Кон Игълдън
Синовете на Спарта (25)

23

Когато чуха приближаващите конници, стражите вдигнаха лагера с тръбите си. Персийският цар беше само на няколко мили от тях и реакцията беше моментална. Спартанците и тесалийците наскачаха с голи мечове в ръце, готови да посрещнат заплахата.

В мрака блеснаха факли, та конниците да могат да виждат. Зад тях се строиха редици с копия и щитове. Не помръднаха от местата си, когато видяха, че само няколко десетки души приближават лагера. Клеарх и другите пълководци не бяха сред тях и нямаше кой да им нареди да си лягат. Не че биха изпълнили подобна заповед.

Двама от капитаните на Проксен застанаха нарочно пред останалите, докато конниците спираха. Покрай персийците тичаха роби, които държаха факлите си настрани, така че маслото да не капе по голата им кожа.

Палакис стоеше извън осветената площ и не смееше да приближи. Разпозна Тисаферн и Арией, който стоеше до него мрачен и посърнал. Не знаеше дали персийският пълководец е пленник, макар че Арией като че ли яздеше с развързани ръце. Тисаферн беше онзи, който се обърна към изпречилите му се капитани — и надигна глас, за да го чуят и всички други, които оставаха в тъмното.

— Идвам в този лагер като пратеник. Нося ви тежки новини и трябва да вземете решение преди зазоряване. Водачите ви са мъртви. Те подразниха цар Артаксеркс и бяха обезглавени. Заповядва ви се да се предадете. Ако го направите, можете да очаквате известна милост. Ще бъдете поробени, но повечето от вас ще бъдат оставени да живеят. Ако не предадете оръжията си по изгрев-слънце, ще бъдете преследвани като кучета и избити един по един като пример за всички онези, които избират среброто пред честта. Великият цар не одобрява наемничеството. Разполагате с време до зазоряване да вземете решение. Разбирате ли положението, в което се намирате?

Последните му думи бяха насочени към двамата капитани, които не знаеха нито дума персийски. Усетили по погледа и тона му, че им е зададен въпрос, те поклатиха отрицателно глави. Тисаферн завъртя раздразнено очи и махна на Арией, който придвижи коня си крачка напред и преведе речта на гръцки за всички, които ги слушаха.

Палакис прехапа устна и усети как сълзите й отново напират. Клеарх беше отишъл доверчиво в онова гнездо на усойници, павилиона на царя. От загубата му, толкова скоро след Кир, й се искаше да се свие като малко дете и да обгърне колене с ръцете си. Не можеше да продължи напред. Помисли си, че може да стане робиня на някой персийски войник или благородник, и се отчая. Никога нямаше да види отново Гърция. Заплака беззвучно. Гледаше как Арией повтаря отново съобщението и видя как той трепна, когато Тисаферн вдигна ръка. Арией може и да не беше пленник, но вече не беше и властния пълководец, когото беше познавала.

Палакис ги загледа как обръщат конете си и потеглят. Светлините на факлите се смалиха на точици, докато се отдалечаваха. Тя избърса горещите си сълзи с ръка. Гримът й със сигурност се беше размазал. Нощта беше студена и макар да знаеше, че трепери, тъмнината й помагаше да остане скрита. Хиляди хора си зашепнаха около нея, но тя не взе участие в никой от разговорите. И все пак малко по малко лагерът отново притихна. Всички бяха понесли прекалено много шок и обрати за съвсем малко време. Последният удар бе зашеметил всички — да видят как водачите им заминават така пълни с увереност и надежда — само за да умрат. Това бе твърде много, за да се понесе. Звездите изпълваха небесния купол над Палакис и тя реши, че няма да заспива. В края на краищата това беше последната й нощ като свободна. Опитваше се да не мисли за онова, което щеше да дойде със слънцето.

 

 

Ксенофонт гледаше как Арией и Тисаферн се отдалечават. Стоеше в сенките на няколко крачки от факлите, невидим за тях. Помисли си, че половината лагер се е събрал да разбере какво става — гърците бяха достатъчно любопитни, когато животът им не е в непосредствена опасност. Новината, че Клеарх няма да се върне, беше като удар в гърдите. Ксенофонт изруга. Идеята, че някой може да победи спартанеца, изглеждаше невъзможна. Но нямаше как да сбърка отровното ликуване на лицето на Тисаферн. Този човек беше змия, но пък Сократ открай време твърдеше, че такива като него често процъфтяват.

