Питър Мей
Човекът от остров Луис (16)

Петнайсета глава

В помещението беше студено. Място, подходящо за мъртвите. Санитарят в бяла престилка изтегли рафта на хладилната камера и Фин видя пред себе си кафеникавото от торфа, но инак удивително добре запазено лице на млад мъж, който, съдейки по момчешките му черти, не ще да е бил много по-възрастен от Фионлах.

Гън кимна на санитаря и той дискретно се оттегли.

— Надявам се, разбираш, че ако някой узнае за това, съм мъртвец. — Сержантът леко се смути от думата. — Ако ме извиниш за неуместния израз.

Фин го погледна.

— Напълно оценявам какво ти е струвала услугата, Джордж.

— Но това не ти попречи да я поискаш.

— Можеше и да ми откажеш.

— Вярно, можех. Но след като вече сме тук, по-добре побързай. Според патолога разлагането все повече ще се ускорява.

Фин измъкна от джоба си малък дигитален фотоапарат и направи три-четири снимки на лицето на трупа под различен ъгъл. Блясъкът на светкавицата се отразяваше от фаянсовите плочки на стените.

— Нещо друго, което ще ми е от полза да знам? — попита, след като прибра апарата обратно.

— Бил е увит в одеяло в продължение на няколко часа след смъртта. То е оставило отпечатъци по гърба, седалището, прасците и задната част на бедрата. В момента художник изработва скица, за да разберем как е изглеждала тъканта.

— Но няма с какво да я сравните?

— Не. Покрай тялото нямаше нищо. Нито одеяло, нито дрехи.

Гън почука на вратата и санитарят се върна, за да затвори рафта и да потопи непознатия млад мъж, изваден от мочурището, отново в царството на мрака.

Отвън вятърът веднага залепи саката и панталоните към телата им. Дъждът пръскаше леко, но без сериозни намерения. На билото на хълма се строеше разширение на болницата, носеше се бръмчене на дрелки и тропот на пневматични чукове, а мимолетните проблясъци на слънцето осветяваха оранжевите жилетки и бели каски на работниците.

След като човек е бил в досег със смъртта, винаги настъпва момент на вътрешно смирение. Напомняне за собствената му крехка преходност. Двамата мъже се качиха в колата на Гън, без да разменят и дума. Мина близо минута, преди Фин да отвори уста:

— Има ли някакъв шанс да ми набавиш копие от доклада на аутопсията, Джордж?

— Сега пък и това ли — изпъшка сержантът.

— Ако е прекалено трудно, просто кажи.

Другият го изгледа кръвнишки.

— Ще видя какво мога да направя. Още някакви желания? — добави иронично.

— След като питаш — усмихна се Фин, — не е зле да ми кажеш къде да принтирам снимките.

Фотоателието „Малкълм Дж. Маклауд“ представляваше измазано в бяло магазинче на Пойнт Стрийт — крайбрежната улица, където поколение след поколение тийнейджъри от острова се събираха в петък и събота вечер, за да пият, да пушат трева, да се бият и освобождават хормоните си. През две врати имаше рибен ресторант, от който се носеше мирис на пържено.

Когато изображенията на мъртвеца бяха свалени от фотоапарата на Фин и се появиха върху компютърния монитор, собственикът им хвърли любопитен поглед, но авторитетът на Гън бе достатъчно силен, за да го възпре да задава въпроси. Контрастът на снимките бе донякъде намален от светкавицата, но въпреки това чертите на лицето бяха напълно разпознаваеми. Фин избра най-добрата и почука с пръст по екрана.

— Ето тази, моля.

— Колко копия?

— Само едно.

На входа на „Дън Айсдийн“ го пресрещна млада жена с тъмна, вързана на конска опашка коса, която припряно го поведе към офиса си.

— Вие бяхте тук, когато дъщерята на Тормод Макдоналд го доведе при нас, нали, господин…

— Маклауд. Да, аз съм приятел на семейството.

— Разбирам — кимна неспокойно тя. — Цяла сутрин се опитвам да се свържа с нея, но без успех.

— Защо, да не би да е станало нещо?

— Ами, как да ви кажа… В общи линии, господин Макдоналд се опита да избяга.

— Да избяга? — повдигна удивено вежди Фин. — Че тук да не е затвор?

— Естествено, че не. Пациентите са свободни да идват и да си отиват когато пожелаят. Но това се е случило посред нощ, когато вратите са били заключени поради съображения за сигурност. Изглежда, че снощи той е успял да всее недоволство у няколко души. Общо четирима са решили да се измъкнат.

Фин не можа да сдържи усмивката си.

— Малък пенсионерски заговор, а?

— Положението не е смешно. Господин Макдоналд се е качил в кухненската мивка и е разбил прозореца с голи ръце. Получил е тежки порязвания.

Веселостта на Фин се изпари.

— Сега добре ли е?

— Трябваше спешно да го откараме в болницата. Зашиха го и сега отново е в стаята си, целият бинтован. Но се държи агресивно, вика по персонала и отказва да свали палтото и шапката си. Постоянно повтаря, че дъщеря му ще дойде да го прибере у дома. — Тя въздъхна и отвори бежовата папка, лежаща върху плота на бюрото й. — Ще трябва да приложим някакво медикаментозно лечение.

— Какво по-точно?

— Боя се, че мога да го обсъждам само с членове на семейството.

— Вие искате да го упоите.

— Не става въпрос за упояване, господин Маклауд. Той е в силно възбудено състояние. Ако не преодолеем кризата, може да причини още вреди на себе си. Или на околните.

Фин прехвърли в ума си евентуалните последици от успокоителните. Те допълнително щяха да замъглят бездруго крехката и накъсана памет. Да попречат на всеки опит да се стимулира споменът за минали събития и да се установи връзката между Тормод и мъртвия. Но от друга страна, персоналът не можеше да си позволи да рискува.

— Вижте — каза накрая. — Явно ще трябва да се свържете с Маршели и да обсъдите терапията с нея. Но междувременно аз също ще се радвам да помогна. Бях дошъл с намерение да го поразходя с колата, ако вие не възразявате.

— О, това би било чудесна идея, господин Маклауд. Всичко, което ще го отвлече от представата, че се намира в затвор, е добре дошло.