Стивън Диас
Скалният крал (30)

28.
Отрова в кръвта

Джехал умираше. Знаеше, че умира. Болката се изостряше. Той все повече отслабваше, докато реши, че повече просто няма накъде — и все пак, когато се събуди отново, беше още по-слаб. И миризмата беше отвратителна.

Донякъде се учудваше, че изобщо е жив. Беше изгубил ужасно много кръв. Главата му бе постоянно замаяна, което навярно беше милосърдие. И все пак, когато не беше умрял, бе почувствал радостна искрица надежда. Няколко дни даже си беше въобразявал, че може и да се оправи. После дойде миризмата. Бе виждал ранявани на турнир мъже да си умират ей така, обгърнати от вонята на собственото си разложение. Алхимиците не бяха успели да им помогнат и Джехал се съмняваше, че и на него биха могли да помогнат.

Ако въобще ги беше грижа.

Мъгляво помнеше, че Зафир май идва при него в деня, след като Шезира го простреля. Държа ръката му и шепна нежни думи, които като че ли звучаха успокоително. А може и да не беше идвала. Може и да е било сън като всичко останало. Най-често сънуваше Листра и сина си, когото никога нямаше да види. „Ако моят род загине, загива и твоят.“ „Добре замислено, кралица Шезира. Ако не беше осакатила точно мен, щях да те поздравя за удачното и безогледно отмъщение. Само че ти се издъни. Умирам и ми остава само да се присмея и на двама ни заради неумението ти. Каква полза ще имат от мен, ако съм мъртъв? Как ще ги защитя?“

Понякога се разгневяваше, което беше грешка, защото нямаше достатъчно сили да е гневен. Роптаеше и плюеше света, а после се унасяше и се събуждаше чак след часове, само за да установи, че още сили са го напуснали. Мъже и жени минаваха и заминаваха край постелята му, безмълвни изплашени призраци, които го поглеждаха, а после извръщаха очи. От страх. Все едно те бяха тези, които бавно умираха в позлатения затвор, който представляваше Кулата на здрача. Понякога мислеше за собствения си баща, прикован към своето болнично легло близо десетилетие. „Това сигурно си виждал и ти — помисли си той. — През първите дни. Когато част от теб все още е била жива някъде там.“ После го изпълваше такава тъга, че се разридаваше.

Мислеше и за Метероа. Той би разбрал. Дали Шезира е знаела? Дали е знаела какво му е причинил крал Тиан? „Брат ми закла сестрите ми и майка ми. Баща ми… дори не знам какво е сторил баща ми на чичо. Какво семейство сме само. Аз съм вършил ужасни неща.“

„Да, така е“, отвърна му друг глас.

Нов глас, но не виждаше никого. Не че това беше от значение. Навярно пак сънуваше. Гласът най-вероятно беше друг отглас от собственото му бавно разпадащо се съзнание. Дошъл да му напомни за всички нередни неща, които е вършил, за да бъде подобаващо нещастен, когато най-накрая се стигне до умирачката. Дошъл да му напомни кое беше докарало брат му Калзарин до налудния порив да убива.

„Я се разкарай“, каза му той и се изсмя доколкото можеше. Дори да нямаше на кого друг да се подиграва, винаги оставаше възможността да се подиграва на себе си.

„Бих могъл, ако това искаш — отвърна гласът леко развеселено. — Или бих могъл да ти спася живота. Изборът е твой.“

„Тогава предпочитам да бъда спасен, ако може. Макар че навярно трябва да попитам колко ще ми струва.“

„Много.“

„Нима не е винаги така?“

Той мразеше да се чувства слаб. Вече дори в сънищата си беше слаб.

„Да. Обикновено е така“, съгласи се гласът.

„И какво по-точно? Да не си някаква част от мен, която е криела чудодейните ми способности да се лекувам и възстановявам сам, докато не се отдам на живот, посветен на добруването на човечеството? Или си някой от духовете, в които не вярвам, дошъл да ми каже, че ще оживея, ако се закълна да бъда по-добър човек? Защото не мисля, че някое от двете е във възможностите ми.“

„Не. Остави тези глупости. Искам парите ти.“

Джехал прихна.

