В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (4)

II

Черният седан се вряза в града като нож.

Кейт гледаше как разцепва улиците, разсича мостовете, а движението се разтваря като рана, за да пропусне колата на път през Северния град. Отвън утрото бе ярко и шарено, но отвътре приличаше на стар филм, затъмнените прозорци изсмукваха всичките му цветове. От радиото се носеше подсилваща илюзията за покой класическа музика — мека, ала ритмична — и повечето хора я приемаха напълно доброволно. Кейт помоли шофьора Маркъс, мъж с каменно лице, да смени станцията, той пренебрегна желанието й и тя си сложи лявата слушалка и пусна плейъра си. Мощни пулсации, ритъм и гневен глас обгърнаха света й, тя се облегна върху кожената тапицерия на задната седалка и остави града да минава покрай нея. Оттук изглеждаше почти нормален.

Град И. беше място, което Кейт познаваше само от отделни моменти, щракнати кадри, застинали мигове, свързани от години пространство между тях. Бяха я отпратили в името на нейната безопасност, за втори път я отвлякоха през тъмни часове на нощта и за трети я прогониха заради престъпленията на майка й. И ето, най-сетне се бе върнала там, където й е мястото. В бащиния й град. Редом с баща си.

И този път нямаше да ходи никъде другаде.

Кейт се заигра със запалката си, докато изучаваше облегнатия в скута си таблет — картата на град И. изпълваше екрана. На пръв поглед приличаше на другите супер градове — нагъчканият център се разгръща във всички посоки — ала щом чукна екрана с метален нокът, на него се появи нов пласт информация.

Черна черта се вряза през изображението отляво надясно и раздели града. Шева. В реалността линията не беше права, а бе ясно очертана и разрязваше И. на две. Застанеш ли от Северната страна, намираш се на територията на Калъм Харкър. Застанеш ли от Южната, стъпил си в земята на Хенри Флин. Толкова простичко решение след шест хаотични, брутални години битки, саботаж, убийства и чудовища. Прокарай черта в пясъка. Застани в своята половина. Нищо чудно, че примирието поддаваше.

Флин беше идеалист, а приказките за правосъдие си имаха чар, хубаво беше да се ръководиш от „кауза“, но в резултат на това хората му измираха. Плът и кръв срещу зъби и нокти.

Град И. не се нуждаеше от префърцунени моралисти. Нуждаеше се от човек, готов да го вземе под крилото си. Някой, който не се бои да си оцапа ръцете. Нуждаеше се от Харкър. Кейт не страдаше от самозаблуди — знаеше, че баща й е лош човек — този град обаче не се нуждаеше от добри хора.

Добро и зло са слаби думи. Чудовищата не се трогват от намерения и идеали. Ето ги простите факти. В Южната част цареше хаос. Северната въплъщаваше реда. Вярно, купен и платен с кръв и страх, ала все пак ред.

Кейт плъзна показалец по протежение на Шева и над сивия квадрат, който бележеше Безплодното.

Защо баща й се бе примирил само с половината град? Защо бе оставил Флин да се крие зад стената си просто защото има няколко странни чудовища на каишка?

Кейт подъвка устната си и чукна пак по картата, за да се появи трети слой информация.

Върху очертанията на град И. се наслоиха три концентрични кръга — като мишена. Представляваха мрежа на риска, създадена да показва умножаването на чудовищата и необходимостта от внимание при приближаването към центъра на града. Външният кръг бе образуван от зелен пръстен, последван от жълт и червен в средата. През деня хората по правило не обръщаха внимание на зоните, но всички знаеха границите — мястото, където жестокото червено отстъпва на трескавото жълто, преди да се разреди до относителната безопасност на зеленото. Разбира се, за хората под защитата на Калъм Харкър рискът падаше почти до нула… стига да стоиш в границите на Северния град. Минеш ли покрай зеленото, попадаш в Пустошта, където Северът и Югът нямат значение, понеже там всеки отговаря сам за себе си.

Стигнеш ли достатъчно далеч, накрая ще стъпиш отново на сигурна почва — навън покрай границите, където чудовищата още бяха рядкост, а населението си стоеше малобройно. Там, където хората от градския конгломерат не бяха добре дошли, да не би да донесат мрака със себе си. Там, където едно момиче имаше възможност да изгори параклис или да лежи в ливадата до майка си и да изучава летните звезди…

Разнесе се бибипкане и Кейт вдигна глава, а къщата в провинцията се претопи отново в улиците на града. Взря се покрай преградата към шофьора и предното стъкло, и към сребърния гаргойл на капота. Колата поначало се продаваше с фигурка на ангел, с ръце и криле, разперени назад от невидим вятър, ала Харкър я беше отчупил и заменил със звяр, присвит напред и вкопчил миниатюрните си нокти в предния ръб на решетката.

— Това е град на чудовища — беше казал той и захвърлил ангела на боклука.

Бащата на Кейт беше прав за това. Ала чудовищата — истинските чудовища — не приличаха на глупавите малки орнаменти по капака. Не, истинските чудовища бяха много по-ужасни.