Брандън Сандърсън
Отсенки от себе си (25)

23.

Уакс беше куршум в нощта, носеше се през мъглите и оставяше вихрушки след себе си. Беше ловецът, а не жертвата, макар че преходът може и да му бе отнел прекалено много време. Издигна се на достатъчна височина, за да огледа района. Нарастващата тълпа обграждаше имението на губернатора. Носеше се рев. Настояваха за промени или може би просто за кръв.

Нима щеше да залови Кървящата, само за да открие, че все пак е победила, а градът е унищожен?

Сега не можеше да се тревожи за това. Вместо това търсеше знаци, улики, парчета от историята. Дори нощем никой не отиваше някъде, без да остави дири. Може би нямаше да са добре забележими и би ги пропуснал, но ги имаше.

Там. Група хора, които се отдалечаваха от имението, вместо да се стичат към него. Уакс се приземи като вихър, с развята мъглопелерина. Това беше градината на имението, недалеч от голяма барака за работниците. Уакс опита да открие някаква систематичност в отдалечаващата се група хора.

Стрелбата преди малко, помисли си той. Не стреляха на месо, а за да прогонят тълпата. Кървящата вече не разполагаше с ферохимична скорост и опитваше да се измъкне с всички възможни средства, така че беше стреляла във въздуха, за да пръсне хората. Вслуша се и различи объркани викове. Някои хора твърдяха, че констаблите са открили огън по тълпата. Други — че са видели самия губернатор да бяга, да прави опит да се измъкне от имението.

Уакс зареди във Възмездие патрона, който Ранет бе изпратила. Сложи го в една от специалните камери, които бързо можеше да завърти в готовност. След това открехна на няколко сантиметра вратата на бараката, като приклекна до рамката, за да не се очертае силуетът му. Тази нощ мъглата беше озарена от светлината на факлите, но нищо не успяваше да разпръсне мрака в бараката. Уакс потърси с очи сред сенките, докато не зърна нещо.

Кост? Да, покрита с дрехи. Различи изпуснато шалче, бяла риза… облеклото на губернатора. Кървящата беше скрила поредното тяло и беше минала от тук, за да се размени с него. Колко бърза беше тя? МеЛаан твърдеше, че Кървящата може да се променя по-бързо от нея, но и че никой не е по-бърз от ТенСуун.

Това не му говореше много. На МеЛаан й трябваха минути, на ТенСуун секунди. Уакс вдигна Възмездие до главата си и се плъзна през вратата. Ако хванеше Кървящата посред трансформация…

— Все още мога да те освободя — прошепна един глас от мрака вътре. — Може и да загубих града, но не дойдох тук заради тях. Не и поначало. Дойдох за теб.

— Защо заради мен? — попита Уакс, като търсеше трескаво в тъмнината. Стискаше Възмездие с изпотена длан. — По дяволите, създание, защо аз?

— Оглуших го — прошепна Кървящата. — Отрязах езика му, пронизах очите му, но въпреки всичко не престана да върши. Ти си ръцете му, Уаксилий Ладриан. Може да е оглушал, ослепен и ням… но с теб все още може да мести фигурите си по дъската.

— Имам собствена воля, Кървяща — каза Уакс, най-сетне забелязал нещо като очертания, приклекнали в дъното на прашното помещение до една стойка за лопати. — Може и да служа на Хармония, но го правя по собствено желание.

— Аа — прошепна тя. — Знаеш ли колко дълго те подготвяше той, Уакс? Колко дълго те подмамваше, водеше за носа? Как те изпрати да се калиш в Дивите земи, за да те върне обратно, щом узрееш както трябва, като добре обработена кожа…

Уакс се прицели с Възмездие, но страничната стена на бараката избухна навън и пръсна дървени парчета през моравата. Уакс опита да я вземе на мушка, но не стреля и Кървящата се измъкна приведено навън. Трябваше да внимава извънредно много с този изстрел. Ранет му беше изпратила само един патрон и единствено той имаше значение в тази схватка.

Кървящата избяга в нощта и се изхвърли нагоре във въздуха. Избитата стена можеше да е индикация, но това беше потвърждение. Металоемът й, изтощил съхранената в него скорост, вече беше безполезен. Беше го изоставила на земята до костите на губернатора и вместо това се бе превърнала в Монетомет.

Уакс я последва, Тласна в същите пирони и се изхвърли в небето. Разбираше защо е избрала да стане Монетомет; Тласкането на стомана предлагаше голяма маневреност и скорост и поради тази причина й даваше най-голям шанс за спасение.

Разбира се, имаше един проблем.

