Стивън Диас
Скалният крал (24)

22.
В изпълнение на дълга

Вейл стоеше неподвижен като статуя, докато глашатаят обявяваше всички присъстващи членове на Съвета на кралете и кралиците. Само монарсите имаха право на глас при обсъжданията, но въпреки това бяха довели със себе си немалко лордове и дами и цял куп принцове и принцеси. Вейл се почуди дали така се чувстват по-значими. Другата възможност беше да се чувстват по-сигурни — мисъл, която прие като лична обида. Той, разбира се, не беше член и не беше обявен. Войниците му стояха тихо, пръснати из Залата за аудиенции, като някои бяха застанали на по-видни места и създаваха измамно впечатление за общия брой. На пръв поглед би могло да се предположи, че е довел едва дузина мъже да пазят Говорителката и гостите й. В действителност броят им беше близо десет пъти по-голям. Някои от тях бяха и свидетели. Свидетели, които щяха да заявят, че са видели кралица Шезира да влиза в покоите на говорителя след поканата на неговия майстор на словото. Че са чули говорителя да вика, без обаче да успеят да различат думите му. Че са влезли в покоите му и са заварили кралица Шезира да стои на балкона, а говорителят да лежи мъртъв долу.

Но никой от тях не беше видял самото блъсване. Никой от тях не го беше видял да пада. Той не беше мислил много по този въпрос, преди кралете от Изтока и Юга да започнат да пристигат. После всички те взеха да питат. „Видяхте ли я? Някой видя ли Шезира да убива Говорителя Хирам?“ Кралицата на Наргон, Фион, беше най-настървена. Когато приключи с разпита си, дори у майстора на словото, който преди това беше категоричен, че Шезира е виновна, се бяха зародили съмнения.

„Аз съм Нощният пазител на драконовите войници. Ние не изпитваме съмнения. Стражите винаги са уверени в своята кауза. От люлката до гроба. Ни повече, ни по-малко. Хирам пада. Шезира го блъсва. Край. Никое друго обяснение не звучи логично.“

Най-накрая свършиха и Говорителката Зафир призова и него до съдийската трибуна да разкаже какво знае. Той изпълни точно нареждането й. Беше отишъл в Кулата на здрача да задържи кралица Шезира и хората й. Не беше открил кралицата в кулата. Беше пратил други войници на пост при Говорителя Хирам. Когато беше научил за смъртта на Говорителя Хирам, беше заповядал Кулата на здрача да бъде щурмувана. Да, беше изгубил немалко хора. Да, защитниците бяха отблъснали първата му атака и се бяха решили на бягство чак след пристигането на остатъка от легиона. Да, беше действал необмислено и навярно безразсъдно, и да, неколцина от ездачите на Шезира бяха избягали. Сред които по случайност беше и кралица Алмири.

Веднага щом приключиха с него, той се поклони и се оттегли. Щяха да последват други. Неговите хора. Добри хора. Ако в казаното от Вейл имаше пропуски или неистини, никой от тях не го знаеше. Те щяха да кажат истината, защото нямаха причина да постъпят другояче, но със същата лекота биха излъгали, ако им нареди. „Заповеди. Стражата се подчинява на заповеди. От люлката до гроба. Ни повече, ни по-малко. Защо винаги го забравят?“

Въпросите продължиха през по-голямата част от сутринта. Говорителката ставаше видимо нетърпелива. Крал Сирион седеше и сучеше пръсти из брадата си. Скалният крал сякаш беше заспал. Само двамата източни крале, Наргон и Силвалан, изглежда, се интересуваха какво се говори. „Всички са си съставили мнение още преди да дойдат. Всички, освен братовчеда на Хирам.“

Той също беше съставил своето. Беше го съставил отдавна. Докато слушаше, се почуди дали не трябва пак да премисли нещата, да постави под съмнение убежденията си и да се увери напълно. Но с подобни мисли нямаше да стигне далеч. Никой никога не беше искал мнението му и той не го беше споделял. Владетелите и владетелките на кралствата щяха да произнесат своята присъда и той щеше да я изпълни. Това бе всичко.

