Права си, така е. Карате се като женена двойка, флиртувате като тийнейджъри и поверявате един на друг най-съкровените си тайни, сякаш се познавате цял живот. Внукът ми те отблъсква не от страх да не се влюби в теб, а защото вече се е влюбил.

— Как да постъпя?

— Не се отказвай, все някога ще престане да се дърпа. Надявам се само да не е прекалено късно. — Айрис се пресегна и ме хвана за ръка. — Наранявали са те и преди, а с Рийд няма да ти е никак лесно. Не забравяй винаги да поставяш себе си на първо място.

* * *

Колкото повече прехвърлях думите на Айрис в главата си, толкова повече се убеждавах, че е права. На първо място трябваше да помисля за себе си. Дадох си обещание всяка седмица малко по малко да напредвам със списъка си. Извадих го от чекмеджето, налях си чаша вино и седнах на кухненската маса, размишлявайки с коя точка да започна.

„Да направя скулптура на гол мъж“.

„Да танцувам с непознат под дъжда“.

„Да науча френски“.

„Да яздя слон“.

„Среднощно плуване в езеро“.

Е, това май вече го изпълних.

„Да намеря биологичните си родители“.

„Да се любя с мъж в спалния вагон на влак за Италия“.

Добавих и още нещо в списъка си, докато миналата седмица се возех в таксито и наблюдавах дългите каросерии на тировете да се носят по пътя.

„Да изкарам книжка за тежкотоварен камион“.

Задъвках капачката на химикала си, обмисляйки с кое да се захвана най-напред. Погледът ми се спря върху онова, което чувствах най-належащо от всички.

„Да намеря биологичните си родители“.

Цял живот се питам кои са те. Майка ми и баща ми никога не са крили от мен, че съм осиновена, дори ме насърчаваха да говоря открито по темата. Страхувах се да го правя обаче, за да не ги нараня. Те са родителите мечта за всяко дете. Но празнината вътре в мен си остана през всичките тези години. Исках да разбера какво е накарало биологичните ми родители да вземат това решение. Твърде млади ли са били, когато съм се появила? Обичали ли са се? Исках също да им кажа, че не им се сърдя.

Допих си виното и с дълбока въздишка посегнах към телефона.

Сигнал свободно.

После втори.

Майка ми вдигна на третия.

— Здрасти, мамо.

— Шарлът? Наред ли е всичко?

Веднага долових паниката в гласа й. Обикновено й звънях всеки неделен следобед, но днес беше петък.

— Да, всичко е супер.

— О, браво. Радвам се да го чуя. Как си прекарваш тази вечер?

— Ъ… — За малко да ме хване шубето. Тогава се сетих за съвета на Айрис. „Винаги поставяй себе си на първо място.“ — Съставих списък с нещата, които искам да направя, преди да умра, но не защото съм болна, нито пък съм толкова стара.

— Сигурна ли си, че всичко е наред, миличка?

Не стига, че й се обадих по никое време, но и взех да й говоря директно за списъка си. Трябваше да се досетя, че ще се разтревожи.

— Да, мамо. Просто… докато с Тод бяхме заедно, някак си забравих коя съм и оставих на заден план мечите си. Затова си направих списък с нещата, които искам да постигна в живота. Един вид да си напомня да живея за себе си, ако разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам те. Щастлива съм, че си решила да се фокусираш върху себе си. Само се надявам да няма опасни за здравето ти неща.

— Няма такива.

Мама направи дълга пауза. Добре ме познаваше.

— Има ли точка в списъка, с която мога да ти помогна?

— Да, мамо… има — рекох с въздишка аз.

— И без това мислех да намина към града. Какво ще кажеш да ти дойда на гости в неделя и да си поговорим?

— Чудесна идея.

— Някъде по обяд?

— Перфектно.

Поприказвахме си още малко, нарочно заобикаляйки темата, която предстоеше да обсъдим на четири очи. Тя ми зададе обичайните въпроси — за работа, приятели, финанси. Точно преди да затвори, каза:

— Шарлът… няма защо да се чувстваш виновна. Знам, че ме обичаш.

Отпуснах рамене.

— Благодаря, мамо.

* * *

В понеделник сутрин пристигнах в офиса по-рано от обичайното. Възнамерявах да си тръгна навреме, за да отида до Центъра за изкуства и да се запиша в курса по скулптура.

Но така се бях заплеснала в телефона си, докато чаках кафето да се свари, че даже не разбрах кога сензорът е изпиукал, нито пък че някой е застанал зад мен.

— Не знаех, че си падаш по бейзбол.

Подскочих като ужилена и телефонът се изплъзна от ръцете ми.

— Изкара ми акъла.

Рийд се наведе да го вдигне от пода.

— Тази сутрин си необичайно нервна — каза той и погледна дисплея. — Да не би да ходиш на мача довечера?

— Какъв мач?

Той се подсмихна.

— Ясно. — Върна ми телефона, извади две чаши от шкафа и се зае да налива кафе. — Мярнах логото на „Хюстън Астрос“, когато влязох. Преглеждаше резултатите от мачовете, нали?

— А, да.

Рийд вдигна вежда.

— Значи си бейзболна фенка?

— Не съвсем.

— Тогава може би залагаш на мачове?

— К’во?

— Защо ти е да четеш резултатите от мачовете, ако не си фенка и не правиш залагания?

— Просто… статистиката ми е интересна.

По физиономията му познах, че никак не ми повярва.

— Какво странно има?

Той разля кафето в чашите и ми подаде моята. Отпи глътка, гледайки ме право в очите.

— Каква е истинската причина, Шарлът?

Въздъхнах. Нямаше защо да го лъжа. Продължаваше обаче да ми е трудно да говоря за биологичните си родители. Имах чувството, че по този начин предавам майката, която ме е отгледала. Но от друга страна, Рийд вече беше виждал списъка ми и щеше да ме разбере.

— Вчера разпитвах майка си за осиновяването. Знаех по-голямата част от нещата, които ми каза. Новото беше само, че в църквата са ме намерили повита в одеяло на „Хюстън Астрос“^[1].

Лицето на Рийд рязко се промени.

— Одеяло на „Хюстън Астрос“ ли?

Кимнах.

— Не знаех как изглежда логото им, затова го проверих в интернет и така се озовах на сайта на отбора. После явно съм се зачела в резултатите.

Той сякаш гледаше през мен.

— Да не би да си фен на „Янките“ и да се обиди, че съм била в одеяло на противниковия отбор? — пошегувах се.

— Трябва да вървя — отсече Рийд. — Закъснявам за среща.