Питър Мей
Човекът от остров Луис (41)

Четирийсета глава

Вече нямам понятие какво става. Ушите ми още звънят и едва чувам. Знам само, че се е случило нещо ужасно. Настаниха ме в кухнята, за да не преча, а разни хора постоянно влизат и излизат от съседната стая. Проклетото куче не спира да лае.

Отвън в тъмното проблясват сини и оранжеви светлини, а по-рано чух да бръмчи и хеликоптер. През живота си не съм виждал толкова полицаи на едно място. Сержантът, който идва да говори с мен в „Солас“, също е тук. Познавам го по особената плешивина на челото.

Чудя се само защо и свещеникът от Кробост е дошъл. Мярнах го по едно време и ми се стори отпаднал, болнав. Жал ми е за него. Виж, баща му беше друго нещо. Умееше да внушава страх от бога. Да пукна обаче, ако знам как се казваше.

Една жена влиза в кухнята. Виждал съм я някъде, но не се сещам къде. Смътно ми напомня на Кейт. Тя придърпва един стол и сяда срещу мен. Привежда се над масата и улавя ръцете ми в своите. Харесва ми как ме докосва. Дланите й са меки и топли, а красивите й тъмни очи гледат право в моите.

— Помниш ли болницата „Свято сърце“, Джони? — пита, но това не ми говори нищо. — Където ви отведоха с Питър, след като паднахте в онази дупка в скалите. Ти си счупи ръката, а той хвана пневмония.

— Там имаше монахини — казвам.

Странно, почти ги виждам отново в оня жълтеникав сумрак на отделението. В черните им одежди и бели калимавки.

Тя се усмихва и стиска ръката ми.

— Точно така. Сега болницата е дом за възрастни хора, Джони. Ще помоля Маршели да ти позволи да останеш там, а аз ще идвам всеки ден да те виждам. Ще обядваме вкъщи, ще ходим на разходки до Плажа на Чарли и ще си говорим за Дийн, а също и за хората, които сме познавали тук, на острова.

Очите й наистина са прекрасни. Как само се усмихват насреща ми.

— Кажи, Джони, искаш ли?

Стискам ръката й в отговор и й връщам усмивката, спомняйки си за онази нощ, когато я бях видял да плаче на покрива на сиропиталището.

— Да, искам — отвръщам.