Ксенофонт се върна на мястото, където си беше постлал и бе спал по гръб, скръстил ръце на гърдите си. Помисли дали да не си легне отново, но знаеше, че няма да може да заспи. По-рано бе хапнал от остатъците от някакво нещастно впрегатно животно, което беше повече кокали, отколкото месо. Изчопли парченце храна между зъбите си, загледан нагоре към ясното небе, звездите и огромната мъглява ивица, която се простираше от хоризонт до хоризонт.

Обърна се рязко, когато Хефест заговори до рамото му.

— Какво ще правиш?

— Зевсе! Трябва ли да се промъкваш така в мрака?

Хефест сви рамене, почти невидим на лунната светлина. Ксенофонт го изгледа свирепо. Беше научил атинския водач на банда да язди и оттогава младежът винаги се обръщаше към него за насоки, сякаш Ксенофонт знаеше всички отговори. Ксенофонт задъвка кожичката на палеца си. Трудно му беше да признае, че няма представа какво да правят. Още беше замаян от новината, че Клеарх, Проксен, Нет и Менон вече ги няма, наред с останалите военачалници. Беше се възхищавал на някои, докато други му бяха напълно непознати. Внезапната им смърт го беше разтърсила до мозъка на костите.

Хрумна му една идея и той внезапно тръгна напред. Хефест се поколеба за миг, но го последва и го настигна.

— Какво има? Чу ли нещо? Какво ще правим?

Ксенофонт спря. Беше се задъхал. Обърна се към младежа до себе си — деветнайсетгодишен и кален от живот, изпълнен с насилие и нередовно хранене още от дете. Все още беше загадка защо Сократ го бе посъветвал да замине с Ксенофонт. Хефест реагираше на повечето предизвикателства с юмруците си, а понякога и с камък в юмрука. Беше труден спътник, макар че трябваше да му се признае, че се справяше изненадващо добре с конете.

— Трябва да говоря с капитаните на Проксен. Те стояха най-близо до персите.

Не каза нищо повече — предпочете да затвори уста, за да не започне да дрънка за смахнатия план, който изникна напълно оформен в главата му. Хефест със сигурност щеше да реши, че е пълно безумие.

Ксенофонт тръгна към мястото, където Тисаферн и Арией бяха спрели конете си. Една факла още беше забита дълбоко в пясъка и гореше. Двамата капитани бяха наблизо, доближили тревожно глави, и разговаряха тихо. Ксенофонт ги приближи и ги заговори със спокоен глас, макар че отначало от гърлото му излезе по-скоро грачене.

— Ако имах вино, щях да вдигна чаша за последната ни нощ.

Двамата го погледнаха намръщено.

— Така ли мислиш?

— Царят изби водачите ни. Ще направи същото и с нас. Нощта минава. Когато слънцето изгрее, със сигурност ще ги видим да приближават. Просто съм изненадан… но не, вече е късно.

— Късно за какво? — моментално попита по-младият от двамата, който беше готов да се вкопчи и в най-малката надежда.

— Ако се предадем смирено на царя, всичко за нас ще приключи. Той отряза главата на собствения си брат. Какво можем да очакваме от подобен цар? Повечето от нас ще бъдат убити, останалите ще бъдат поробени. Никой няма да види отново дома. А ето че половината лагер отново си легна да спи! Мислех си, че в тях ще е останала повече борбеност. В края на краищата не бяхме победени на бойното поле. Не, ние издържаме на жега, студ и умора повече от всеки персиец, но въпреки това те очакват от нас да предадем мечовете и щитовете си и да подложим врат под секирата?

Започнаха да се приближават и други, за да го чуят какво говори. Двамата ги изгледаха подозрително.

— Мислиш, че можем да се сражаваме с огромната персийска войска ли? — попита по-възрастният. — С десет хиляди души, които да защитаваме? С храна само за няколко дни?

