Кон Игълдън
Синовете на Спарта (27)

25

Когато персийските стрелци приближиха достатъчно, за да пуснат стрелите си, реката вече се виждаше. Щитовете и нагръдниците спасиха повечето гърци, но някои стрели улучиха мишените си. Ранените биваха изнасяни напред над главите на онези, които продължаваха да вървят, след което ги слагаха на носилки. Някои крещяха от болка, докато други само се мръщеха.

Бродът беше широк само двайсетина крачки — стар кирпич и керемиди, които се превърнаха на кафява кал още под краката на първите редици. Зад тях персите започнаха да стават все по-дръзки. Стрелците се втурнаха напред и стрелите им засвистяха във въздуха около Ксенофонт. Той видя как Филезий дава заповед и прашкарите най-сетне отвърнаха с всичко, с което разполагаха. За разлика от персите, те се нуждаеха само от гладки камъни. Такива имаше с хиляди покрай реката и гърците завъртаха прашките си със зашеметяваща скорост, преди да стрелят, и моментално се навеждаха за нов камък.

Стрелците се пръснаха панически. Само десетина бяха повалени от първия залп, но се бяха сблъсквали с прашкари и преди и затова приклякаха и се просваха на земята. Камъните продължаваха да валят отгоре им и тогава, но в паниката си персите останаха с впечатление, че са изправени срещу много по-многоброен противник, отколкото беше в действителност. Офицерите им крещяха да стават и да стрелят, но те не бързаха да изпълняват заповедите им. Един по един стрелците се изправиха и видяха колко малко са нападалите около тях камъни и колко малко са повалените им другари. И отново вдигнаха лъковете си.

В тези скъпоценни моменти гърците успяха да прекосят реката. Когато и последните стигнаха отсрещния бряг, уморените прашкари влязоха в строя. Хоплитите от последните редици свалиха щитовете си, обърнаха се и побягнаха в тръс. Стотици погледнаха уплашено назад, когато персийските конници видяха как врагът бяга. Те си закрещяха пронизително един на друг, като сочеха с мечове и размахваха копия във въздуха. Стрелците може и да не бяха успели, но конниците виждаха враг, който им е обърнал гръб и бяга. Бродът беше неохраняван. По-добър момент от този не можеше да има.

Конниците моментално смушиха конете и препуснаха в галоп, като вдигаха пръски. Пред тях отстъпващите редици внезапно спряха и се обърнаха. Персийските конници крещяха ликуващо, но изведнъж се озоваха срещу плътна редица воини с червени наметала, които не показваха никаква следа от паниката, която се долавяше допреди малко. Персите продължаваха да се носят към спартанците, които вдигнаха щитовете си и се превърнаха в непреодолима бронзова стена от елитни воини. Конниците задърпаха поводите, за да спрат конете, макар че онези отзад ги приканваха да продължават с дивите си викове.

Три редици спартанци атакуваха врага, вдигнали щитове и копия. Бродът беше идеалната тясна точка и Ксенофонт беше преценил добре положението. Най-добрите му хора заградиха персийската конница, докато тя нямаше място за маневриране. Персийските стрелци не можеха да окажат поддръжка, без да рискуват да улучат собствените си хора. Стрели все пак свистяха във въздуха, но половината персийска конница трябваше да отстъпи, като изоставяше конете си в почервенялата от кръв река и стотици другари, които бяха съсечени от спартанците.

След малко гърците се оттеглиха наистина, като поддържаха добро темпо. Бяха изгубили хора, но бяха нанесли сериозни щети на преследвачите си. Земята зад тях беше покрита с вражески трупове. Мнозина бяха избити с преднамерена жестокост, за да изплашат онези зад тях.

В замяна на този рискован ход вече разполагаха с коне. Ксенофонт остана доволен, когато огледа всички коне и ги разпредели на доброволците, които твърдяха, че могат да яздят. Назначи Хефест за техен началник и си взе кон от един атинянин въпреки протестите му.

