Никълъс Спаркс
Винаги двамата (18)

18.
Не е любовна среща

Месец след като завърших колежа, Том Грегъри — състудент и побратим от университетското братство — ме покани на сватба в Чапъл Хил. Том бе дете на лекари, а бащата на бъдещата му съпруга — шеметна брюнетка на име Клер Дьован — притежаваше петдесет и шест ресторанта за бърза кухня, които наблягаха на пилешкото и бисквитите. Верига „Божанглез“ не се числеше към елитния бизнес, но пък вадеше пари и бащата на Клер вече бе подарил на младоженците мини имение и спортен мерцедес.

Сватбата беше, разбира се, строго официално събитие. Тъкмо бях започнал работа в „Питърс Груп“ и още не бях получил първата си заплата; не ще и дума, че обикновено бях на червено. Успях да взема смокинг под наем, но се наложи да спя при друг член на Братството. Казваше се Лиам Робъртсън и щеше да учи право в Университета на Северна Каролина. Той също бе от Шарлот, но не бяхме особено близки — беше от момчетата, на които им е забавно да нарушават правилата, и черпеше първокурсничките в колежа с желирани шотове. Членовете на Алфа Гама Ро обаче са задружна групичка.

До онзи ден бях обличал смокинг само веднъж в живота си — тъмносин смокинг под наем за гимназиалния бал — и снимката с дамата ми на бала красеше полицата над камината в дома на родителите ми, докато се ожених. Папийонката на предишния смокинг обаче се закопчаваше, а тази за сватбата се завързваше.

За съжаление Лиам Робъртсън нямаше по-добра представа от мен как се връзва нещото и докато наближи време да тръгваме, вече бях направил поне шест несполучливи опита. Тогава входната врата на къщата се отвори и Емили влезе вътре.

Бях я виждал, но не се познавахме. С Лиам бяха отрасли в един квартал и се водеха просто приятели. Поканил я обаче да го придружава на сватбата — „за допълнителен блясък“. Изненадах се от пръв поглед. Това не беше Емили, която бях мяркал в компанията на Лиам — бохемка с дълги поли и сандали, обикновено без никакъв грим. Пред мен стоеше жена в коктейлна рокля с дълбоко деколте и обувки с високи токчета. Елегантният й вид допълваха изискани диамантени обици. Спиралата за мигли подчертаваше удивителния цвят на очите й, а с червилото устните й изглеждаха плътни и чувствени. Косата й падаше на вълни под раменете.

— Здрасти, Емили — подвикна Лиам. — На Ръс му трябва помощ да се облече!

— И аз се радвам да те видя, Лиам — отвърна сардонично тя. — И, да, благодаря ти. Оценявам комплимента.

— Изглеждаш страхотно, между другото — добави Лиам.

— Твърде късно — промърмори тя и тръгна към мен.

— Открай време е невнятен — отбеляза почти на себе си. — Ти ли си Ръс?

Кимнах, стараейки се да не я зяпам.

— Аз съм Емили — каза тя. — За сватбата ще се водя дамата на Лиам, но всъщност не съм. Възприемам го по-скоро като егоцентричен по-малък брат.

— Чух те! — извика Лиам.

— Разбира се. Но само защото говорех за теб.

Лекотата, с която общуваха, ме сконфузи и се почувствах като страничен наблюдател, макар лицата ни да бяха на сантиметри едно от друго.

— Какво е станало тук? — каза тя, изхлузвайки папийонката.

Докато я наместваше наново около врата ми, забелязах, че е съвсем малко по-ниска от мен и парфюмът й ухае на цветя.

— Благодаря — казах. — Откъде знаеш как се прави това?

— Помагах на татко — обясни Емили. — И той не може да се оправя с папийонки. Винаги ги връзва накриво.

Тя подръпна и нагласи панделката; дългите й пръсти вършеха тайнството си извън полезрението ми. Лицата ни бяха толкова близо, сякаш се каня да я целуна, и си помислих отново колко е красива. Очите ми се плъзнаха към устните й, после към деколтето, под което различих фината дантела на сутиена й.

— Харесва ли ти каквото виждаш? — подсмихна се тя.

Усетих как се изчервявам и бързо погледнах напред като кадет на парад. Тя се усмихна широко.

— Мъже! Всичките сте едни и същи.

Продължих да стоя мирно, без да продумам. Тя ме тупна леко с длани по гърдите, намигна ми и продължи:

— Прощавам ти обаче, защото си ми симпатичен.

* * *

На другата сутрин паркирах на алеята пред къщата на Емили и я видях да слага малка хладилна чанта в джипа.

Ландън изскочи от колата, втурна се към нея и я прегърна.

