Никълъс Спаркс
Винаги двамата (23)

23.
Не!

Когато Мардж бе на единайсет, с мама претърпяха катастрофа.

По онова време мама караше едно от онези грамадни комбита с дървена облицовка. Понеже са от друго поколение, родителите ми не бяха свикнали да използват колани.

Мардж харесваше коланите по-малко дори от мен. Аз просто го забравях — бях малък все пак — а тя не го слагаше нарочно, та да се движи по-свободно и да ме блъска и щипе. Което, добавям, бе твърде често.

Не бях в колата с тях и макар да не съм сигурен, че спомените ми са точни, инцидентът не бе по вина на мама. Не карала бързо, шосето не било натоварено, пресичала кръстовище на зелено. Междувременно тийнейджър — вероятно бърникал радиото или похапвал пържени картофки от „Макдоналдс“ — профучал на червено и блъснал комбито отзад.

Мама бе само пораздрусана, но всички се безпокояха за Мардж. Инерцията я тласнала към страничния прозорец и счупено стъкло. Докарали я в болницата в безсъзнание, окървавена и със счупена ключица.

Когато влязох в болничната й стая с татко, видът й ме уплаши. На шест години не знаех кой знае какво за смъртта и дори за болниците. Татко се надвеси над леглото с неразгадаемо лице, но жестовете му издаваха страх, и аз се уплаших още повече. Той ме погледна и се намръщи.

— Ела да видиш сестра си, Ръс.

— Не искам — помня, че отговорих.

— Не ме интересува дали искаш или не — отсече той. — Щом ти казвам да дойдеш, ще дойдеш.

Тонът му не търпеше възражение и аз се присламчих към леглото. Лицето на Мардж бе подуто, с множество синини и шевове, все едно са я съшивали наново. Не приличаше на сестра ми; не приличаше на никого. Изглеждаше като чудовище от филм на ужасите и аз избухнах в плач.

До ден-днешен се разкайвам, че се разплаках. Татко помисли, че плача за Мардж. Усетих как слага утешително ръка на рамото ми и се разплаках още по-неудържимо.

Но не плачех за Мардж. Плачех за себе си, защото се страхувах. По-късно се презирах, че съм реагирал така.

Някои хора са смели.

През онзи ден научих, че не съм сред тях.

* * *

Лекарите не уточниха от какво страда Мардж. Медицинските сестри й взеха кръв; направиха й рентгенови снимки и скенер. Трима различни специалисти дойдоха да я прегледат. Гледах как вкарват спринцовка в белите й дробове, за да вземат тъкан за изследване.

През цялото време само Мардж не изглеждаше разтревожена. Отчасти това се дължеше на факта, че след пристигането в болницата кашлицата бе стихнала. Тя се шегуваше с лекарите и медицинските сестри, а Лиз и родителите ми я наблюдаваха угрижени. Замислих се отново колко успешно сестра ми прикрива страховете си дори от хората, които я обичат. Междувременно в друго крило на болницата подготвяха резултатите от изследването. Чух лекарят да споменава шепнешком думите „патология“ и „радиология“. Биопсия. Онкология.

Лиз очевидно бе притеснена, но засега скриваше паниката си. Родителите ми седяха като вкаменени и едва се владееха. Аз също бях обезпокоен, защото Мардж не изглеждаше добре — със сивкава кожа и още по-отслабнала. Неволно си припомних всичко, което бях видял и каквото ми беше казвала през последните месеци. Разтърсващата кашлица, която така и не си отиваше, болката в краката. Колко изтощена се чувстваше след екскурзията.

Родителите ми, Лиз, лекарите и аз — всички мислехме за едно и също.

Ракът.

Но не, не е възможно. Мардж не може да се разболее. Тя ми е сестра и е само на четирийсет години. Преди седмица посети специалист, за да има бебе. Очаква с нетърпение да забременее. Пред нея има цял живот.

Мардж не може да е болна. Не можа да е болна от рак.

Не.