Ксенофонт осъзна, че в тона му няма презрение и присмех. Капитанът говореше без гняв, а по-скоро като отчаян човек. Той наистина искаше Ксенофонт да има отговор и го чакаше. Ксенофонт отвърна по начина, по който го беше учил Сократ — започна да мисли на глас, така че тонът му си остана спокоен и вдъхващ доверие.

— Те не успяха да пробият строя ни на бойното поле — започна той. — Нито веднъж. Броят сякаш нямаше почти никакво значение. Но все пак разполагаме само с шест коня, което е нищо. Така че ако ни атакуват, няма да има значение дали ще победим, защото няма да можем да ги преследваме, а именно при преследването се нанасят истинските поражения. А ако изгубим, те ще пратят конници да избият хората ни. Да, конницата ще бъде най-голямата заплаха.

Млъкна и погледна останалите капитани, които се бяха събрали да слушат. Трябваше да ги накара да разберат какво има предвид. Нямаше просто да говори, за да слуша как звучи гласът му или да убие оставащите часове. Веднъж беше попитал Сократ как трябва да живее човек и философът му бе отговорил: „Смислено“, като добави, че именно това отличава хората от животните.

— Всеки от вас е бил повишен от Проксен или Нет да командва останалите. Когато съставим план, ще ви последвам с готовност. Зная, че няма просто да останете тук като агнета и кози и да чакате враговете да ни изколят. Ние сме гърци. Говорим, но после действаме. Така че…

Усмихна се, като видя с какво внимание го слушат, как увереността му започва да им въздейства и да ги кара да изправят рамене. Нямаше значение, че стомахът му кипеше от страх, стига да не го покажеше.

— Преди да потеглим, трябва да съберем онези от нас, които са умели с прашка или лък. Трябва да задържим по някакъв начин персийските конници, в противен случай ще препускат в кръг около нас и ще ни обсипват цял ден със стрели, за да разбият карето ни. Не могат да го направят по време на битка, но ако тръгнем през открит терен, числеността ни постепенно ще бъде стопена. Така че кимнете! Покажете ми, че сте съгласни, че разбирате! Слънцето ще изгрее след няколко часа и дотогава трябва да сме потеглили! Защо да улесняваме онези, които убиха по-добри хора от тях на масата си? Защо да им даваме каквото и да било? Не, трябват ни прашкари по краищата. След това, както каза Клеарх, ще ни трябва храна и подслон…

— Това е безумие. Ще ни докараш до пълно унищожение.

Ксенофонт млъкна. Не познаваше този глас. Другите около него замърмориха и казаха името му. Ксенофонт вдигна ръка, за да въдвори тишина, и остана доволен, когато събралите се млъкнаха.

— Аполонид, нали? Може би ти ще ни поведеш утре. Какво предлагаш?

Човекът запристъпва неловко от крак на крак.

— Не искам да водя, а да помоля персийския цар да помилва всички ни. Нямаме никакъв шанс без неговото разрешение. Намираме се в пустиня, заобиколени от негови градове и войски. Няма да можем да отидем никъде без съгласието и позволението му.

Капитанът млъкна и вирна брадичка почти предизвикателно. Хефест гледаше и двамата изумено.

Те искаха някой да ги изведе от невъзможна ситуация. Нуждаеха се от човек, който поне да създава впечатление, че знае какво прави. Капитаните го чакаха да отговори и това му действаше като голяма глътка вино в кръвта му. Почти можеше да чуе как Сократ му се смее, но тръсна глава, за да пропъди всички стари гласове. Може би Аполонид изразяваше страховете на всички, но той не можеше да му позволи да защитава доводите си. Виждаше пътя, по който трябваше да поемат. Застави се да излее целия си гняв и се запита дали Клеарх се е чувствал по този начин всеки ден.

— Ти беше тук, когато се съгласихме на примирие с царя, Аполониде. Когато Клеарх, Проксен и всички останали тръгнаха с добра воля, без щитовете и копията си, повярвали на думата на Артаксеркс. Сега се моля те наистина да са мъртви, а да не са подложени на изтезания и оскърбявани от враговете ни. Нима си готов да повярваш на дума, която вече доказа, че е измамна? Нима трябва да коленичим пред Тисаферн, който предаде Кир?

Ксенофонт се вгледа в събралите се и видя, че не подкрепят онзи, който се беше обадил. Всички гледаха свирепо Аполонид. Това му помогна да излее свободно собствения си гняв. Той пристъпи заплашително напред.