— Това беше триумф, а не малка победа — извика той на всички. — Вече никога няма да бъдем толкова уязвими. — Погледна назад към труповете край реката, после към хълмовете пред тях, които се издигаха в далечината. Персия обхващаше половината свят, но той се закле, че ще излязат от нея.

Даде заповед на карето да продължи напред пред погледа на вбесения враг, който продължаваше да се тълпи на другия бряг. Нямаха време да напълнят меховете с вода, тъй като противниковите стрелци само чакаха подобен опит. Затова поеха напред с пресъхнали уста през земя, на която тук-там се виждаше зеленина. Вървяха цял ден и когато останалите персийски конници най-сетне ги застигнаха, успяха да ги задържат на разстояние с помощта на новите си коне и метателни копия.

Когато слънцето отново увисна над хоризонта, бяха изгубили усещането за възбуда от сутринта. Гладът и жаждата бяха най-големите им проблеми, макар че изглеждаше, че ще намерят подслон за нощта. Съгледвачите бяха съобщили за изоставен град, до който можеха да се доберат. От часове гледаха как стените растат пред тях, докато най-сетне стигнаха до тях и влязоха през една отдавна разрушена част, превърнала се в купчина камъни.

Улиците тънеха в прах и никъде не се виждаха признаци на живот. Градът беше огромен и неестествено притихнал; по стените лазеха дългоопашати гущери, които се разбягваха уплашени. Всички, които можеха да ловуват, се пръснаха на групи из града, за да уловят всичко, което намерят. Една група попадна на леопард и един човек пострада сериозно, преди да успеят да прободат животното. Други уловиха гълъби и тракането на камъните отекваше по улиците — прашкарите продължаваха да се упражняват, твърдо решени да се превърнат в заплахата, на която само се бяха престрували досега.

Ксенофонт откри на един площад голяма пирамида, извисяваща се на почти шейсет крачки. Не видя вход и не можеше да си обясни съществуването й на това място. Един капитан му даде нещо като стъклена леща във формата на рибешко око, което бе намерил в прахта на улицата. В някои сгради имаше запазени кости и парчета от бронзови доспехи, защитавали някой древен воин. Всичко показваше, че някъде в миналото, преди незнайно колко столетия, градът е бил сполетян от катастрофа.

Гърците бяха заловили пленници при реката и бяха запазили няколко десетки живи, за да ги разпитат. Ксенофонт заповяда да убият първия като пример за останалите, след което ги разпитва цялата вечер, докато войниците му предаваха намерената храна на жените от лагера. Запалиха огньове от старо дърво, което беше толкова изсъхнало, че се разгаряше само от една искра от огнивото. Миризмата на печено изпълни устите им със слюнка и макар че не откриха вино, намериха глинени стомни, в които някога бе имало вино, както и кладенец с чиста вода. При смесването на утайката с водата се получи напитка, която беше горе-долу поносима и съдържаше някакъв намек за грозде.

Един от пленниците каза, че градът се наричал Лариса, докато друг твърдеше, че бил Нимруд, някогашна столица на мидийците. Всичко трябваше да се превежда от знаещите двата езика и разпитите се проточваха. Ксенофонт се разходи по градските стени, докато пленниците долу дрънкаха за царската войска. Беше обещал да пощади живота им в замяна на всичко, което знаеха. Залогът беше оцеляването им и той не изпитваше вина, когато трябваше да взема решение дали някой трябва да живее, или да умре. Каза им го съвсем спокойно и ясно. И тъй като един от тях вече лежеше мъртъв върху прашните камъни, останалите му повярваха и запяха като птички.