— Къде е Бодхи? — попита веднага дъщеря ми.

— В стаята си — отговори Емили. — Избира филми за из път. Искаш ли да се качиш горе и да му помогнеш?

— Да, госпожице — каза Ландън, хукна към входа и изчезна в къщата.

Емили я проследи с поглед, после се обърна към мен. Носеше къси панталонки и блуза без ръкави, а косата й бе прибрана на опашка. Въпреки небрежното облекло в стил „майка в парка“, тя сияеше от здраве и жизненост. Не можех да откъсна очи от гъстата й коса и гладката й кожа.

— „Госпожице“? — повдигна вежди Емили.

— Много е учтива — отбелязах, надявайки се да не съм се втренчил твърде очевидно в нея.

— Харесва ми — констатира тя. — Пробвах с Бодхи, но не възприема.

В отсъствието на децата тя ми се стори млада като момичето, което познавах някога, и тази мисъл ме изпълни с дезориентиращо усещане за безвремие.

— Ще се позабавляваме днес — прочистих гърло. — Ландън е много развълнувана.

— Бодхи също. Иска Ландън да се вози с нас.

— Разбира се — съгласих се. — Ще карам отзад.

— Ти също ще се возиш при нас, глупчо. Няма смисъл да шофираме и двамата, а и по никакъв начин няма да остана в клопка с хлапетата без помощ. Освен това дотам са два часа път, а бебчето ми — кимна към джипа — може да забавлява децата с филмчета.

Закачливият й тон ме върна към първия път, когато говорих с нея, и си спомних колко нервен се чувствах тогава.

— Искаш ли аз да карам? — предложих.

— Освен ако не предпочиташ да отговаряш за храната. Ще се налага, разбира се, да се навеждаш, да се пресягаш и да разопаковаш храна през няколко минути.

Спомних си коментара на татко за семейните екскурзии.

— Май предпочитам да карам — отвърнах.

* * *

Още преди да излезем от квартала, Бодхи попита дали може да гледат „Мадагаскар 3“.

— Да почакаме, докато стигнем до магистралата — подхвърли Емили през рамо.

— Може ли да хапна нещо? — попита Бодхи.

— Току-що закуси.

— Гладен съм!

— Какво ти се яде?

— Златни рибки — каза той.

Вивиан не допускаше вкъщи това лакомство, но го помнех от детството си.

— Какво значи златни рибки? — поинтересува се Ландън.

— Солени бисквитки с кашкавал във формата на рибки — обясни Емили. — Вкусни са.

— Може ли да опитам, тате?

Очите й се стрелнаха към огледалото за обратно виждане и се почудих как ли Ландън възприема факта, че седя отпред с Емили, а не с майка й, и дали изобщо й прави впечатление.

— Разбира се.

* * *

Пътуването до зоопарка мина бързо. На задната седалка децата бяха погълнати от филма, но понеже ни чуваха, не споменахме нито Вивиан, нито Дейвид. Нито общото ни минало. Осведомих Емили как върви работата ми, а тя ми разказа за картините си и спомена, че в средата на ноември ще организира изложба и дотогава ще бъде по-заета от обикновено; обсъдихме и семействата си — с лекота и шеговито, сякаш никога не сме губили връзка помежду си.

Въпреки близостта ни ситуацията ми се струваше нова и малко особена. Не беше среща, но не беше и нещо, което бих могъл да си представя допреди месец. Пътувах с Емили и децата и макар отначало да очаквах да изпитвам вина, опасенията ми не се оправдаха. Напротив, поглеждах я понякога в моменти на затишие и се питах как е възможно Дейвид да е бил толкова глупав.

И, разбира се, защо аз съм бил толкова глупав преди години.

* * *

— Ще капнат — предсказа Емили скоро след като пристигнахме в зоопарка.

Откакто бяха слезли от джипа, децата се надпреварваха кое ще стигне първо до касата за билети, после до фонтана и до магазина за сувенири. Ландън, забелязах с гордост, явно бе наследила атлетичните ми гени, защото двамата тичаха рамо до рамо. Разглеждаха щандовете в магазина, когато приближихме до тях.

— Изтощих се само да ги наблюдавам.

— Бяга ли тази сутрин?

— Малко. Четири мили може би.

— По-добре си от мен. Размотаването тук ще е единственият ми спорт за деня.

— Как поддържаш такава страхотна форма?

— Танцувам на пилон.

Стъписаното ми изражение я разсмя.

— Би ти харесало, а? — побутна ме по рамото. — Шегувам се, глупчо. Да си беше видял лицето! Неповторима гледка. Един-два пъти седмично се отбивам във фитнеса, но по-скоро съм благословена с добри гени и внимавам какво ям. По-лесно е, отколкото да правя упражнения през цялото време.