Не, не, не…

* * *

Бях благодарен, че Вивиан заведе Ландън в Атланта, защото не знам какво щях да правя, ако беше с мен. Час по час влизах и излизах от болничната стая на Мардж. Когато вече не издържах, сновях из паркинга или пиех кафе в закусвалнята. Обадих се на Емили да й съобщя какво става; помолих я да не идва, но тя дойде.

Двете с Мардж размениха по няколко ласкави думи след дългогодишната раздяла, после Емили ме прегръща дълго в коридора, а аз треперех от страх. Каза ми, че иска да ме види по-късно, ако имам сили; обещах да й се обадя.

Най-сетне се обадих и на Вивиан. Обясних й какво се случва, тя ахна задавено и веднага ми предложи двете с Ландън да се върнат със самолета. Отговорих й, че е по-добре Ландън да остане при нея поне до края на уикенда. Вивиан ме разбра.

— О, Ръс — прошепна тя с глас, който по нищо не напомняше обичайния й делови тон. — Много, много съжалявам.

— Рано е — казах й. — Още не знаем нищо със сигурност.

Залъгвах се — знаех го и Вивиан го знаеше. Познаваше добре историята на маминия род. Проговорих отново:

— Моля те, недей да казваш нищо на Ландън засега.

— Разбира се. Мога ли да ти помогна някак? Имаш ли нужда от нещо?

— В момента не — отвърнах. — Благодаря. — Трудно намирах думите, мислите ми се разпиляваха. — Ще ти кажа, ако има нещо.

— Дръж ме в течение.

— Непременно — обещах.

* * *

Следобед родителите ми и Лиз отидоха в закусвалнята, а аз останах при Мардж. Тя пожела да й разкажа как върви работата ми и по нейно настояване описах рекламните кампании, които подготвям за клиентите си. Мисля, че сестра ми си спомняше онзи ден в болницата преди дълги години след произшествието с колата и усещаше колко се страхувам. Знаеше, че за работата мога да говоря на автопилот и ми задаваше въпрос след въпрос, за да ме разсее.

После — както й бе станало навик — ме попита за Емили и аз най-сетне признах, че съм се влюбил, но още не съм готов да кажа на родителите ни. При тези думи устните й се разтеглиха в усмивка.

— Твърде късно. Мама и татко знаят.

— Как? Нищо не съм споменавал.

— Не е необходимо. Когато се обади на Емили в Деня на благодарността, чувствата ти се четяха по лицето. Мама повдигна вежди, а татко се обърна към мен и попита: „Вече? Още не се е развел“.

Засмях се въпреки всичко. Татко никога не изневерява на себе си.

— Не предполагах, че е толкова очевидно.

— Аха — кимна тя. — Само дето не биваше да я водиш чак сега. Изглеждам ужасно. Трябваше да се срещнем след Коста Рика, когато имах тен.

Кимнах, удивен от хладнокръвието на Мардж.

— Съжалявам.

— Бих искала да се запозная и с Бодхи. Понеже съм слушала толкова много за него.

— Сигурен съм, че ще имаш възможност.

Тя усука болничния чаршаф, пристегна го на фитил и го остави да се разплете.

— Обмислях имена за бебето — каза. — Купих си от онези книги, сещаш ли се? В службата, когато ми доскучаваше, я прелиствах. Дори бях започнала да подчертавам някои.

Имена за бебето? Наистина ли? Усетих натиск зад клепачите и се постарах да изрека думите, без гласът ми да пресекне:

— Кои са ти любимите?

— Ако е момче — Йосая, Елиът, Картър. Ако е момиче — Мередит и Алексис. Лиз, разбира се, ще има свои предпочитания, но не съм говорила с нея. Рано е още. Имаме много време да решим.

Много време.

Мардж явно се усети какво е изрекла и погледна първо към часовника, после към отворената врата на стаята. По коридора минаваха забързани медицински сестри, заети със задълженията си, сякаш днес не е по-различен ден от всеки друг.

— Кога ли най-сетне ще ме пуснат да си ходя? — почуди се тя. — Защо се бавят толкова? От часове съм тук. Не разбират ли, че си имам работа?

Не намерих отговор и Мардж въздъхна.