„Тогава защо кокалчетата на юмруците ми са побелели от стискане? Защо главата ми е пламнала отвътре?“

— Достатъчно!

Зафир стана и стовари върха на Елмазеното копие върху мраморния под. Острието потъна поне три инча в камъка. Вейл се съмняваше дали изобщо е забелязала. Тя се взря ядосано от съдийската трибуна към постоянните членове на съвета.

— Кралете и кралиците на драконовите кралства ще произнесат присъдата си. По мое мнение кралица Шезира е убила Говорителя Хирам. Имаме сто свидетели, които потвърждават, че двамата са били сами и с тях не е могло да има други. Съпругът ми беше възрастен. Беше болен и пиян и почти неспособен да се отбранява, но не толкова болен и пиян, че сам да падне от балкона. Шезира беше отчаяна и имаше основания да желае отмъщение. Освен това смятам, че крал Валгар и Маршал-рицар Настрия са били нейни пионки. Техният опит да ме убият е бил по нейно нареждане. — Тя обърна смръщения си поглед към насядалите членове. — Вие какво ще кажете? Крал Сирион, вашето решение, моля.

Сирион не помръдна. Той клатеше глава и, изглежда, се чувстваше невероятно неловко.

— Няма да осъдя друг крал при такива неубедителни доказателства — каза той. — Ако маршал-рицарят на Шезира действително е възнамерявала да извърши убийство онази нощ, заповедта несъмнено й е била дадена не от друг, а от самата Шезира. Според мен Валгар не е извършил престъпление. Колкото до Шезира… — Той си пое дълбоко въздух и отново поклати глава. — Не знам. Хирам ми беше братовчед. Сърцето ми жадува за правда и възмездие. Но въпреки доказателствата не мога да повярвам, че Шезира би го убила със собствените си ръце. Просто не мога. Нямам какво да кажа. Въздържам се.

Лицето на Зафир се помрачи от гняв.

— Той ви беше братовчед! Кой друг би могъл да го блъсне?

— Изказах мнението си — тросна се Сирион.

Докато го казваше обаче, не погледна Зафир. Изглеждаше като човек, който много дълго ще се чуди дали е постъпил правилно.

Говорителката се усмихна подигравателно.

— А всички знаем, че Шезира предложи дъщеря си на принц Диалт. Дали малката Джаслин няма да откаже да се омъжи за глупак?

— Имате отговора ми. — Сирион се изправи. — Няма аз да съм този, който ще започне война, Говорителко, и ако вие възнамерявате да го сторите, предлагам много внимателно да прецените кои са съюзниците и кои — враговете ви. Няма да сте първият говорител, който не е завършил дори първата година от управлението си.

С тези думи Сирион напусна съдийската трибуна. Лордовете и принцовете от антуража му станаха да го последват.

Вейл трепна. Дланта му се плъзна към дръжката на меча и той едва не направи крачка напред, толкова уверен беше, че Зафир ще нареди Сирион да бъде арестуван. Казаното си беше недвусмислена заплаха. Въпреки това Зафир го изчака да излезе в мълчание. Проговори чак след като той и хората му бяха напуснали Залата за аудиенции.

— Изглежда, крал Сирион не споделя мнението ми. — Сега беше лепнала усмивка на лицето си. — Крал Силвалан, какво мислите вие?

— Може да екзекутирате Валгар, щом настоявате. Няма да изкажа мнение относно виновността му. Но не и Шезира. Тя не е убила Говорителя Хирам.

Зафир бавно кимна.

— Това вашето мнение ли е, или на Джехал?

— Моето, Говорителко.

