В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (40)

II

— Видя ли, Парло? — попита Рай и стъпи на кралския балкон на стадиона. — Няма да потъне, казах ти.

Позеленелият секретар се притисна към задната стена.

— Засега се държи на вода, Ваше Височество — повиши глас, та да надвика сигнала на фанфарите.

Усмихнат, Рай се обърна към притихналата в очакване тълпа. Хиляди се бяха струпали на централния стадион за церемонията по откриването. Над тях платнени птици се спускаха и се рееха на копринени панделки и помежду им полираната каменна арена беше празна, с изключение на трите високи платформи. Там се издигаха високи пилони, на които висяха масивни щандарти, всеки с емблемата на съответната империя.

Фароанското дърво.

Весканският гарван.

Арнеският потир.

На всяка платформа се извисяваха дванайсет по-ниски пилона с навити флагове, в очакване на носителите си.

Всичко беше съвършено. Всички стояха в готовност.

Фанфарите заглъхнаха и хладен бриз разлюля къдрите на Рай. Той посегна към прилепналата о слепоочията му златна диадема. Носеше и други накити — по ушите, на врата, на яката и маншетите, и щом златото по него засия ярко, гласът на Алукард пропълзя по кожата му.

Боя се, че не си наблегнал достатъчно…

Рай спря да се суети. Зад него кралят и кралицата седяха величествено на позлатени тронове, обградени от лорд Сол-ин-Ар и братът и сестрата Таскон. Мастър Тийрън бе застанал отстрани.

— Разрешавате ли, татко?

Кралят кимна и принцът пристъпи напред, за да се озове най-отпред и в средата на обърнатата към арената платформа. Кралската тераса бе разположена не на най-горния ред на трибуните, а вградена в средата на една от наклонените страни — елегантна ложа между входовете за състезателите и право срещу платформата, където се намираха съдиите.

Тълпата постепенно се укроти, а Рай се усмихна и вдигна златен пръстен с размер на гривна. Заговори, а омагьосаният метал усилваше думите му. Същите магически пръстени — макар медни и стоманени — бяха разпратени по таверни и ханове из града, всички да могат да слушат. По време на състезанията коментаторите щяха да използват пръстените, за да държат града осведомен за всички победи и поражения, но в този момент вниманието на целия Лондон принадлежеше на Рай.

— Добро утро на всички, събрали се днес!

Вълна от приятна изненада премина през тълпата — присъстващите осъзнаха, че принцът говори арнески. При предишния турнир, състоял се в Лондон, бащата на Рай се бе изправил пред народа си и заговори на висш кралски, а преводач на платформа под него изричаше думите на езика на простолюдието.

Само че турнирът не беше просто държавно дело, каквото и да беше мнението на краля. Беше празненство за народа, за града, за империята. Така че Рай се обръщаше към своя народ, град и империя на техния език.

Отиде и една крачка по-далеч: под него платформата, предназначена за преводачи не само от Арнес, но и от Фаро и Веск, бе празна. Чужденците се мръщеха, питайки се дали отсъствието им е някаква обида. Ала израженията им преминаха във възхита, когато Рай продължи с обръщение към весканците:

— Глад’ач! Анаг саел таш! — и сетне, също тъй гладко, премина на змийския език на Фаро. — Сасорс норан амурс.

Той остави думите да заглъхнат, опивайки се от реакциите на зрителите. Рай от малък се справяше много добре с езиците. Време беше да му влязат в работа.

— Баща ми, крал Максим, ми оказа честта да отговарям за тазгодишния турнир.

Този път, когато заговори, думите му отекнаха от ъглите на стадиона, а гласът му зазвуча и на съседските два езика. Илюзия. Лично Кел му помогна да я проектират с помощта на разнообразни гласови и пренасящи заклинания. Баща му твърдеше, че силата се таи в представата за нея. Вероятно същото важеше и за магията.