Чу изсвирване и когато се обърна, видя Хефест и Палакис да се качват на стената по тесните стъпала. Ксенофонт им се усмихна, макар че вътрешно въздъхна. Клеарх никога не беше споменавал, че воденето на хора означава почти пълна липса на възможност за уединение, но явно беше така. Ксенофонт знаеше, че Сократ обича компанията на други — старецът буквално грейваше и се оживяваше, когато беше заобиколен от хора. За самия Ксенофонт и простите разговори бяха досада. Предпочиташе сериозните проблеми, които да решава един по един с ума и силата си. Запита се за момент дали да не ги отпрати, но и този път красотата на жената го накара да размисли. Този град беше място на смърт и зловеща тишина, царували тук векове наред. Черните къдрици на Палакис бяха като ореол около лицето й и й придаваха вид едва ли не на горгоната Медуза.

— Помолих да те видя, Ксенофонте — рече Палакис.

— Така ли? — Ксенофонт хвърли поглед към Хефест. Младият атинянин изглеждаше увлечен по жената като кутре. Ксенофонт остана изненадан от завистта, която изпита, когато Палакис докосна ръката на младежа. Помисли си, че на лицето му не се е изписало нищо, но подозираше, че Палакис е доста добра в разчитането на мъжките реакции.

Въздъхна.

— Палакис, трябва да… — Млъкна преди да е казал нещо обидно, като си припомни дисциплината, която беше видял у спартанците. Той трябваше да води тези хора. Ако това означаваше край на уединението, налагаше се да го приеме. — Какво желаеш от мен?

— Просто компанията ти — отвърна тя. — Хората се страхуват, а уплашените мъже и жени не стават за компания. Исках да поговорим за шансовете ни.

Ксенофонт се засмя и поклати глава.

— Бих се показал като лош водач, ако кажа, че са нищожни, нали? Не мога да предсказвам бъдещето. Дори и най-посредствените оракули сигурно са по-добри от мен.

Усмивката й изчезна и той долови напрежението й. Заговори по-сериозно.

— Няма да се проваля поради недостатъчно усилия. Кълна се, ще отговарям за всеки мъж, жена и дете, тръгнали с мен. Те са мои хора, Палакис. Клеарх не би ги изоставил в чужда земя, за да бъдат изклани или поробени. Аз също не бих го направил, докато дишам. — Той млъкна и тя кимна, приемайки клетвата му. — Ще искам от тях всичко, което могат да дадат. Искам същото и от себе си. Отвъд това… — Ксенофонт погледна към хоризонта и се вцепени, така че Хефест и Палакис също се обърнаха да погледнат.

В далечината се виждаше персийска пехота. Явно цар Артаксеркс се беше отказал да ги чака да се предадат и да разчита на малък отряд стрелци да се разправят с тях. Огромни пълчища напредваха към изоставения град като петно върху земята, като наближаваща лятна буря.

— Колко са? — с треперещ глас попита Палакис?

— Кой може да каже? Осемдесет, деветдесет хиляди? Но дори и толкова, не са всичките. А това е странно.

— Може царят да се е върнал в дворците си — предположи Хефест. — В края на краищата той спечели битката. И ще се прибере, за да пирува и да устройва паради.

Ксенофонт се изненада, че се съгласява с преценката му.

— Надявам се да е така. Ако го е направил, това е в наша полза. — Хрумна му нещо, което го накара да се намръщи. — Освен ако не води втора толкова голяма войска от другата страна на града. Хефесте, би ли изтичал да погледнеш?

Младежът, който навремето му се беше подигравал на атинския пазар, тутакси се втурна презглава надолу по стълбите и изчезна от поглед. Ксенофонт се усмихна. Нищо не оформяше човек по-добре от войната, за добро или за лошо.

— Женен ли си? — попита Палакис.

Ксенофонт се закашля и се изчерви.

— А, не. Не съм женен. Отдадох живота си на политиката, в подкрепа на Спарта. Това не беше… популярно решение в Атина. И така всички възможности за женитба минаха покрай мен. — Той отново присви очи към противника, като се мъчеше да увери сам себе си, че той няма да достигне града преди падането на нощта. — Опитах… да намеря най-добрия начин на живот, как най-добре да изживея малкото години, отредени ни от боговете. Затова се посветих на велики учители и на занятия като конете и управлението на имение. Четири години бях ученик на Сократ.