„Сега съм сигурен, че си просто друга част от мен. Макар че съм малко разочарован от явната ми липса на въображение. Така ли става, като умреш? Първо ставаш скучен? Трябва да призная, че съм се старал да избягвам компанията на хора с единия крак в гроба, но онези, които съм виждал, бяха просто дяволски скучни. Направо скучни до смърт. Ха!“

„Искам и още нещо.“

„Гледай да не ме отегчиш съвсем.“

„Онова, което искам, не е твое, за да ми го дадеш. Един ден ще опиташ да се сдобиеш с него и ще установиш, че съм те изпреварил. Остави нещата така. То всъщност не е от такова значение за теб.“

„О, така значи. Знаеш ли, чувал съм тази история и преди. За какво става сума? За душата ми, нали? Обикновено е нещо такова. Каквото и да е, щом казваш, че не било чак толкова важно за мен, това само ме кара да мисля, че всъщност е ужасно важно.“

„Искам Елмазеното копие.“

„О. — За миг Джехал се озадачи. — Аз също.“

„Не е вярно. — Другият глас нетърпеливо изсумтя. — Ти искаш онова, което символизира. Искаш да си говорител. Пет пари не даваш за копието или пръстена.“

„Твърде сприхав си, за да си част от мен. Напомняш ми на чичо ми.“

„Опитай да си представиш, че съм магьосник. Ще премахна отровата от кръвта ти.“

„О, нима?“

„Да. Ядосаш ли ме, когато вече си по-добре, ще я върна обратно.“

Джехал се помъчи да се засмее.

„Като за предсмъртно видение, ми допадаш.“

„Договорихме ли се?“

„Не.“

„Е, тогава ще те оставя бавно да гниеш.“

Джехал се изкиска, или поне щеше да го стори, ако бе в състояние. Елмазеното копие? Някаква си стара реликва, която се въргаляше наоколо и събираше прах, и всеки десет години я изнасяше онзи, който се случеше да заема поста върховен жрец на Стъклената катедрала в момента. Какво го беше грижа за копието? Винаги можеше да направят ново. Може би дори по-добро. Не чак толкова тежко, като за начало. Или пък той можеше да си промени решението. Мисълта го разсмя още повече. „По-добре да не споделям със себе си какво си мисля. Ако смятам да се измамя по-късно, предпочитам да е изненада…“ Пое си дълбоко въздух и се излегна назад. Сега най-вероятно щеше да умре, помисли си, но поне щеше да си отиде с усмивка на лицето. После, размислил, направи гримаса и попита:

„Който и да си, Вейл Тасан не е сред приятелите ти, нали?“

Гласът сякаш сви рамене.

„Все ми е едно дали е, или не е.“

„Чудесно. Защото, ако наистина не си просто някакъв призрак и наистина ме излекуваш, май ще се наложи да го убия. По особено бавен и гнусен начин.“

„Сигурен съм, че би било интересно да се види, но се опасявам, че за жалост ще пропусна събитието. Договорихме ли се?“

„Можеш ли да изпълниш онова, което казваш?“

„Да. Последен шанс. Договорихме ли се, или не?“

„Да“

Топлина обгърна Джехал, сякаш около него се бе увило най-пухкавото одеяло в двореца. Той затвори очи и се пренесе някъде далеч. Някъде отвъд края на световете, в бездната между тях, където всичко бе черно и неподвижно, където часовниците и сърцата биеха все по-бавно и по-бавно, и времето вече не препускаше…

А после той се завърна. Отвори очи. Болката я нямаше. Пак се чувстваше силен. Опита се да седне и бързо откри, че отсъствието на болката и усещането му за сила всъщност са доста мимолетни и илюзорни. И все пак… все пак се чувстваше много по-добре.

Погледна наляво и за миг зърна човек с бледосива риза да изтичва през вратата. Таванът му беше познат. Още се намираше в Кулата на здрача, но не в Голямата зала, където Шезира едва не го беше убила. Позна стаята. Тя спеше тук в дните преди Нощта на ножовете, когато беше дошъл при нея и беше изиграл последната си карта, за да я скара с Хирам.

„По-добре спри да мислиш за тях. И двамата са мъртви, за добро или лошо. Зафир ще си получи войната, така че по-добре свиквай с тази мисъл.“

Вратата се отвори с трясък. Джехал трябваше да се вгледа внимателно, за да познае влезлия. Джейрос, алхимикът.

— Принц Джехал! Истинско чудо!

Алхимикът се втурна към него. Отметна завивката и взе да опипва между краката на Джехал.

— Прощавайте!

„Гол съм“, осъзна Джехал. Предположи, че това не би трябвало да го изненадва. Опита се да вдигне глава, за да види какво прави Джейрос, какви щети е нанесла Шезира, дали някои от тях са непоправими, но алхимикът беше избутал завивката на гърдите му и не се виждаше. Не чувстваше нищо от кръста надолу и само бегло съзнаваше движенията на алхимика.

— Бих предпочел да престанете.

— Гангрената я няма. Просто е изчезнала! Никога не съм виждал такова нещо! — Джейрос внимателно постави завивката обратно на мястото й. — Никой няма да ми повярва! Виорос трябва да види това.

— Грандмайсторе! — На Джехал му се виеше свят. — Не съм експонат на показ!

