В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (5)

III

Огъст вдигна глава към слънцето и се наслади на късната лятна утрин. Остави тялото си да се движи, а умът да кротува блажено. Изумително беше с каква лекота му се удаваше да мисли праволинейно в движение, дори без цигулката. Вървеше по напукани тротоари и покрай сгради със заковани прозорци. Половината представляваха изгорели черупки, изоставени и изкормени, а годните материали — отмъкнати за укрепване на други постройки. Южен И. все още приличаше на изкормен труп, но се възстановяваше. АФ бяха навсякъде, стояха по покривите, патрулираха по улиците, пращаха си радиосигнали от ръчните станции на реверите. Нощем ловуваха чудовища, а денем се опитваха да спрат създаването на нови. Престъпност. Това беше причината. Корсаите, малчаите, сънаите — бяха резултат от нея.

Огъст се смеси с гъстите тълпи пешеходци и се насочи на север, а градският шум го обграждаше като музика, смес от хармония и дисонанси, ритъм и противопоставяне. Напластяваше се до безкрай и накрая мелодията се препъна в дискорд, а чудото се превърна в кошмар. На момчето му се наложи да се бори да се съсредоточи върху пътя си вместо върху всичко по него. Самият маршрут беше лесен — четири пресечки по права линия до булевард „Централен“.

Пак по права линия — преход през Шева.

Огъст забави крачка, когато го зърна.

Бариерата — масивна, триетажна барикада, набучена с камери — пресичаше центъра от изток на запад, оградена от ивици чист метал. Стената беше плод от шест години териториална война, по време на която всеки акт на насилие и всеки мъртъв човек отваряха врата за появата на бял свят на нови корсаи и малчаи. И всичко това — само защото Флин държеше града, а Харкър го искаше.

На две пресечки западно се намираше Безплодното — съсипано поле с изгорена земя, напомняне и за двете страни. Навремето там имало площад, късче зеленина в сърцевината на града, но сега нямаше нищо. Хората казваха, че се виждали очертанията на мъртъвците, все още призрачно изложени на тротоара. Според повечето войници по време на последния ден от териториалните войни Хенри Флин детонирал там оръжие, нещо достатъчно лошо да изтрие всякакви следи от живот. Огъст не го вярваше — не искаше да вярва — но каквото и да се беше случило в онзи ден, заплахата от повторението му стигаше да принуди Харкър да обяви примирие, да се съгласи да разреже град И. на две.

Денем столицата още представляваше едно цяло, поне на теория. През Шева бяха пробити три портала, та хората да минават от едната в другата половина, това обаче се осъществяваше под зоркото наблюдение на въоръжени патрули и вечно бдителните червени очи на въртящи се камери, а в добавка минаващият трябваше да показва идентификацията си, за да се уверят сканиращите камери, че е човек.

Което представляваше проблем.

Огъст зави по тясна, полуразрушена улица, успоредно на Шева и по нея стигна до офис сграда с прозорци, покрити със стоманени листове. Двойка войници пазеха входа. Жената на рецепцията му кимна отсечено. Охраната го провери и го изпрати с отделен асансьор в мазето. Малки точици неонова боя по стената бележеха маршрута му и той ги последва през лабиринт от влажни коридори до масивна барикада. Или поне нещо с вид на такава. Разбутани настрани, металните й листове разкриваха тунел и Огъст се промъкна през него, за да стигне до подобна фалшива преграда и от другата страна. Отвори я и излезе в мазето на апартамент на приземния етаж.

Тук беше тихо и той се спря, потресен колко облекчен се чувства да остане насаме толкова скоро. Даде си десет секунди в очакване сърцето му да забави ход и нервите му да се отпуснат, преди да се отупа и да се качи по стълбите.

Парис пушеше цигара от цигара и готвеше закуска.

Дори не се стресна, когато Огъст изникна в кухнята зад нея.

— Добрутро, кукло! — подвикна тя, а железният й медальон се клатушкаше твърде близо до омлета. Съюзниците от Северната страна бяха рядкост — и то много скъпа — и дори те представляваха сериозен риск. Ала Хенри и Парис бяха стари приятели, а тя беше минала и проверката на Лио. Огъст се огледа. Апартаментът й беше… удобен, като на снимките, които бе виждал в списания отпреди Явлението. Плочки, дърво и прозоречни стъкла.

— Картата за метрото е на масата.