— За теб може би. Аз обичам да си хапвам.

Ландън притича до мен, когато влязохме в магазина.

— Виж, тате! Пеперудени криле! — извика тя, вдигнала две дантелени полупрозрачни криле, достатъчно големи, за да си ги сложи.

— Красиви са — съгласих се.

— Ще ми ги купиш ли? В случай че ме изберат за пеперуда на балета.

Ландън явно не бе изгубила надежда въпреки преценката на госпожа Хамшоу, че е от децата, негодни за състезание.

— Не знам, скъпа… — поколебах се.

— Моля те? Много са красиви. И дори да не съм пеперуда, ще ги нося днес, за да зарадвам животните. И ще ги покажа на Господин и Госпожа Спринкълс, когато се върнем вкъщи.

Не бях сигурен, но погледнах цената и установих, че не са безбожно скъпи.

— Наистина ли искаш да ги носиш днес?

— Да! — заподскача въодушевена тя. — А Бодхи иска криле на водно конче.

Усетих, че Емили ме наблюдава, и се обърнах към нея.

— С тях може би ще ги различаваме по-лесно, ако се втурнат напред — посочи тя.

— Добре — кимнах, — но само крилете.

— И само след като си сложите слънцезащитен лосион — добави Емили.

За разлика от мен не бе забравила да донесе. Ух…

Платих и помогнах на Ландън да сложи крилете. Емили помогна на Бодхи и ги намаза с толкова дебел слой лосион, че биха могли да се проврат през тънка тръба. После двамата хукнаха напред с разперени ръце.

Зоопаркът бе разделен на два основни сектора — Северна Америка и Африка. Първо посетихме Северна Америка, дивейки се на какви ли не създания — тюлени, ястреби, алигатори, мускусни плъхове, бобри, пуми и дори черни мечки. Децата винаги ни изпреварваха и докато с Емили ги настигнем, вече бяха нетърпеливи да продължат към следващата находка. За щастие нямаше много хора въпреки прекрасното време — приятно топло и за пръв път от месеци без потискаща влага. Което, разбира се, не възпря децата да поискат сладолед и кока-кола.

— Какво стана с Лиам? — попитах Емили. — От десет години нямам вест от него. Последно чух, че е адвокат в Ашвил и е женен за втори път.

— Вторият му брак също не просъществува дълго — информира ме тя.

— Беше сервитьорка, нали? Къде се запознаха?

— Пада си по определен тип — усмихна се Емили.

— Кога се чухте за последно?

— Преди седем-осем месеца. Разбрал, че се развеждам, и ме покани да излезем.

— Нали не е от симпатичните мъже, на които никога не си се обаждала повторно?

— Лиам? Боже! Не, разбира се. Познаваме се от малки, но е твърде самовлюбен за моя вкус. В колежа излизахме заедно по-скоро по навик, а не защото сме близки приятели. И по навик имам предвид, че поне веднъж на семестър той ми се натискаше, обикновено когато се напие.

— Винаги съм се чудел защо го търпиш — признах.

— Защото родителите ми бяха приятели с неговите родители и къщите ни бяха една срещу друга. Татко го одобряваше, но мама виждаше какво представлява, слава богу. Основната причина е, че той винаги беше наблизо. В университета, у дома. По онова време не умеех току-така да режа хората. Дори да са смотаняци.

— Ако не беше той обаче, нямаше да се срещнем.

Тя се усмихна отнесено.

— Помниш ли как ме покани да танцуваме? На сватбата.

— Да.

Цял час събирах смелост, макар че Лиам вече си бе набелязал момиче, което по-късно му стана съпруга номер едно.

— Страхуваше се от мен — усмихна се самодоволно Емили.

Усещах остро близостта й; пред нас Ландън и Бодхи също крачеха един до друг и аз си спомних книжката, която почти всяка вечер препрочитах на дъщеря си. Четиримата вървяхме по двама, защото никой не бива да върви сам.

— Не се страхувах — уточних. — Бях смутен, защото ме хвана да те зяпам, докато ми връзваше папийонката.

— О, стига… Знаеш, че бях поласкана. Обсъждали сме го. Разпитах Лиам за теб, помниш ли? Каза, че си твърде скучен за мен. И недостатъчно красив. И недостатъчно богат. После пак си пробва късмета.

Засмях се.

— Май се сещам…

— Поддържаш ли връзка с приятелите от колежа? — Тя присви очи, сякаш се опитва да си спомни позабравени лица. — Виждахме се често с тях, когато бяхме заедно.

