Дерек анди
Смъртта на светлината (52)

52.
Дяволът идва да поиграе

Светът внезапно стихна.

Барон Венгос поддържаше сивата си коса и брадата къси. Униформата му беше безупречно чиста, ботушите — лъснати, сабята — все още в ножницата на колана му. Валкирия очакваше всичко това. Не очакваше обаче кожата му да е толкова бледа, почти синя. Лицето му — обикновено строго, изпълнено с гняв, беше апатично. Безжизнено. Антон Страха го беше убил, както личеше по всичко, но Меволент не го беше оставил да почива в мир.

Бронята на Лорд Вайл се виеше лениво около тялото му, наслаждавайки се на затишието преди бурята.

Между двамата си генерали, по-висок и от двамата, Меволент стоеше облечен в бойната си одежда от сива ризница и черна кожа. Парцаливото му наметало, покрито със символи, се вееше на вятъра при всяка крачка. Качулката беше свалена. Лицето му, това мършаво, никотиново жълто лице, бе скрито зад метален шлем с крещящ визьор.

Сенките се загърчиха около Вайл и той изчезна сред тях. В същия миг, излезе от виещите се сенки точно пред Скълдъгъри.

Стояха и се гледаха.

— Човек би си помислил, че имаме доста теми за разговор — ти и аз — рече Скълдъгъри. Вайл не отговори, така че Скълдъгъри продължи. — Би си помислил, че имаме въпроси, които се нуждаят от отговор. Но аз не мисля така. Трябва ми само да знам, че още си тук. Не си се борил, както би било редно. Не си бил достатъчно силен, за да го контролираш.

Бронята на Вайл се покри с остри шипове.

— Направил съм ужасни неща — продължи Скълдъгъри. — Неща, които никога няма да поправя. Но има едно нещо, което знам. Едно нещо, за което съм сигурен. Аз съм по-добър човек от теб.

Сенките се стовариха върху Скълдъгъри и го отпратиха надалеч.

Ревъл изплющя с длани срещу въздуха, но Вайл вече се движеше. Сред вихър от размазани сенки удари Ревъл през ръцете и подкоси краката му. Преди Ревъл да успее да се възстанови, сенките го грабнаха и го запратиха нанякъде.

Ревъл се претърколи и скочи на крака, но Венгос се оказа зад гърба му. Апатичното лице не промени изражението си, когато обви ръка около гърлото на Ревъл. Вдигна го. Задушаването дойде на мига. След секунди рухна.

Валкирия не помръдваше. Шоковата палка все още беше на гърба й. Вайл я наблюдаваше и чакаше следващия й ход. Знаеше само, че тя е Даркесата, дошла да направи града на пух и прах. И най-лекото потрепване от нейна страна щеше да доведе до атаката му и да я убие на мига.

Остави стика там, където си беше.

След което, някъде по улицата, на запад, зави сирена.

Вайл и Венгос се огледаха. С онази особена ленива увереност, която характеризира най-мощния играч на полето, с небрежна походка се появи Даркесата.

Вайл погледна към Валкирия и бързо прецени, че тя не е заплахата, за която я беше смятал. Върна се при Меволент и Венгос, а сирената изведнъж спря.

Даркесата се усмихна на всички и посочи към Ревъл, който с всички сили се опитваше да се изправи.

— Искам само него — високо каза тя. — Научих се да маневрирам и дойдох чак дотук само, за да се уверя, че няма да избяга. Предайте ми го. Правете каквото искате с останалите.

Вайл и Венгос останаха безмълвни. Само Меволент проговори.

— Чаках те.

Даркесата се разсмя.

— Обзалагам се, че не си мислил за друго. Но не съм тук за реванш. Не ме интересуваш. Никой от вас не ме интересува. Само той. Само Ревъл.

Меволент се обърна да огледа Ревъл за кратък момент.

— Не ми изглежда особено специален.

— О, има сантиментална стойност — отвърна Даркесата. — Няма да ви отегчавам с подробности. А и сантиментът ми се поизчерпа, да си кажа право. Само че той си е спечелил специално място в сърцето ми. Дайте ми го и ще ви оставя живи.

Като по тиха команда, Червените качулки се изсипаха от входове и улички, обкръжавайки Даркесата. Тя поклати глава, докато се издигаше нагоре.