— Ако това е желанието ти, аз казвам, че не си един от нас, Аполониде. Казвам, че слабостта ти ще струва живота на всички онези, които доведохме тук. Това те прави мой враг, Аполониде. И за мен ти не си грък.

Аполонид не каза нищо, а Ксенофонт се обърна към останалите.

— Изборът е ваш. Моето мнение е, че този човек трябва да бъде свален от поста си и да бъде направен носач, докато вървим през пустинята.

— Как смееш да ми държиш такъв тон! — избухна Аполонид и посегна към меча си, но някой го хвана за китката. Той зяпна и се опита да се отскубне, но не успя.

Един спартански началник, Хрисоф, посегна и дръпна ухото му, а Аполонид се опита да отскочи настрани.

— Ушите му са пробити като на лидиец — каза Хрисоф. — И преди се чудех какъв е.

— Лидиец? Аз съм грък! — изграчи Аполонид. Съпротивляваше се, докато му сваляха колана с ножницата, но не успя да им попречи.

— Отивай в пустинята — каза един от другите капитани. — Няма непрекъснато да се озъртам през рамо за шпиони и предатели.

Аполонид погледна останалите с мълчалива молба, но видя на лицата им единствено неумолим гняв. Той се беше превърнал във фокус на цялото отчаяние и чувство за предателство на групата и нямаше да получи милост от тях. Хвърли отровен поглед на Ксенофонт, обърна се и тръгна в мрака.

Наоколо се бяха събрали още войници, за да слушат разговора. Те търсеха водачи и на Ксенофонт отново му се стори, че е пресушил чаша вино. Намираше се на правилното място в правилния момент, усещаше го. Мнозина си шепнеха, но когато заговори отново, всички млъкнаха.

— Всички знаем, че водачите ни бяха предадени. Дванайсет добри мъже няма да се върнат от лапите на персийския цар, на този човек без чест. Но това не е краят. Първата ни отговорност е към онези, които разчитат на нас — към войниците и хората от лагера. Наша задача е да посрещнем врага със смях и оръжие. Нека видят, че не сме паднали духом! Вие сте бойци в края на краищата. Нека видят куража, който ви е осигурил по-доброто заплащане!

Млъкна, когато всички се засмяха и се разбъбриха, но това не продължи дълго. Ако имаше нещо, за което войниците мърмореха, то беше, че не им се плаща достатъчно добре.

— Персите избиха военачалниците ни, защото си мислят, че няма да можем да действаме без тях — продължи Ксенофонт. — Те не разбират гърците! Преди слънцето да е изгряло, трябва да изберем нови водачи сред онези, които се ползват с уважението на бойците. Те са отчаяни в мрака, виждат пред себе си само задънени улици. Наша задача е да ги изпълним отново с надежда, така че вместо да казват: „Какво ще стане с мен?“, да питат: „Какво да предприема?“. Наша задача е да възстановим онзи дух, който ни прави ужас за всички народи.

Всички замърмориха одобрително и звукът се поде в мрака. Извън светлината на факлите се бяха събрали хиляди и продължаваха да прииждат, за да чуят какво ги очаква. Ксенофонт обаче осъзна, че не може да говори направо на тези мъже и жени. Беше бутнал камък надолу по склона и трябваше да тича с него.

— Виждал съм как онези, които се опитват да спасят собствения си живот, най-често го губят — продължи той. — А онези, които се стремят само да се бият с чест, обикновено остават живи след края на битката. И познавам такива, които са доживели до старост и са се отдали на философията, а насилието е само спомен за тях.

Знаеше, че говори като човек, прекарал целия си живот във войската, макар че в действителност единствената битка, в която бе участвал, беше тази при Кунакса. Тя обаче беше истински катаклизъм и той реши, че е направила ветерани всички, които сега се бяха събрали насред пустинята. Те бяха видели откровението и се бяха окъпали в кръв.

