Симон Елкелес
Перфектна химия (47)

47
Бритни

— Пако, какво правиш тук? — Последният човек, когото очаквам да видя на прага на дома ни, е най-добрият приятел на Алекс.

— Ами трябва да поговоря с теб.

— Искаш ли да влезеш?

— Сигурна ли си, че идеята е добра? — пита той нервно.

— Разбира се. — Е, навярно за родителите ми идеята не е добра, но за мен е отлична. Не че те ще решат внезапно да не изпращат никъде Шели. А и се уморих да се преструвам, че се боя от гнева на мама. Това момче е най-добрият приятел на Алекс и ме приема. Сигурна съм, че никак не му е било лесно да дойде тук. Отварям широко вратата и каня Пако да влезе. Ако ме попита за Исабел, какво да му кажа? Тя ме накара да се закълна, че ще пазя тайната й.

— Кой е дошъл, Брит?

— Това е Пако — обяснявам на мама. — Той е мой приятел от училище.

— Вечерята е на масата — заявява мама не особено тактично. — Кажи на приятеля си, че не е възпитано да се ходи на гости в часовете за вечеря.

Извръщам се към Пако.

— Искаш ли да хапнеш? — Аз се бунтувам и чувството е прекрасно. Пречистващо.

Чувам гневните стъпки на мама в посока към кухнята.

— Ъ, не, благодаря — смотолевя Пако, като сподавя смеха си. — Мислех, че можем да поговорим, нали се сещаш, за Алекс.

Не зная дали да изпитвам облекчение, че той не желае да говорим за Иса, или притеснение, защото, щом Пако е дошъл тук, значи, работата е сериозна.

Съпровождам Пако през къщата. Минаваме покрай Шели, която седи в дневната и разглежда списание.

— Шели, това е Пако. Той е приятел на Алекс. Пако, това е сестра ми Шели.

При споменаването на името на Алекс, Шели изписква щастливо.

— Здрасти, Шели — казва Пако.

Шели засиява в усмивка.

— Шел-бел, нужна ми е помощта ти. — Шели накланя глава настрани в отговор, а аз шепна: — Трябва да отвлечеш вниманието на мама, докато говоря с Пако.

Шели се ухилва и аз зная, че сестра ми ще направи всичко за мен.

В този момент мама влиза в стаята и без да обръща внимание на двама ни с Пако, подкарва инвалидната количка с Шели към кухнята.

Стрелвам Пако с предупредителен поглед и го повеждам към двора, по-далеч от подслушващи майки.

— Какво става?

— Алекс се нуждае от помощ. Мен няма да ме послуша. Скоро предстои голяма сделка с наркотици и Алекс el mero mero^[1] в шоуто.

— Алекс няма да участва в сделки с наркотици. Обеща ми.

Изражението на лицето на Пако обаче говори обратното.

— Опитах се да го вразумя — продължава Пако. — Тази работа… ще участват големи риби в наркобизнеса. Нещо не ми харесва, Бритни. Хектор настоява Алекс да осъществи сделката и да ме убиеш, не разбирам защо. Защо точно Алекс?

— Какво мога да направя? — питам.

— Кажи на Алекс да намери начин да се измъкне. Ако някой може да се махне от бандата, това е той.

Да му кажа? Алекс мрази да му казват какво да прави. Не мога да си представя, че ще се съгласи да участва в наркосделка.

— Бритни, вечерята изстива! — вика майка ми през прозореца на кухнята. — И баща ти току-що се прибра. Хайде поне веднъж да вечеряме заедно, като семейство.

Звукът от счупени чинии зове мама обратно в кухнята. Несъмнено, брилянтно изпълнение на Шели.

— Почакай тук — казвам на Пако. — Освен ако не искаш да станеш свидетел на семеен скандал в дома на Елис.

Пако потрива ръце.

— Обзалагам се, че ще е по-интересно, отколкото скандалите у дома.

Влизам в кухнята и целувам татко по бузата.

— Кой е приятелят ти? — пита той предпазливо.

— Пако, това е баща ми. Татко, това е моят приятел Пако.

— Здравейте — казва Пако.

Татко кима. Мама криви лице в недоволна гримаса.

— С Пако трябва да излезем.

— Къде? — пита татко, тотално слисан.

— Да видим Алекс.

— Никъде няма да ходиш — намесва се мама.

Татко вдига неразбиращо ръце.

— Кой е Алекс?

— Онзи неин съученик, мексиканец, за когото ти говорих — отвръща сковано мама. — Не помниш ли?

— Напоследък нищо не помня, Патриша.

Мама става от масата с пълна чиния и я хвърля в умивалника. Чинията се счупва и наоколо се разхвърчава храна.

— Дали сме ти всичко, което искаш, Бритни — заявява майка ми. — Нова кола, маркови дрехи…

Търпението ми се изчерпва.

— Това е толкова повърхностно, мамо. Разбира се, външно в очите на всички вие сте много успели хора, но като родители сте пълен провал. Бих ви писала най-много три минус. Имате късмет, че не ви оценява госпожа Питърсън, защото иначе ще имате пълна двойка. Защо толкова се страхувате, че хората ще видят, че и ние имаме проблеми, като всички на този свят?

Аз съм набрала скорост и вече не мога да се спра.

— Вижте, Алекс се нуждае от помощта ми. Едно от нещата, които ме правят това, което съм, е лоялността към хората, на които държа. Ако това ви обижда или плаши, съжалявам — изстрелвам аз.

Шели вдига шум и всички се извръщаме към нея.