— Благодаря, Парис. — Момчето дръпна ципа на военното си яке и го окачи на куката до вратата. Ръкавите на ризата му се бяха вдигали отново и се виждаха два реда черни чертички. Дръпна маншетите, макар че Парис не можеше да види белезите. Всъщност, не виждаше нищо.

Парис може и да беше сляпа, но в замяна другите й сетива работеха по-изострено. Достатъчно, за да забележи липсата на цигулката — не различи почти недоловимата вибрация на струните й в калъфа. Издуха замислено облаче дим.

— Днес няма ли да има концерт? — Пепел от цигарата й наръси яйцата.

Огъст привично обви пръсти около дръжката на калъфа, ала откри само въздух.

— Не. — Той изрови от чантата си сакото на академия „Колтън“ и го навлече пред огледалото в коридора. Изненада се да види как, почти по навик, криви лице в гримаса.

— Флин ми каза за музиката ви — промърмори Парис под нос и по тона й и начина, по който произнесе „ви“, се разбираше, че има предвид и трима им. — Винаги съм се чудила как ли звучи…

Огъст закопча сакото.

— Надявам се никога да не узнаеш — отсече и тръгна към вратата. — Ще се върна преди здрач.

— Пожелавам ти приятен ден в училище! — подвикна Парис, докато той затваряше вратата и, за разлика от Лио, май беше искрена.

Огъст излезе на улицата и вдиша с облекчение — без проблеми бе оставил Шева зад гърба си. После обаче се обърна на север и се ококори. Беше се подготвил, но въпреки това разликата между двете страни на град И. го удари под кръста. Северният град не представляваше изкормена от бомбардировки черупка. Някогашните му белези до един бяха прикрити и пребоядисани. Тук сградите сияеха — целите от метал, камък и стъкло — и улиците гъмжаха от елегантни коли и добре облечени хора. Дори Харкър да държеше войници по улиците, те се сливаха с тълпата. Една от витрините насреща преливаше от множество пъстроцветни плодове и на Огъст му се прииска да ги опита, макар да знаеше, че ще се окажат безвкусни.

Гледката възпламени гнева му — при тази илюзия за безопасен, чист град и чертичките по кожата му настръхнаха предупредително, топлината им се противопостави на болезнената студена тежест на медальона на гърдите му.

Хайде, съсредоточи се!

Най-близката метростанция се намираше на една пресечка разстояние. Южният град беше затворил метрото — оказало се бе прекалено опасно, понеже корсаите се събираха в тъмните подземия — и тунелите почти навсякъде бяха задънени, макар Огъст да знаеше, че армията на Хенри все още ги използва при необходимост.

Той взе стъпалата по две наведнъж. Някъде бе чел, че град И. е построен не само нашироко, но и нависоко — всъщност сградите били издигнати върху стария град, метрото минавало по някогашните му улици. Не знаеше дали е вярно, ала метростанцията в дълбините беше чиста колкото улиците отгоре, облицована с бял мрамор и, почти изолирана от буботенето на уличното движение, из нея се носеше тиха класическа музика. Концерт за пиано. Нямаше следи нито от борба и страдание, нито останки от ужасите, изпълзяващи нощем. Метрото представляваше фокус, предназначен да примами южняците отвъд границата и да напомня на северняците за какво точно плащат.

Огъст стигна до платформата, но влакът тръгна под носа му. Изчака следващия, небрежно облегнат на една колона, а погледът му се плъзна последователно по целуваща се двойка по-нататък по перона, по уличен музикант с китара и накрая се спря на момиченцето пред него. То се държеше за ръката с някаква жена и го погледна. Огъст я проучи на свой ред, очарован от близостта до толкова малко дете. В казармата децата се брояха почти на пръсти, рядко се срещаха и в целия Южен град. Момиченцето му се ухили широко и той отвърна на усмивката й.

После тя запя весело:

— Чудовища, чудовища, малки и големи,

Дебнат да те схрускат те за нула време!

Огъст потрепери.

— Корсаи, корсаи, черни и зъбати,

Лакомо изглозгват здрави и сакати!

— Малчаи, малчаи, бледи и лукави,

Смучат ти кръвчицата, капка не оставят!

Огъст преглътна мъчително, понеже знаеше чий ред е.

— Сънаи, сънаи, с воал пред очите,

Песни сладки пеят и гълтат душите!

Усмивката на момиченцето грейна още по-широко:

— Чудовища, чудовища, големи и малки,

Дебнат да те лапнат, че сме залци сладки!

Песничката завърши с тихичък радостен възглас, от който на Огъст му призля и той отстъпи крачка назад. Влакът влезе в станцията и той се качи в друг вагон.