— Това трябва да запомните, ако искаме да оцелеем поне този ден. — Той посочи на изток, като се ориентира по северната звезда. — Когато видим отново лъчите на слънцето, трябва да сме войска с водачи и ред. Ще ни трябва още по-голяма дисциплина, отколкото досега. Ние трябва да сме десет хиляди гърци, десет хиляди спартански бойци. Персите никога няма да разберат подобно нещо, нито да го копират. Ако успеем да го направим, ще видим отново дома. Ще излезем от Персия и ще видим Гърция.

Когато млъкна, настъпилата тишина беше плътна като жегата по пладне. Ксенофонт чуваше как събралите се дишат и пристъпват от крак на крак, но никой друг не заговори, че трябва да молят царя за милост. Изглежда, беше намерил думите, които да стигнат до всички.

С червеното си наметало Хрисоф изпъкваше сред капитаните на Проксен. Нещо повече, той имаше двайсет години опит във войската и не беше от хората, които държат на етикета. Спартанецът прочисти шумно гърлото си и заговори:

— Ксенофонте, до този момент те познавах просто като атинянин, който разбира от коне. Зная обаче, че Кир и Клеарх ти се доверяваха. Ти говори добре. Благодаря ти. Мисля, че наистина трябва да изберем нови водачи, и то бързо, така че да сме готови за персите, когато слънцето изгрее.

Ксенофонт кимна в отговор, но сърцето му се сви. За няколко скъпоценни момента ги беше видял как го гледат като водач. Сигурен беше, че може да ги поведе, макар че не знаеше дали се е родил с тази способност, или я е научил от разговорите си със Сократ. Те обаче щяха да изберат водачи от своите. Ксенофонт беше жаден и уморен, със синини, които не помнеше да е получил в сражението. За кратко беше издигнат високо от тяхната вяра, стига да не си го беше въобразил. Да го изоставят, докато истинските войници избират водачи, беше като да сложат на гърба му товар, който го превива под тежестта си.

Понечи да си тръгне, но усети леко докосване по рамото. Извърна се рязко и очите му се разшириха, когато видя младата жена, която стоеше пред него.

— Мисля, че говори добре — каза Палакис. Шепнеше, сякаш се страхуваше да не я чуят. — Даде им надежда. Личеше си по начина, по който стояха.

Той стисна зъби и наведе глава. Тя отдръпна ръката си и Ксенофонт осъзна, че още чувства докосването й.

— Благодаря. Честно казано, за момент си помислих, че…

Приближаващите стъпки го прекъснаха насред изречението и той се обърна, посягайки към ножа — можеше да е онзи, за чието прогонване бе допринесъл. Вместо това видя Хрисоф. Останалите капитани го следваха с твърда крачка.

— Обсъдихме го, Ксенофонте — каза Хрисоф. — Имаме един спартанец, един аркадец, един стимфалец и един беотиец. Намерихме мъже, готови да поведат на мястото на убитите.

Той млъкна и Ксенофонт го погледна объркано.

— И избрахме теб за главен водач. Ти ще си нашият стратег.

Ксенофонт почувства как лицето му бавно се разтегля в усмивка, която не може да контролира, макар да усещаше, че трябва да е сериозен и решителен.

Като видя реакцията му, Хрисоф се засмя.

— Радвам се, че одобряваш решението ни. — Сниши глас и хвърли поглед към Палакис, която стоеше зяпнала до Ксенофонт. Беше наистина поразителна жена.

— Аз… аз… ъ-ъ-ъ — започна Ксенофонт.

— Не бързай. Изглежда, че знаеш какво трябва да се направи. И никой друг не заяви, че е по-подходящ от теб. Това е важното. Очакваме заповедите ти. Ще се погрижа те да бъдат изпълнени, когато си готов.

В далечината на източния хоризонт вече се беше появила бледа розова ивица. Ксенофонт я видя и сърцето му заби по-бързо.

— Денят настъпва. Вдигнете лагера. От това как ще посрещнем изгрева зависи дали ще оцелеем, или ще загинем.

Хрисоф понечи да го тупне по рамото, но размисли. Вместо това се поклони.

— Хрисоф… наистина ли мислиш, че онзи човек наистина е лидийски шпионин?

— Аполонид ли? Може би. Но така или иначе щеше да спори, докато слънцето не изгрее. Това поне е сигурно.

Спартанецът се ухили и чукна с юмрук нагръдника си, след което се обърна и вдигна длани пред устата си, за да изреве на лагера да става.