Симон Елкелес
Перфектна химия (59)

Епилог
Двайсет и три години по-късно

Госпожа Питърсън затваря вратата на класната стая.

— Добър ден и добре дошли в часа по химия в последния клас от гимназията. — Тя отива до бюрото си, обляга се на ръба и отваря дневника. — Виждам, че вече сте си избрали места, но тъй като това е моят клас, предпочитам да разпределям учениците си… по азбучен ред.

Раздават се разочаровани пъшкания, същият звук, който я посреща през първия учебен ден на занятията във „Феърфийлд“ вече трийсет години.

— Мери Алкот, ти ще седнеш на първата маса. Твоят партньор е Андрю Карсън.

Госпожа Питърсън продължава по списъка и учениците неохотно се настаняват на новите си места до партньорите си по химия.

— Пако Фуентес — казва госпожа Питърсън и сочи масата зад Мери.

Привлекателен младеж с бледосините очи на майка си и смолисточерната коса на баща си заема определеното му място.

Госпожа Питърсън го поглежда над очилата, кацнали на носа й.

— Господин Фуентес, не си мислете, че този предмет ще е много лесен за вас само защото родителите ви са имали късмет и са разработили лекарство за забавяне на процеса на развитие на болестта на Алцхаймер. Баща ви така и не завърши моя клас и се провали на един от тестовете, макар да имам чувството, че вашата майка бе тази, която трябваше да има двойка. Но това само означава, че ще очаквам още повече от вас.

— Si, Señora.^[1]

Госпожа Питърсън поглежда в тетрадката си.

— Джулиана Галахър, моля, заемете своето място до господин Фуентес.

Госпожа Питърсън забелязва, че Джулиана се изчервява, докато сяда на стола си, а Пако дръзко се ухилва. Може би след трийсет години преподаване, всичко е започнало да се променя, но тя не възнамеряваше да рискува.

— И още нещо: тези, които обичат да се забъркват в неприятности, трябва да знаят, че се придържам към политика на нулева толерантност…