— Знаеш, че всичко ще е наред, нали? Не омаловажавам случилото се сутринта, но не се чувствам толкова зле. Всъщност се чувствам доста по-добре, отколкото преди да замина за Коста Рика. Сигурно съм пипнала някакъв паразит там. Бог знае каква е хигиената в кухните им.

— Ще видим какво ще кажат лекарите — промърморих.

— Ако ги мернеш, кажи им да побързат. Не искам да си губя целия уикенд тук.

— Добре.

Мардж продължи да усуква чаршафа.

— Ландън се връща утре, нали?

— Да. Не знам точно кога. Привечер, предполагам.

— Защо не я доведеш на вечеря вкъщи тази седмица? Напоследък си много зает и все не остава време да поговорим както си знаем.

Погледнах как пръстите й мачкат чаршафа и гърлото ми пак се сви.

— Чудесна идея. Но никаква костариканска храна. Заради паразитите и прочее…

— Да. — Тя ме погледна в очите. — Определено не би желал да пипнеш моята гадина.

* * *

Денят се влачеше.

Ранен следобед. Късен следобед.

Вивиан ми написа съобщение — питаше дали има новини. Отговорих, че чакаме.

Емили ми писа — пита ме как се чувствам.

Уплашен до смърт, отговорих й.

* * *

Небето притъмня. Смрачаваше се. Монотонна сивота обля болничната стая на Мардж. На екрана на телевизора течеше „Съдия Джуди“ — без звук. Апаратът, измерващ жизнените й показатели, бипкаше равномерно. В стаята влезе непознат лекар. По сериозното му изражение разбрах какво ще ни каже. Представи се като доктор Кадам Пател, онколог. Над рамото му видях как в коридора тикат момиче в инвалидна количка. Държеше плюшена играчка — розово прасе.

Точно както в съня на мама.

Причерня ми; умът ми сякаш се изключи, когато лекарят заговори, но долавях по някоя дума.

Аденокарцином… по-често боледуват жените… по-младите… развива се по-бавно от другите видове рак на белия дроб… за съжаление е в напреднал стадий… метастази в други части на тялото… лимфни възли, кости, мозък… злокачествен кръвоизлив… четвърта степен… нелечим…

Нелечим…

Мама проплака първа — печален стон на майка, чието дете умира. След миг Лиз се разрида и татко я прегърна. Не продума, но долната му устна затрепери и той стисна клепачи, сякаш да блокира реалността. Мардж седеше неподвижна в леглото. Гледах я и имах чувството, че ще се строполя, но някак си успях да се задържа на крака. Мардж не откъсваше очи от лекаря.

— Колко време имам? — попита тя и за пръв път през този ден долових страх в гласа й.

— Невъзможно е да се предвиди — отговори доктор Пател. — Заболяването е нелечимо, но има процедури, които не само може да удължат живота, но и да облекчат някои симптоми.

— Колко? — настоя Марж. — С процедурите?

— Ако диагнозата бе поставена по-рано, преди метастазите… — подхвана предпазливо лекарят.

— Но не е — прекъсна го тя.

Доктор Пател поизправи рамене.

— Наистина няма начин да се предвиди с точност. Млада сте, в добро състояние. И двете удължават прогнозата.

— Разбирам, че не искате да отговорите на въпроса. Разбирам също, че всеки пациент е различен и нищо не е сигурно. Искам единствено да чуя предположението ви. — Тонът на Мардж показваше ясно, че няма да отстъпи. — Имам ли година?

Лекарят не отговори, но по лицето му се изписа болка.

— Шест месеца? — настоя тя и лекарят отново не отговори.

— Три?

— В момента мисля, че е най-добре да обсъдим медицинските процедури. Жизненоважно е да започнем веднага — каза доктор Пател.

— Не искам да обсъждам процедури — възрази Мардж; долових гняв в гласа й. — Ако смятате, че ми остават само няколко месеца и заболяването е нелечимо, какъв е смисълът?

Лиз се поопомни и си избърса сълзите. Пристъпи до леглото и улови ръката на Мардж. Целуна я и прошепна:

— Любима? Искам да чуя какво ще ни каже лекарят. Може ли? Знам, че те е страх, но искам да разбера. Ще го изслушаш ли? Заради мен?