— Не съм чувала за него — рече тя, с което го накара да посърне. — Но това търсене как да живееш най-добре… не виждаш ли една съпруга като част от това?

Изглеждаше искрено изненадана. Ксенофонт се изчерви още повече и се прокашля в юмрука си.

— Не. Но ще си помисля и за това. — Отърси се от странното си настроение и заговори по-уверено: — Засега трябва да се приготвим или да тръгваме, или да защитаваме един мъртъв град.

Хвана я за ръка и тя се остави да я поведе надолу по стъпалата. Палакис се усмихваше, когато той я погледна — беше заинтригувана от мъжа, който се бе оказал много по-интересен, отколкото бе очаквала. Беше решила да окуражи очевидния му интерес към нея, за да я пази с положението си. Не беше очаквала да изпита тръпка, когато той я хвана за ръка. Това беше странно. Палакис се възхищаваше на мъже като Кир и Клеарх. Те сякаш изобщо не се съмняваха в силата си. И в същото време тя се влюбваше в мъже, които изпитват трудности. Палакис се познаваше много добре и докато стъпваше на площада си каза, че трябва да е предпазлива. Истината беше, че й се искаше да изпитват нужда от нея. Усещаше, че Ксенофонт е отчаяно самотен и че много се нуждае от нея. Идеята беше опияняваща.

 

 

Ксенофонт спа на стената. Стомахът му се беше свил и главата му пулсираше болезнено, но бе решил твърдо да не се оплаква, когато толкова много други гладуват. Вечерта ловците споделиха последния си улов с всички. Той долавяше миризмата на месото, което се печеше на огньове от стара покъщнина, изсъхнала като пустинните ветрове, които виеха из града. От мястото си можеше да види персийските лагерни огньове като пръснати в мрака искри.

Притисна с юмрук корема си, когато стомахът му застена и замърмори, сякаш имаше свой глас. Първата част от месото трябваше да отиде за войниците, разбира се, после за децата, които нямаха натрупани запаси и не можеха да издържат дълго само на въздух и вода. На теория останалите можеха да получат своя дял след това, но дотогава не оставаше много, макар че полагаха усилия да напълнят колкото се може повече стомаси.

Докато мислеше за това, чу стъпки и видя засилваща се светлина — някой се качваше по стъпалата. Ксенофонт стана раздразнен, че го тормозят дори посред нощ. Почувства се смътно разочарован, когато разпозна спартанеца Хрисоф. Той носеше димяща купа в едната си ръка и бутилка в другата.

— Не си ял.

— А ти да не би да си? — отвърна Ксенофонт.

Хрисоф сви рамене.

— Аз съм спартанец — каза той, сякаш това обяснявани всичко.

Ксенофонт повдигна вежда и зачака, без да обръща внимание на предложената му купа и питие. Хрисоф въздъхна и се предаде.

— Още като момчета не получавахме достатъчно храна Помня, че съм се чувствал сит може би два пъти през живота си, по време на царско угощение. Разбира се, окуражаваха ни да крадем хляб, но никога не съм бил добър в това. Мисля…

— Окуражавали са ви да крадете ли? — изненада се Ксенофонт.

— Както казах, не ни хранеха добре. Ако успееш да надхитриш готвачите и да отмъкнеш нещо, не те наказват. Освен ако не те хванат — само че ни наказваха заради това че са ни хванали. Ние вярваме, че гладът прави момчето бързо, докато пълният корем го прави бавно и глупаво. Мисля, че може и да е истина.

— Но сега не си ли гладен?

— Разбира се, че съм. Ние се съпротивляваме на плътта, Ксенофонте. Тя е тлъсто и глупаво нещо, което се мъчи да ни контролира. Като бавен кон, ако ме разбираш — кон, който не разбира защо е бавен. Но не тълкувай думите ми погрешно. Ти трябва да ядеш, защото утре трябва да си с ясен ум. Отвъд определена граница гладът е живот.