— В течение на повече от петдесет години Елементалните игри са ни събирали чрез честен спорт и празненство, давали са ни повод да отдадем чест на весканските ни братя и сестри и да прегърнем фароанските ни приятели. И макар че само един магьосник — и един народ — ще спечели тазгодишната титла, надяваме се Игрите да продължат да символизират връзката между великите ни империи! — Рай вирна глава и грейна в лукава усмивка. — Но едва ли сте дошли тук заради политика. Дошли сте да видите магията, струва ми се!

Одобрителен рев разлюля тълпата.

— Добре тогава, представям ви вашите магьосници!

От основата на кралската платформа полетя руло лъскав черен плат, с тежести в долния край, за да се изпъне в цялата си дължина. Подобно платнище се разтвори и от противоположната страна на арената.

— От Фаро, нашата уважаема съседка от юг, ви представям близнаците на вятъра и огъня, Тас-он-Мир и Тос-ан-Мир, тъкача на шепоти Ол-ран-Ес, несравнимия Ост-ра-Гал…

Щом Рай изречеше някое име, то се появяваше с бели букви върху тъмния копринен флаг под него.

— От Веск, наши достойни съседи от севера, ви представям грамадния като планина Ото, непоклатимия Вокс, свирепия Рул…

И с всяко изречено от него име, съответният магьосник тръгваше да пресича арената долу и заемаше отреденото му място на подиума.

— И последно, от нашата велика империя Арнес, представям ви огнената котка, шампионката Кисимир… — гръмовно ликуване разтърси зрителите, — морския крал Алукард, ветрородния Джинар…

И щом всеки магьосник заемеше мястото си, избраният от него флаг се разгръщаше над главата му.

— И Камеров, сребърният рицар!

Всичко беше танц — сложен, елегантен и хореографиран до съвършенство.

Тълпата избухна в аплодисменти щом на студения утринен въздух заплющя и последният арнески флаг — чифтът остриета над Стасион Елсор.

— В течение на идните пет дни и нощи — продължи Рай, — тези трийсет и шестима магьосници ще се състезават за титлата и короната… — той докосна златото на главата си. Със смигване подхвърли: — Тази няма как да получите, тя си е моя… — Вълна от смях разлюля трибуните. — Не, турнирната корона е много по-пищна. Несравними богатства, несравнима известност, прослава на името, на дома и на кралството!

Всички следи от текст изчезнаха от черните завеси и в бяло се появиха редовете на турнирната схема.

— За първия рунд жребият на нашите магьосници вече е изтеглен… — В мига на изричането на тези думи имената се изписаха по ъглите на схемата. Зрителите забучаха възбудено и магьосниците също се размърдаха, зърнали за първи път имената на съперниците си.

— Осемнайсетте победители — продължи Рай, — на свой ред ще теглят жребий, и деветимата, които ще продължат, ще бъдат разделени на групи по трима и ще се изправят един срещу друг. За битката във финалния сблъсък ще излезе само един от всяка група. Трима магьосници ще стъпят на арената и един ще си тръгне с победата. Тъй че, кажете ми — завърши принцът и завъртя златния пръстен в ръце, — дали сте готови да видите малко магия?

Глъчката на стадиона се надигна до оглушителен рев и Рай се усмихна. Дори и да не бе способен да призове огън или да повика дъжд, или да накара дърветата да растат, все пак знаеше как да влияе на тълпата. Усещаше възбудата на зрителите, все едно пулсира в гърдите му. Всъщност, не само тяхната възбуда.

Също и възбудата на Кел.

Добре, братко, помисли си, балансирайки златния пръстен на палеца си като монета.

— Настъпи време да се маете, да се дивите и да изберете фаворитите си. И тъй, без да протакам повече…

Рай подхвърли златния диск високо във въздуха и в същия момент над главите на множеството избухнаха фойерверки. Всеки взрив на светлина вървеше ръка за ръка с полунощно тъмна струя дим — илюзия за нощ, която стигаше само до рамките на фойерверка и го очертаваше на фона на зимното сиво небе.

Принцът улови пръстена и го вдигна отново, а гласът му изтътна над трясъка на фойерверките и възгласите на тълпата:

— Обявявам Игрите за открити!