— А вие, Наргон? Предполагам, че и вашето мнение ще е съвсем същото, сякаш някой предварително е написал и на двама ви какво да кажете. Макар че не се съмнявам, че мнението си е ваше.

— Споделям възгледите на крал Силвалан. Шезира не може да бъде осъдена без свидетел, който да е видял падането на Хирам. Приемете поражението си с чест, Ваша Светлост, и повярвайте, че е за доброто на кралствата Шезира да бъде освободена.

— В такъв случай, изглежда, съм сама. Пратиха убийца да отнеме живота ми и когато тя се провали, убиха съпруга ми. И въпреки това никой от вас не желае да ги осъди.

Вейл прехапа устна. „Стана точно както предвиди Джехал. Шезира ще бъде освободена. Няма да има война между Севера и Юга и легионите под мое командване няма да се впуснат в битка срещу почернели от дракони небеса.“ Не беше сигурен какво изпитва в този момент. Елмазените мъже бяха създадени за битки. Бяха закалени за тях от деня, в който прохождаха и проговаряха. В това беше едничкият смисъл на съществуването им. Мисълта за война караше сърцето на Вейл да препуска и кръвта му да кипи. Съзнанието му се изпълни със славни картини, с клане на ездачи и разпръсваме на драконите им. Всеки Елмазен би се смятал за късметлия, ако го призоват на война. В крайна сметка за това им говореха от деня, когато подхващаха първите си тренировъчни копия.

От друга страна, той бе Нощният пазител. Това бяха неговите хора и втората му най-голяма отговорност, след дълга му към говорителя, беше към тях. Към това да опази силата им, живота им и здравето им, не към честта и славата. Усойницата беше прав за едно. Войните бяха кървави. Мнозина щяха да загинат, а едва неколцина щяха да са драконови господари.

— Крал Валмеян. След като удостоихте двореца ми с присъствието си, какво ще кажете вие? Имате ли мнение по въпроса, или възнамерявате да дремете, докато приключи заседанието на съвета?

Скалният крал едва-едва отвори очи.

— Чух по един глас „за“ и „против“ крал Валгар, нали така? Никога не съм го срещал и навярно няма и да го срещна. Ако помня добре закона, говорителят има последната дума, ако съветът е раздвоен, така че ще се въздържа от мнение. Съдбата на крал Валгар е изцяло във ваши ръце, Говорителко. Колкото до кралица Шезира, нея съм срещал. Дойде до гнездата ми преди близо десетилетие, за да поиска подкрепата ми за поставянето на Хирам на говорителския престол. Според мен е напълно способна да убие човек. Може би го е сторила, а може би не. Оставям и нейната съдба във ваши ръце, Говорителко Зафир. Шезира е виновна.

Той изправи приведеното си тяло, протегна се и се обърна да погледне Зафир в очите.

— Държите в ръка много остро копие, Говорителко. Кого ще пронижете с него?

Усмивката, изписала се на устните на Зафир, накара дори стомаха на Вейл да се преобърне. Усещането беше ново и различно, докато не осъзна какво е всъщност. Не, не страх, това беше твърде силна дума. Тревожност. Да, беше разтревожен.

Сега тя гледаше към него.

— В такъв случай обявявам и двамата за виновни. Да. Тъй като е дълг на говорителя да произнесе присъдата, и двамата са виновни и следва да бъдат обезглавени. Останките им ще бъдат провесени в клетки пред портите на Елмазения дворец, по една от всяка страна, докато гарваните не ги оглозгат. Ще послужат за назидание на всички онези, които биха престъпили законите на кралствата.

Крал Силвалан стовари юмруци върху масата.

— Не можете да го сторите!

— Мога и ще го сторя. Днес, Нощен пазителю. Възможно най-скоро. Първо Валгар. Нека Шезира гледа! Върви! Още сега!