— Нямам апетит, Хрисофе. Подели обаче паницата с мен и ще ям. Това е заповед.

Спартанецът погледна купата в ръката си. Облиза устни и си позволи да се наслади на миризмата на нещата в гъстата яхния. Подаде я на Ксенофонт и той я взе, взе и бутилката, и седна с кръстосани крака, за да се нахрани. Хрисоф извади къшей хляб, раздели го на две и му предложи половината. Двамата загребаха с хляба и задъвкаха бавно, като устояваха на отчаяното желание да се нахвърлят лакомо върху храната. Ксенофонт задъвка още по-бавно, твърдо решен да не отстъпи пред спартанеца, макар че цялото му тяло крещеше за храна.

— Не можем да останем тук — каза най-сетне. — Обкръжат ли ни, край с нас. Предай, като слизаш надолу. Тръгваме след час, най-много два. Трябва да останем пред преследвачите си.

— Няма да е лесно — тихо каза Хрисоф. — Вече не ни останаха товарни животни. Децата ще трябва да вървят или да ги носят.

— Тогава да ги носят и да се редуват. Ако се забавим, ще ни нападнат отзад. Не можем да се надяваме да защитаваме хората от лагера и в същото време да пренесем сражението при персите.

— Не можем ли? — попита Хрисоф. Беше видял как гръцкото каре се придвижва както си иска на бойното поле.

— Да, не можем — каза Ксенофонт. — Ти поиска да застана начело, спартанецо. Сега не оспорвай заповедите ми. Целта ни е да се махнем от земите под контрола на цар Артаксеркс. А не да го предизвикваме там, където е най-силен. За целта е достатъчно само да останем пред него.

— Те разполагат с огромна конница. А колко имаме ние — двеста коня? Не мисля, че са достатъчно.

— Достатъчно са да покрият тила… — каза Ксенофонт. Знаеше, че спартанецът е опитен войник. Колкото и да не му харесваше да бъде ръчкан, разбираше, че в думите на Хрисоф има смисъл. Също както Сократ го питаше десетки пъти какво е любовта.

— Ние сме бавни — каза Хрисоф и започна да брои на пръсти. — Имаме съвсем малко прашкари, така че сме уязвими за стрелците им. Трябва да се оттегляме с постоянно темпо…

— Те ще станат дръзки, щом видят, че не могат да ни накарат да спрем — призна Ксенофонт. — Ще ни тормозят със стрелите си. Какво ли не бих дал за личната гвардия на Кир! Онези шестстотин конници биха могли да ги задържат цял месец. Без тях… — Гласът му замря и той се загледа към точките светлина в далечината. — Персите предпочитат да не лагеруват прекалено близо до нас. Чудно ми е защо ли.

— Страхуват се от нощна атака, въпреки че са толкова много — отвърна Хрисоф. — Прочути сме сред тях с номерата си. Не се чувстват сигурни, ако сме близо до тях.

— Ако е така, значи трябва да тръгваме всеки ден преди тях — каза Ксенофонт. — И ако се разположат на лагер по-близо, може да рискуваме да нападнем и да разпръснем конете им.

— Това се казва дух — отвърна Хрисоф. Обаче изглеждаше мрачен и Ксенофонт го забеляза.

— Мислиш ли, че ще успеем да се измъкнем?

Дълго не последва никакъв отговор и накрая Ксенофонт си помисли, че спартанецът или няма да отговори, или е задрямал.

— Няма значение какво мисля аз — въздъхна Хрисоф. — Ще продължим напред, от една река до друга. Четиристотин или шестстотин мили — не е много. Те обаче ще продължат да се опитват да ни повалят, както кучета след елен. Дали ще успеем, или ще умрем, това не променя какво трябва да се направи. Затова ще тръгна с ведро сърце. Хората ми ще са навсякъде около мен, а враговете — отзад. Ще е добър ден.