За пръв път Мардж отклони поглед от доктор Пател. Стеклата се по бузата й сълза бе оставила тъничка нишка, която проблесна в светлината.

— Добре — прошепна сестра ми и едва тогава се разплака.

* * *

Химиотерапия.

През следващите четирийсет минути лекарят ни обясни търпеливо защо предлага въпросната процедура. Понеже ракът е в напреднал стадий, разпространил се е из тялото на Мардж и в мозъка й, оперативното лечение е изключено. Обикновено на пациентите се дава повече време да обмислят предимствата и недостатъците на химиотерапията — включително страничните ефекти — но в този случай, отново заради напредналия стадий на рака, е препоръчително процедурите да започнат веднага.

За целта се наложи да поставят катетър на Мардж. През това време с родителите ми излязохме от стаята и отидохме в закусвалнята. Не говорехме; седяхме мълчаливо и се опитвахме да осмислим какво се случва. Поръчах кафе и не го изпих. Мислех как химиотерапията всъщност е отрова и надеждата е да убие раковите клетки преди здравите. Твърде много отрова и пациентът умира; твърде малко и лекарството няма да подейства изобщо.

Сестра ми също го знаеше. И родителите ми. Семейството ни имаше горчив опит с рака — знаехме за стадиите, за ремисиите и страничните ефекти. Ракът все пак поразява не само човешкото тяло. Понякога поразява цял род — като моя.

По-късно се върнах в болничната стая, седнах на стола и наблюдавах как отровата се влива, убивайки, докато се разпространява в тялото й.

* * *

Тръгнах си, когато небето чернееше, и изпратих родителите си до колата. Струваше ми се, че не вървят, а местят бавно крак след крак, и за пръв път изглеждаха стари. Разбрах, защото и аз се чувствах така.

Лиз ни бе помолила да остане сама с Мардж. Още щом го каза, изпитах чувство за вина. Погълнат от собствените си чувства, не се бях досетил, че двете искат да са заедно без странични наблюдатели.

Проследих с поглед как родителите ми излизат от паркинга и се върнах бавно до своята кола. Нямаше как да остана в болницата, ала не исках да се прибирам вкъщи. Не исках да ходя никъде. Исках да превъртя на обратно лентата, да се върна във вчерашния ден. Двайсет и четири часа по-рано вечерях с Емили и очаквах с нетърпение комедийния спектакъл.

Скечовете в Комедийния театър бяха добри. Представлението на първия комик бе твърде грубовато за моя вкус, но вторият бе женен и имаше деца и смешните истории, които разказваше, ми се сториха затрогващо познати. Улових ръката на Емили, пръстите й се вплетоха в моите и се почувствах, сякаш съм се върнал у дома. Такъв, помня как си помислих, трябва да е животът. Изпълнен с любов, смях и приятелство; щастливи мигове, прекарани с хората, които обичаш.

Докато пътувах към къщи, вчерашният ден ми изглеждаше невъзможно далечен; съвсем друг живот. Оста на света ми се бе преместила и също като родителите си бях остарял за часове. Усещах безкрайна празнота. Присвил очи, за да виждам през сълзите, се запитах дали някога ще почувствам отново сърцето си пълно.

* * *

Емили ми изпрати съобщение — питаше дали съм в болницата. Отговорих й, че съм се прибрал вкъщи, и тя ми написа, че идва.

Свари ме на дивана в къща, осветена от една-единствена лампа в дневната. Не станах, когато почука на вратата, и тя си отвори сама.

— Здравей — изрече тихо, прекоси стаята и седна до мен.

— Здравей. Извинявай, че не дойдох да те посрещна.

— Няма нищо. Как е Мардж? Как си ти?

Не знаех как да отговоря. Разтърках чело. Не исках да плача повече.

Емили обгърна раменете ми с ръка и аз се облегнах на нея. Както по-рано през деня, тя ме притисна до себе си и нямаше нужда от никакви думи.

* * *

В неделя изписаха Мардж. Чувстваше се замаяна, но искаше да се прибере вкъщи, а и нямаше причина да остава в болницата.