На съдийската трибуна настана суматоха. Силвалан и Наргон скочиха на крака. Джейрос и Арух се разкрещяха един на друг. Само Скалният крал изглеждаше невъзмутим. Беше се отпуснал обратно на мястото си и даже отново изглеждаше задрямал. Вейл се поколеба. Всичките му инстинкти му подсказваха да остане, защото имаше явни признаци, че на трибуната ще се стигне до саморазправа. Но му беше дадена заповед, ясна и недвусмислена. Той неохотно се поклони по посока на хаоса, обърна се и се отдалечи. Елмазените мъже, които служеха като негови офицери, бяха напълно способни да заемат мястото му. Стигнеше ли се до война, нямаше как да не бъдат.

Отвън той се зае да изпълни задълженията си. Бяха издадени заповеди. Стражата с дни мълчаливо се беше подготвяла за това, точно както се бяха подготвяли и за възможността Шезира да бъде освободена. Всички знаеха какво да правят. Една рота щеше да донесе дръвника на палача и да пръсне в Двора на портата достатъчно пясък, за да попие кръвта. Друга рота щеше да измъкне Валгар от кулата, където го беше затворила Зафир. Той щеше лично да се заеме с Шезира. Клетките бяха малко неочаквани. „Ще се наложи да поработим бързо, за да ги подготвим, но поне имаме малко повече време за това. Тя така и не каза какво да правим с главите. Обичайната практика е да се набият на колове.“

Пред портите на Кулата на здрача Вейл спря. Умът му беше зает с дребните подробности; под повърхността се размърдваше нещо много по-голямо. Беше достатъчно стар и опитен, за да знае какво означава това. Съмнения. Налягаха го съмнения относно онова, което вършеше. И тъй като Елмазените мъже никога не изпитваха съмнения, той се мъчеше да ги прикрие.

„Хайде де, съмнения. Кажете си какво ви тежи и да приключваме. Ще има война, в това ли е проблемът? Дъщерите на Шезира ще долетят от Севера на огнени криле. А вероятно и от Юга. И какво от това? Мнозина ще умрат, но какво от това? Да не би вината да е моя? Да не би аз да съм отишъл в гнездата им и да съм заповядал на ездачите им да се опълчат срещу Говорителката, чиято дума трябва да е закон? Не, не съм. Или се съмнявам, че ще победим? Е, съмнения, ако случаят е такъв, през годините съм се сблъсквал достатъчно често с тези крале и кралици, за да знам, че Зафир е в безопасност. Ако на някои от тях наистина им стиска да вдигнат оръжие срещу нас, има вероятност собствените им синове и дъщери да им забият нож в гърба, жадни за свой собствен трон. Така че си вървете, съмнения. Съвестта ми е чиста.“

Съмненията му не изглеждаха убедени, но си знаеха мястото. Плъзнаха се под повърхността на мислите му, за да го тормозят в съня му. Той заповяда да бъде отворена вратата на Кулата на здрача и влезе, последван от дузина мъже. Пристъпи вътре предпазливо, защото кралица Шезира все пак притежаваше арбалет и имаше минимална вероятност да не го е използвала срещу Джехал, както се надяваше. Но скоро видя, че напразно се е тревожил. Подът беше покрит с огромна локва кръв, все още лепкава при допир. Джехал, ако се приемеше, че кръвта е негова, беше оживял достатъчно дълго, за да се завлече встрани. Но не много далеч. Плътни кафяви ивици водеха от първата до втора локва. На пръв поглед Джехал изглеждаше мъртъв, свит на кълбо и притиснал и двете си ръце между краката. Но Усойницата все още дишаше. Диханията му може и да бяха накъсани и повърхностни, но щом бе оцелял досега, явно нямаше да умре от загуба на кръв.