— Не искаш да ме пробваш, Меволент. Имам да налагам наказания.

Валкирия осъзна, че Скълдъгъри стои до лакътя й. Видяха как се появи Александър Ремит, подаде на Меволент кафяво метално оръжие и отново изчезна.

Беше с размера на пушка, но по-дебело, като ракетна установка. По цялата му повърхност сияеха символи. Дясната ръка на Меволент се уви около дръжката, дулото беше отворено и нащърбено, сякаш нещото имаше зъби.

Даркесата се обви в балон от енергия, докато се рееше горе.

— Няма да ме нараниш с разни играчки — заяви тя.

Единствен лъч зелена светлина се откъсна от оръжието, директно сряза енергийния щит и удари Даркесата право в гърдите.

Балонът изчезна и Даркесата падна. Приземи се върху краката си, леко залитна, после се изправи и се разсмя.

— Това ли беше? Едва ме погъделичка.

После един Секач я удари изотзад, тя се препъна и падна на земята.

Очите на Валкирия се разшириха.

Последва ритник, който отметна главата на Даркесата назад. Тя се просна, после стана, объркването по лицето й изчезна и отстъпи място на гнева. Тя сграбчи най-близката до нея Червена качулка и го разкъса на парчета. Една коса замахна към нея, а тя улови острието с ръка и го прекърши, после извади от строя и притежателя на косата само с поглед.

Меволент стреля отново, а лъчът удари Даркесата отстрани, тъкмо когато тя махваше с ръка.

Блесна коса и отсече пръстите й.

Даркесата изкрещя, стискайки ръката си, твърде шокирана от гледката на собствената си кръв, за да направи нещо по въпроса. Червената качулка се извъртя и подкоси краката й. Тя падна на земята и се опита да изпълзи нанякъде. Якето й се надигна, откривайки гърба, а Червената качулка заби острието в плътта й.

Крясъкът й остана заглушен. Устата беше отворена, но отвътре не излизаше звук. Болката танцуваше в широко отворените очи.

И тогава, сякаш страданието е било само театър, очите й се присвиха, а ужасът отлетя. Черни пламъци погълнаха Червения и прекратиха съществуването му. Тя се изправи, издърпа косата и я пусна долу с една ръка, докато пръстите израстваха обратно върху другата.

Останалите Червени качулки затегнаха обръча. Тя разпери широко ръце и те експлодираха в нищото. После застопори погледа си върху Меволент.

Гмурна се във въздуха и полетя към него, но той отново я улови с ослепителната зелена светлина и тя падна на улицата.

Лорд Вайл се придвижи в сенките до нея. Тя скочи, махна с ръка, но нищо не се случи. Сенчести филизи плъзнаха по лицето й, освобождавайки кръв и викове на болка. Тя хукна да бяга, измъквайки се на прибежки и плъзвания от сенките. Дори не забеляза Барон Венгос, който я причакваше. Мина през нея със закривената си сабя, откривайки тъкмо мястото между якето и кръста й, Даркесата изпъшка, изгъгна и падна странично, изплъзвайки се от острието.

Силата й се беше върнала и тя замахна бясно, но Венгос вече спокойно отстъпваше.

Тя се изправи, лекувайки раните си. Вместо да атакува, обаче, остана на мястото си, като гледаше от Венгос към Вайл и Меволент. Лицето й беше опънато от бяс, но отстъпваше място и на друго — осъзнаването, че тя няма да победи в тази битка.

Започна да трепти, първоначално бавно, а после и по-бързо. Оръжието в ръката на Меволент беше готово да стреля отново, но преди той да успее да се прицели, тя се изпъна, погледна към Валкирия, вдигна рамене, след което маневрира.

Меволент свали оръжието.

Някакви ръце сграбчиха Валкирия изотзад. Скълдъгъри се опита да се бие, но имаше твърде много качулати. Тя забеляза, че хвърлят Ревъл на земята и му слагат окови, след което някой я удари и светът се завъртя. Коленете й поддадоха, но не й позволиха да падне.

Барон Венгос се появи пред погледа й. От толкова близо приличаше на труп.

— Отведете скелета и Елементала в Залата за изтезания — нареди на някой. — Искам да крещят преди да е свършил този час.

— А момичето?

Венгос дори не я удостои с поглед.

— Заведете я при професор Най. Кажете му, че може да прави с нея каквото си пожелае.