Прилоша му. Ентусиазмът на алхимика му дойде в повече.

— И не си чувствам краката. Надявам се, че са си още там.

— Да, да, да. Раната е пълна с упойлист, затова. Ще оживеете, принц Джехал. Разбирате ли? Всеки друг с подобна загнояла рана, когото някога съм виждал, е умирал. А вие ще оживеете. Как? Как е възможно? — Той се приближи и се наведе над лицето на Джехал. Присви очи. — Действително, как е възможно?

Джехал затвори очи.

— Не зная, грандмайсторе. Имах видение. Дали беше истина, или само сън, не мога да ви кажа. Повярвайте ми, изненадан съм не по-малко от вас от това загадъчно изцеление. Ако е било чудо, ще благодаря на Арух за молитвите му, а после отново ще престана да го забелязвам. Ако пък не е било, и аз бих искал да знам какво е станало не по-малко от вас. Навярно дори повече.

Той си пое дълбоко въздух. Беше го заболяла главата от толкова говорене. Много досадно. Устата му, както често беше отбелязвал пред любовниците си, беше едно от най-хубавите неща у него.

„Което ми напомня…“

— Майстор алхимико!

Джейрос все още беше наблизо. Джехал долавяше присъствието му.

— Принц Джехал? Трябва да уведомя Говорителката. Опасността до голяма степен е отминала. Възстановяването ще отнеме доста време, но можем да помогнем. Щом отровата е напуснала кръвта ви…

Отравяне на кръвта. Това беше споменал и гласът.

— Майстор алхимико! Прощавайте! — Той опита да надигне глава, за да наблюдава Джейрос по-внимателно, но не му стигнаха силите. — Преди да си тръгнете, бих предпочел да науча нещо от вас, а не от Зафир, когато дойде да ме види.

„Освен ако не дойде да ме екзекутира заедно с всички онези, които не изпълняват всяка нейна прищявка.“

— Какви щети ми е нанесла кралица Шезира?

Джейрос се поколеба. Джехал броеше секундите. Доста бяха. „Това няма да ми хареса.“

— Кракът ви ще заздравее, но се боя, че ще остане по-слаб и винаги ще накуцвате. Смятам, че с времето ще можете да ходите, без да се опирате на бастун, но се съмнявам някога пак да тичате. Според мен конната езда също ще ви се стори доста неприятна.

— А драконовата?

„Не ми казваш всичко. Усещам го по гласа ти.“

— Може да изпитвате известно неудобство, но не повече от всеки друг път. Сигурен съм, че би могло да ви бъде изработено специално седло, ако имате затруднения.

„Е, значи криеш нещо друго. Наистина ли искам да мисля за това? Но ако не науча сега, ще го чуя от Зафир, а това би било по-лошо.“

— И?

— Ще почакаме и ще видим, Ваша Светлост. Може би нещата не са толкова зле, колкото изглеждат.

Гласът на Джейрос го издаваше.

— Светлост? — Джехал изграчи в опит да се засмее. — Още не съм коронован, майстор алхимико. Може и никога да не бъда. Обаче това ли е всичко? Накуцване и неприязън към конете и атлетическите подвизи, това бих могъл да преживея. Или има и още?

— Наистина трябва да почакате, Ваша Светлост. Рано е да се каже…

— Да се каже какво?

Той знаеше отговора. Знаеше го и това го смрази отвътре. Може би дори щеше да му се прище все пак да беше умрял.

— Ами жените? Какво ще кажете за това?

Джейрос въздъхна.

— Не мога да твърдя със сигурност, принц Джехал. Ще мине доста време, преди да можете… Сещате се. И навярно ще има известна болка. В най-добрия случай. Поне в началото.

— А относно наследниците?

— Твърде рано е да се каже, принц Джехал. Според мен, щом се възстановите, ще се представяте не по-зле от всеки друг път в тази област. Докато не се уверите със сигурност обаче, ви предлагам да полагате особени грижи за наследника, който вече имате.

Джехал не чу алхимика да си тръгва. Парализата беше пропълзяла право нагоре по гръбнака му, надолу по ръцете и вътре в главата му.

Да полага особени грижи за наследника, който вече има. Значи може би Шезира все пак беше постигнала своето. Искаше ли да живее така? Не беше сигурен. Навярно Джейрос беше прав и трябваше да почака. Алхимикът не звучеше убеден и в двата възможни изхода. Най-добре изобщо да не мисли за това. Де да беше толкова лесно.

„Но мога да мисля за други неща. Да се разсейвам. И да се излекувам, дължа го на себе си. Ще се излекувам и пак ще бъда цял. Да, и когато се излекувам, ще се лее кръв и голяма част от нея ще принадлежи на Нощния пазител. Мисли за това. Далеч по-приятно е.“