„Жалко.“ Стрелата е била замислена да го рани. Ако Шезира беше възнамерявала да го довърши, разполагаше с достатъчно възможности. Той се наведе да го огледа по-отблизо. Стрелата, която беше дал на Шезира, я нямаше. Значи тя все още беше опасна. После по лицето на Вейл се разля огромна усмивка, когато осъзна какво е сторила на Усойницата Каменната кралица. Той се озърна, за миг изкушен от внезапната мисъл да довърши Джехал, но нямаше как да го стори, без да го видят. Присъстваха твърде много от хората му.

Усмивката му се стопи. Изрита Джехал в лицето и продължи напред. Шезира го чакаше, спокойна и невъзмутима, а арбалетът, който й беше дал, бе небрежно насочен към него.

— Какво ще е? — попита тя.

Вейл не отвърна, не забави ход. Видя напрежението по лицето й, видя как пръстът й се свива на спусъка. Видя мига, в който тя осъзна, че е дошъл да я отведе на смърт. Видя я как натиска спусъка и в същия миг се дръпна встрани. Стрелата улучи един от мъжете зад него и той изохка. Вейл видя изписания по лицето й страх — бегла, мимолетна емоция — после стигна до нея. С лекота измъкна арбалета от ръцете й и го захвърли встрани. Тя несъмнено си представяше как ще отиде на смърт с невъзмутимо достойнство, но на Вейл такива не му минаваха. „Убила си Хирам. Убила си говорител.“ Заради това нареди да я изкарат от кулата за косата. Когато се върна при дръвника на палача, Валгар вече беше там, притиснат надолу, надвесен над кошницата, където щеше да падне главата му, когато тялото вече няма да има нужда от нея. Няколко дузини от Елмазената стража бяха застанали наоколо. Още няколко дузини се стичаха в Залата за аудиенции. На Съвета на кралете и кралиците нещата, изглежда, бяха излезли от контрол. Както се и очакваше.

„Още сега!“ Така беше казала Говорителката и Вейл не чака повече. Вдигна меча на палача, необичайно оръжие, чието тегло и баланс бяха напълно неподходящи за бой, но идеални за това конкретно задължение.

— Дръжте главата й така, че да гледа — нареди той по отношение на Шезира. — Такива са заповедите на Говорителката. Тя трябва да гледа.

Поне Шезира не се молеше, не се пазареше и не крещеше. Беше спокойна, доколкото човек би могъл да е. Но беше уплашена, силно уплашена, и в това отношение мъжете, които я държаха, я превъзхождаха. Тя все се опитваше да каже на Вейл нещо за Хирам и нощта, в която загина, но той не я слушаше. Каквото и да имаше да казва, той нямаше желание да го чуе.

Обърна се отново към Валгар и вдигна меча.

— Каквото и да имате да казвате, няма особен смисъл. Тук няма кой да го чуе и никой няма да го запомни. Никой не е дошъл да ви гледа как умирате — нито един от двама ви.

Мечът запя, докато разцепваше въздуха. Преряза плътта на крал Валгар с такава лекота, сякаш вратът му беше от сирене — мимолетна съпротива и нищо повече. Войници завлякоха тялото встрани. Вейл остави главата и кошницата, където си бяха. Нека последното, което види Шезира, да е отсечената глава на най-големия й съюзник.

След миг и тя беше на дръвника, притисната неподвижно, готова за него. Той вдигна меча.

— Не съм го блъснала, Нощен пазителю.

Все това му разправяше от седмици. Месеци. Не го интересуваше. Гласът й беше дрезгав. „Не бива да отговарям. Каквото и да каже тя, не променя нищо.“

— Това не е моя грижа. Съветът се произнесе.

— Щеше да умре и без мен, Нощен пазителю.

— Но не стана така, Ваша Светлост. Умря с вас.

Гласът й пресекна. Хлипаше ли? Каквито и да бяха последните й думи, Вейл не ги чу. Нещо във връзка с алхимиците и Джейрос и Хирам и отрови, което се изля от устата й в нечленоразделен поток.

Той замахна с меча и след това Шезира нямаше какво повече да каже.