В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (51)

VI

Белият Лондон

В ръката на Ожка блестеше нож.

Кралят стоеше зад нея в очакване.

— Готова ли си?

Тя обви пръсти около острието: през нея се лееше страх. Страх — и мощ. Преживя белязването, кръвната треска, дори нашийника. Ще преживее и това.

— Коса — прошепна почти недоловимо. Да.

— Добре.

Стояха в двора на замъка, портите бяха затворени. Само статуите на падналите близнаци станаха свидетели как погледът на краля затопля гърба й и зимният вятър хапе лицето й. Животът се завръщаше в града, оцветяваше го като синина, ала наоколо витаеше студ. Особено нощем. Слънцето беше топло и под лъчите му избуяваше какво ли не, но залезеше ли, отнасяше цялата топлина със себе си. Кралят го бе определил за нормално и разказа за здравия свят със сезони на топлина и светлина и други — на мрак.

Ожка беше готова за топлината.

Това бе първото й усещане, когато я връхлетя кръвната треска. Разкошна топлина. Беше виждала изгорелите черупки на провалилите се предшественици, но приветства огъня.

По онова време вярваше в силата на Холанд. В потенциала й.

Все още вярваше, независимо че нашийникът на краля опасваше врата й.

А сега, сега той я молеше отново да му се довери. Да разчита на магията му. Лично й я даде. Показа й кръвните заклинания. Помогна й да призове лед и огън. Слепи някои неща и счупи други. Рисуваше врати в рамките на света си. Сега нямаше да бъде по-различно. Все така й беше по силите.

Ожка се взря в ножа: дръжката в едната й ръка, върхът — опрян в дланта на другата. Получи заповедите. И въпреки това се поколеба.

— Кралю — поде, все тъй обърната към крепостната стена. — Не питам от страх, но…

— Знам какво мислиш, Ожка — прекъсна я Холанд. — Чудиш се защо ти възлагам тази задача. Защо не ида лично. Истината е, че не мога.

— Няма нищо, което да не е по силите ви.

— Всичко си има цена — уточни той. — За да възстановя този свят — нашия свят — се наложи да пожертвам част от себе си. Ако си тръгна сега, не съм сигурен дали ще бъде по силите ми да се върна.

Значи оттам идеше силата. От заклинание. От сделка. Ожка бе чувала кралят да си говори сам, сякаш спори с някой друг; забелязваше какво витае в сенките около него, от време на време виждаше отражението му да се движи, а той — не…

Колко ли бе пожертвал Холанд вече?

— Освен това… — той положи длани на раменете й, при допира му през нея плисна горещина и магия. — Дадох ти сила, използвай я.

— Да, кралю мой — прошепна тя.

Дясното й око запулсира, докато той обгръщаше слабото й тяло със своето по-високо, оформяше я по свой образ и подобие. Ръцете му, сянка на нейните, се плъзнаха от раменете до лактите и китките, накрая отпусна длани върху нейните.

— Всичко ще е наред, Ожка, стига само да си достатъчно силна.

Ами ако не съм?

Не мислеше, че е изрекла думите на глас, но така или иначе кралят ги чу.

— Тогава си загубена, аз — също…

Думите бяха студени, но не и тонът, с който Холанд ги изрече. Гласът му бе спокоен както винаги — шлифован до съвършенство камък — ала от тежестта му коленете на Ожка поддадоха. Той приближи устни към ухото й:

— Аз обаче вярвам в теб.

С тези думи насочи ръката й с ножа със своята и прокара острието по кожата. Бликна кръв, по-тъмна от мастило, и той притисна нещо към окървавената й длан. Монета — червена като косата й, със златна звезда в средата.

— Знаеш какво желая от теб — насочи ранената й ръка и монетата към студената каменна стена. — Знаеш какво трябва да сториш.

— Няма да те подведа, кралю мой.

— Надявам се — Холанд се отдръпна от нея, отнасяйки със себе си и топлината.

Ожка преглътна и се съсредоточи върху мястото, където кървящата й длан срещна ледения камък. Изрече командата точно както я бе научил той:

— Ас траварс.

При тези думи белязаното й око запя в черепа, кръвта й потръпна. Там, където ръката се срещаше с камък, сенките се претвориха във врата. Ожка искаше да я прекрачи, да премине отвъд, но така и не й се отвори възможност.

Мракът я подметна напред. Светът се разкъса. Тя — също.

Кожата й гореше, кръвта й замръзваше, всичко беше болка.

Продължи само миг и цяла вечност, и после не остана нищо.

Ожка рухна на колене, разтреперана от мисълта, че се е провалила. Не беше достатъчно силна. Не беше достойна. И сега си бе отишла, отскубната от света си, от целта си, от своя крал. Този покой, това вкореняващо усещане… навярно беше смъртта.

Да, но…

Смъртта не би трябвало да има ръбове, а тази имаше. Ожка ги усещаше дори със затворени очи. Долавяше къде свършва тялото й и къде започва светът. Смъртта би ли могла да бъде съвсем различен свят? Имаше ли музика в нея?

Тя отвори очи и изпъшка, когато видя улични павета под себе си и нощно небе с червеникав оттенък. Вените й горяха, тъмни на фона на кожата. Окото й пулсираше от мощ. Алената монета бе залепнала в дланта й, а ножът блестеше върху камъните на няколко крачки встрани.

Осъзнаването я разтърси от глава до пети.

Беше успяла!

От гърлото й се изтръгна възглас — смес от потрес и триумф. Изправи се на крака. Всичко я болеше, но Ожка се наслаждаваше на болката. Значи е жива, оцеля. Подложиха я на изпитание, премина през него и издържа с почести.

Кралю мой?, помисли си и се пресегна през мрака от пространство и стените между световете. Стени, които тя премина.

Пратеничке моя.

Ето го най-прекрасния глас! Нишка светлина в мрака.

Тук съм, помисли си Ожка, зачудена къде ли точно е „тук“. Холанд й беше разказвал за този свят. Червеното сияние навярно идва от реката. И онзи маяк от светлина е дворецът. Тя се вслуша в гълчавата на тълпите и усети енергията им. Пооправи светлия си плащ и спусна рижата си коса пред белязаното око. А сега какво?

Последва нова пауза, а сетне гласът на краля я споходи отново, все тъй спокоен и гладък.

Намери го.