Стоманата беше неговата специалност.

* * *

Купчината кости на пода в бараката доказваше, че поне един човек си е прекарал нощта по-неприятно от Уейн. Той побутна костите с върха на обувката си и се намръщи от болката в ранения крак. Покваряващо затруднение си беше. Наложи му се да се подпре на стената, за да не падне.

Погледна към Мараси.

— Не мога да преценя — каза той — дали това, че губернаторът вече е бил мъртъв, значи, че сме свършили наистина добра или ужасна работа.

— Как — отвърна Мараси, като коленичеше до трупа — можеш да гледаш на работата по друг начин, освен като ужасна?

— Ами нали разбираш, не ние отговаряхме за живота му, когато е умрял — сви рамене Уейн. — Предполагам, че всеки път, когато се натъкна на труп и вината, че е умрял, не е моя, изпитвам известно облекчение.

В къщурката влезе МеЛаан, все още облечена в тялото на жената охранител — макар че вече говореше със собствения си глас:

— Нещата отвън загрубяват. Може би е най-добре скоро да се прибираме в имението.

Мараси все още стоеше на коляно до костите, които Уейн огряваше с фенера си. Китките му бяха претрити от престоя в килера, а кракът започваше да го боли все по-нетърпимо. Покварената му кандра. Беше го неутрализирала по съвършен начин: внезапен изблик на скорост, овързване на краката му, запушване на устата, кражба на металоемите му — въпреки че нямаше никакво значение колко бързо би могъл да оздравее, щом е завързан.

Естествено, беше забравила да провери ръцете му за дъвка, преди да го завлече в стаята.

— Губернаторът е мъртъв — прошепна Мараси.

— Да — съгласи се Уейн. — Когато ти извадят скелета, обикновено така се получава.

— Какво означава това — произнесе тя, като погледна към стената на бараката, в посоката, накъдето бяха забелязали да изчезва Уакс.

— Ами че вероятно ще закъснява за уроците си по степ в близките…

— Уейн?

— Да?

— Не сега.

— Слушам, мадам.

Мараси затвори очи, а Уейн се подпря на стената, загледан към тълпата навън. Разгневена, в очакване губернаторът да произнесе речта си. Речта, от която се очакваше всичко това да престане да се случва.

— Кървящата е планирала да ги накара да побеснеят — обади се МеЛаан. — Чух част от речта му. Може би има начин да ги накараме да се пръснат?

— Не — отвърна Мараси и се изправи. — Можем да направим нещо повече. — Тя се обърна към МеЛаан и подритна с крак черепа на губернатора. — Колко дълго ще ти трябва, за да се престориш на него?

— Не съм смелила трупа му… и не ме поглеждай така. Вината не е моя, че ставате за ядене. Ако е някакво успокоение, сте ужасни на вкус, дори и да сте добре отлежали. Както и да е. Няма да е лесно. ТенСуун е доста добър във възстановяването на лица по черепа им, но аз нямам необходимия богат опит.

Уейн не каза нищо. Знаеше кога не е сега. Дяволски си прав, че знаеше, когато се налага. Дори и някои шегички на практика да умоляваха да бъдат изречени на глас.

— Разполагаш с нас. Ние ще ти помогнем да се справиш — каза Мараси на МеЛаан. — Освен това ще бъде тъмно. Не се налага да заблудиш майката на Инейт, а само тълпа от разгневени граждани, повечето от които дори не са го виждали отблизо.

МеЛаан скръсти ръце и огледа тленните останки.

— Хубаво. Ако измислите какво да кажа на хората, за да ги успокоя, ще го направя.

Уейн стоеше със здраво затворена уста. Никакви шеги за… е, очевидните неща. Освен това току-що бе научил нещо далеч по-лошо. Нещо, което изобщо не беше повод за шеги.

Мараси го погледна и се намръщи:

— Какво има, Уейн.

Той седна и поклати глава.

— Уейн? — Мараси звучеше истински загрижена. — Не исках да ти се сопвам, просто…

— Нямам нищо против онова, което каза — отвърна Уейн.

— Какво има тогава?

— Ами — рече той, като погледна МеЛаан. — Винаги съм допускал… нали разбираш… че хората са с прекрасен вкус.

— Никак не е прекрасен — каза МеЛаан.

— Наистина накърняваш самочувствието ми — продължи той. — Може би аз съм различен. Искаш ли да ми оглозгаш ръката? Ще израсте пак, поне след като открием какво е направило онова чудовище с металоемите ми…

Мараси изпусна силна въздишка:

— МеЛаан, поработи върху тези кости. А аз трябва да ти напиша нова реч…