За изненада на Ксенофонт Хрисоф го потупа по рамото, след което се изправи и се протегна.

— Опитай да поспиш, Ксенофонте. Утре ще ни трябваш рано.

— Ще дойда да те събудя — отвърна Ксенофонт.

По-скоро усети, отколкото видя усмивката на спартанеца в мрака, докато той слизаше надолу.

 

 

Всички спартанци, които се събираха на площада за похода, се познаваха. Поздравяваха приятели и коментираха предстоящия ден и странния град, в който бяха. Нощта беше достатъчно топла да спят на открито, вместо да рискуват да бъдат ужилени от скорпиони в отдавна изоставените къщи. Изпразваха мехурите си и отпиваха от меховете си, макар че жаждата им си оставаше остра.

Луната беше още високо в небето и на изток нямаше никакви признаци на зазоряване, когато потеглиха отново. Хората от обоза отново се подредиха вътре в карето като неспокойно сърце, обградено от всички страни от войници. Излязоха от града и продължиха напред, настръхнали от нощния хлад. Някои поглеждаха назад, очаквайки със страх да чуят викове или тропот на копита, но нищо не нарушаваше тишината и покоя на нощта.

Когато слънцето най-сетне изгря, вече се бяха отдалечили на десетина мили от града. Ксенофонт даде заповед на Хефест да прати съгледвачи както назад, така и напред. Благодарение на конете можеха да виждат по-надалече — без тях бяха почти като слепи. От персите обаче нямаше и следа и гладът беше онзи, който ги принуди да спрат при две села. Откриха кошара с кози и зимник, който се оказа пълен с шамфъстък и бадеми, приготвени за продажба. Селяните безпомощно гледаха как опразват мазетата им, но поне не бяха избити или поробени. Ксенофонт трябваше да даде заповед за последното. С мъка изхранваха хората от обоза и не можеха да увеличават броя им с роби.

Съгледвачите се върнаха преди да са прекарали половин ден в селото, но времето беше достатъчно да попълнят запасите вода и дори да качат малките деца в две каручки, теглени от мулета. Собствениците им гледаха печално как гърците продължават по пътя си с имуществото им.

Видяха персийската конница малко преди настъпването на вечерта. Една редица приближи да огледа карето — все едри и силни воини, извадили саби и извити ятагани в недвусмислено заплашителни жестове. От самия цар и приближените му нямаше и следа. Ксенофонт бе доволен, че не вижда пехотинци. Сама конницата не беше в състояние да пробие редиците им и да премине през копията. Ксенофонт се осмели да се надява, че царят може да е дал заповед просто да бъдат следени, докато не напуснат земите му.

През нощта останаха будни заради конниците, които препускаха близо до лагера. Бяха намерили малък поток и го прегазиха, за да си починат от другата страна, но беше трудно да заспят, след като от мрака долитаха викове и вой. Хефест искаше да препуснат и да ги атакуват, но Ксенофонт забрани. Трябваше да пазят малкото коне, с които разполагаха. Сънят беше по-маловажен от защитата им, поне засега.

Звездите още блещукаха в небето над лагера, когато тръбите зазвучаха тревожно. В лагера се втурнаха съгледвачи и се развикаха и всички грабнаха оръжията си. Ксенофонт се изправи и се почеса под мишницата, която се беше разранила от потта. Умората го беше унесла в по-дълбок сън, отколкото бе предполагал, но прозявката му застина, когато вдигна очи. Светът беше сивкав преди зазоряване, но той успя да види черен океан от войници, които приближаваха в мълчаливи редици само на четиристотин крачки от мястото, на което се намираше. Бяха успели да се приближат, възползвайки се от прикритието на мрака. Когато светлината се засили, Ксенофонт видя Тисаферн, яхнал коня си пред морето от хора. Беше с великолепни бели одежди.

Сърцето му заби панически. Персиецът чукна с юмрук гърдите си в подигравателен поздрав.

Вражеските редици изреваха като един и се хвърлиха напред.