— Бритни — разнася се компютърен глас от устройството, закрепено към инвалидната количка на сестра ми. Пръстите на Шели са заети да натискат клавишите. — Добро. Момиче.

Аз обвивам пръсти около ръката на сестра ми, преди отново да заговоря на родителите ми.

— Ако искате да ме изхвърлите от вкъщи или да се отречете от мен, задето съм такава, каквато съм, тогава го направете и да приключваме с това.

До гуша ми дойде да се страхувам. За Алекс, за Шели и за себе си. Време е да се изправя срещу страховете си или до края на живота си ще затъна в страдание и вина. Аз не съм съвършена. И е време целият свят да го разбере.

— Мамо, смятам да се срещна със социалния работник в училище.

Лицето на мама се изкривява от отвращение.

— Това е пълна глупост. Ще го впишат в досието ти и завинаги ще остане там. Нямаш нужда от социални работници.

— Напротив, имам. — Стягам се и добавям: — Ти също имаш нужда. Всички ние имаме.

— Чуй ме, Бритни. Ако излезеш през тази врата… повече не се връщай.

— Проявяваш непокорство — намесва се татко.

— Зная. И се чувствам страхотно. — Грабвам чантата си. Това е всичко, което имам, ако не се броят дрехите на гърба ми. Лепвам си широка усмивка и протягам ръка на Пако. — Готов ли си да тръгваме?

Без никакво колебание, той улавя ръката ми.

— Да. Ти си кораво момиче — казва чак когато вече сме в колата. — Никога не съм мислил, че си такава бунтарка.

Пако ме откарва в най-затънтената част на Феърфийлд. Води ме към голям склад, намиращ се край пусто тясно шосе, с паркинг отпред. И сякаш Майката природа ни изпраща знак, застрашителни тъмни облаци се сгъстяват в небето и лъхва студ.

Спира ни едър и плещест тип.

— Кое е снежното момиче? — изръмжава мъжът.

— Чиста е — отговаря Пако.

Мъжът ме оглежда многозначително от горе до долу, преди да отвори вратата.

— Ако започне да души наоколо, ти ще отговаряш, Пако — предупреждава той.

Аз искам единствено да отведа Алекс оттук, по-далеч от това усещане за надвиснала опасност, витаещо наоколо.

— Хей — произнася дрезгав глас досами мен. — Ако ти потрябва превоз, потърси ме, si?

— Върви с мен — казва Пако, сграбчва ръката ми и ме повежда напред по коридора. Откъм другата страна на склада се чуват гласове и… единият е на Алекс.

— По-добре да отида сама при него — казвам.

— Идеята не е много добра. Изчакай да свърши разговора с Хектор — съветва ме Пако, но аз не го слушам.

Вървя в посока гласа на Алекс. Той разговаря с двама други мъже. Очевидно водят много сериозен разговор. Единият от мъжете вади лист хартия и го подава на Алекс. В този момент Алекс ме забелязва.

Той казва на мъжа нещо на испански, преди да сгъне листа и да го пъхне в джоба на джинсите.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — Гласът му е твърд и суров, както и изражението на лицето му.

— Аз просто…

Не успявам да довърша, защото Алекс ме хваща грубо за лакътя.

— Веднага да се махаш оттук, на секундата. Кой, мамка му те доведе тук?

Опитвам се да измисля отговор, когато Пако излиза от тъмнината.

— Алекс, моля те. Пако може и да ме е довел тук, но идеята е моя.

— Ти, culero — процежда през зъби Алекс, пускаме и пристъпва към Пако.

— Нима това не е твоето бъдеще, Алекс? — пита Пако. — Защо те е срам да покажеш на твоята novia своя втори дом?

Юмрукът на Алекс се забива в челюстта на Пако. Пако пада. Аз изтичвам към него, после хвърлям остър възмутен поглед към Алекс.

— Не мога да повярвам, че го направи! — крещя. — Той е най-добрият ти приятел, Алекс!

— Не желая ти да виждаш това място! — Тънка струйка кръв се стича от устата на Пако. — Не биваше да я водиш тук — додава малко по-спокойно Алекс. — Мястото й не е тук.

— Нито пък твоето, брато — казва Пако тихо. — А сега я отведи оттук. Тя вече видя достатъчно.

— Ела с мен — заповядва Алекс и ми протяга ръка.

Вместо да отида при него, аз обхващам в шепи лицето на Пако и оглеждам раната.

— Боже мой, ти кървиш! — възкликвам и в гърдите ми се надига паника.

При вида на кръв винаги ми прилошава. Кръвта и жестокостта винаги ме ужасяват.

Пако нежно отмества ръцете ми.

— Добре съм. Върви с него.

От мрака прогърмява глас и казва на Алекс и Пако нещо на испански.

Аз потрепервам от властния тон на мъжа. Досега не бях изплашена, но вече съм. Същият мъж говореше преди малко с Алекс. Той е облечен в тъмен костюм и снежнобяла риза. Видях го за кратко на сватбата. Смолисточерната му коса е зализана назад, а лицето му е мургаво. Само един поглед ми е достатъчен, за да разбера, че това е някой много могъщ в „Кървавите латиноси“. От двете му страни стоят двама огромни мъже със застрашителни изражения.

— Nada — отвръщат в един глас Алекс и Пако.

— Заведи я някъде другаде, Фуентес.

Алекс ме хваща за ръката и бързо ме извежда от склада. Когато най-после се озоваваме отвън, аз поемам дълбоко дъх.