Все пак бе получила първата доза отрова.

Аз бутах количката, родителите ни крачеха отзад. Лиз вървеше до нас и разчистваше пътя ни из претъпканите коридори. Никой не ни поглеждаше.

Навън бе студено. Лиз ме бе помолила, преди да отида в болницата, да се отбия в дома им и да донеса яке за Мардж. Обясни ми, че ключът е скрит под камък вдясно от входната врата.

Влязох вътре и прерових дрешника в антрето. Търсех нещо меко и топло и най-сетне се спрях на дълго яке с гъши пух.

Преди да излезем от болницата, Лиз помогна на Мардж да се изправи, за да й надене якето. Тя разкриви лице и се олюля, но някак си остана на крака. Лиз и родителите ми тръгнаха към паркинга заедно, после се отправиха в различни посоки към колите си.

— Мразя болниците — каза ми Мардж. — Само веднъж съм била в добро настроение в болница — когато се роди Ландън.

— В това отношение сме единодушни — съгласих се.

Тя вдигна ципа на якето догоре.

— Да се махаме тогава! Изведи ме навън.

Изпълних молбата й и острият вятър облъхна лицето ми още щом излязохме от сградата. Няколкото дървета из паркинга бяха оголели; небето бе оловносиво.

Мардж проговори отново с толкова тих глас, че без малко да не я чуя.

— Страхувам се, Ръс.

— Знам. Аз също.

— Не е честно. Не съм пушила никога, почти не пия, храня се добре. Правех упражнения.

За миг тя заприлича на дете.

Клекнах до нея и я погледнах в очите.

— Права си. Не е честно.

Тя се засмя пресекливо, тъжно.

— Мама е виновна, да знаеш. Тя и гените на семейството й. Няма да й го кажа, разбира се. И всъщност не я обвинявам. Наистина.

Мислех си същото, но не бях изрекъл гласно думите. Знаех, че тази мисъл измъчва и мама, и затова почти не бе проговорила в болницата. Протегнах се и улових ръката на Мардж.

— Чувствам се отвратително — каза тя. — Вече реших, че мразя химиотерапията. Тази сутрин повърнах четири пъти и сега май нямам сили да отида сама до банята.

— Ще ти помагам — обещах.

— Няма.

— Какви ги говориш? Ще ти помагам, разбира се.

Не бях виждал Мардж толкова тъжна — разсъдливата Мардж, която посрещаше с нехайно свити рамене дори най-тежките загуби.

— Знам, че искаш. — Тя стисна ръката ми. — Но аз имам Лиз. А ти — Ландън, работата си и Емили.

— В момента работата не ме вълнува изобщо. Емили ще ме разбере. А Ландън е на училище по цял ден.

Сестра ми не отговори веднага. После думите й прозвучаха, сякаш се връща към разговор, който не знаех, че водим.

— Знаеш ли защо ти се възхищавам? Не на последно място? — попита тя.

— Нямам представа.

— Възхищавам се на силата ти. И на смелостта ти.

— Не съм силен — възразих. — И не съм смел.

— Напротив! Цяло чудо е как се справи с всичко през изминалата година. Пред очите ми стана бащата, какъвто знаех, че можеш да бъдеш. Видях те в най-трудния ти момент, когато Вивиан те напусна. Видях и как се изправяш на крака. Успя да се пребориш и за работата си. Малцина биха понесли предишните шест месеца достойно като теб. Сигурна съм, че аз не бих могла.

— Защо ми казваш това? — попитах объркан.

— Защото няма да ти позволя заради мен да спреш да правиш каквото трябва. Ще разбиеш сърцето ми.

— Ще бъда до теб — казах. — Не можеш да ме разубедиш.

— Не те моля да ме изоставиш. Моля те да продължиш да живееш своя живот. Моля те отново да бъдеш силен и смел. Защото не само Ландън ще се нуждае от теб. Лиз ще има нужда от теб. Мама и татко също. Един от вас трябва да бъде скала. И дори да не ти се вярва, знам с цялото си сърце, че ти винаги си бил най-силният от нас.