— Не, за съжаление. Изгубих им дирите, след като се ожених и се появи Ландън. А ти?

— Имам неколцина приятели от колежа и от детството. Още се чуваме понякога и се събираме, но все по-рядко. Както каза, животът ни погълна.

Различих съвсем бледи лунички по скулите и носа й — видими единствено на есенната светлина. Не помнех да съм ги забелязал преди петнайсет години — още една изненадваща черта на някога познатата Емили. За миг се запитах какво ли ще си помисли Вивиан, ако ни види сега с Емили.

Внезапно всичко ми се стори сюрреалистично — аз с Емили в зоологическата градина с децата. Как се стигна дотук? И къде животът ми бе взел този неподозиран обратен завой?

Ръката на Емили върху моята ме изтръгна от унеса.

— Добре ли си? — Тя ме гледаше изпитателно. — Отнесе се нанякъде.

— Да, извинявай — опитах да се усмихна. — Връхлита ме ненадейно… колко странно и необяснимо е всичко, искам да кажа.

Замълча и отдръпна ръка.

— Така ще е известно време — рече с мек глас. — Но ако можеш, приемай това, което идва и остава. И не се вкопчвай в това, което си отива.

— В момента не е по силите ми.

— Именно! В момента. Моментът ще отмине.

Тогава у мен се надигна тъпа болка по Вивиан. Ала не продължи дълго. Приличаше на заешки удар без силата на спиращо дъха кроше и осъзнах, че се дължи на Емили. Разбрах, че ако имам избор, бих предпочел да прекарам деня със забавен и състрадателен приятел вместо със съпруга, която ме презира.

— Отдавна не съм правила такова нещо — каза Емили и когато я погледнах въпросително, продължи: — Да изляза с приятел от противоположния пол, имам предвид. Доколкото си спомням, последния път бе преди Дейвид… Нищо чудно да е било и преди теб. Защо ли?

— Защото бяхме женени.

— Познавам съпрузи, които имат приятели от другия пол.

— Не казвам, че е невъзможно — съгласих се. — Просто е сложно и мисля, че повечето хора го знаят. Човешката природа си иска своето, а като вземем предвид колко трудно нещо е бракът, съпрузите едва ли копнеят за привлекателна алтернатива. Кой би желал да изглежда зле на фона на някого?

Емили повдигна вежди.

— Това ли правя? — попита тя. — Не, не отговаряй. Въпросът беше неуместен. — Тя приглади кичурите, измъкнали се от опашката й. — Не искам да влошавам отношенията ти с Вивиан.

— Знам — кимнах. — Не съм сигурен обаче дали е възможно да се влошат повече. Нямам представа къде е в момента. Може би в Париж с любовника си.

— Наистина ли не знаеш?

— Говорихме само веднъж тази седмица. Съобщи ми, че иска да се види с Ландън през два от следващите три уикенда, включително на рождения й ден. После ми се разкрещя, че съм й позволил да пропусне урока по балет. Каза ми също, че вероятно ще е „извън обхват“ през почивните дни, каквото и да значи това. И настоя да спя при Мардж или при родителите си, защото иска къщата да е на нейно разположение. О, каза ми също, че й е писнало от дивотиите ми.

Емили сбърчи чело.

— Не беше най-приятното телефонно обаждане — признах.

— Знаеш, че няма право да те лишава от Ландън всеки уикенд. И да настоява да напуснеш къщата.

— Твърди, че иска да улесни Ландън.

— По-скоро иска да постигне своето.

— И това — съгласих се. — Но я разбирам донякъде. За Ландън би било ужасно да живее в хотел, когато майка й е в града.

— Не може ли просто да спи в стаята за гости?

— Мисли, че това ще обърка Ландън.

— Животът й без друго вече е объркан — посочи Емили. — Предложи й тогава да си ляга, след като Ландън заспи, и да си включва будилника, за да се буди преди нея. Когато сте заедно, ще се държите добронамерено. Знам колко е трудно да се овладяват болезнените чувства, но не е невъзможно. И е по-добре, отколкото да те изритват от къщата всеки път, когато тя дойде. Не е правилно и не заслужаваш подобно отношение.

— Така е — признах, но вече се ужасявах от разпрата, която неизбежно щеше да последва. Вивиан умееше да ме наранява, ако не получи своето.

— Когато се видяхме за пръв път в кафенето, ти казах, че съм те видяла да оставяш Ландън, помниш ли?

— Да.

— Не споменах обаче, че ви наблюдавах известно време. Видях как те прегърна, чух я да ти казва, че те обича. За всеки е очевидно колко е привързана към теб.

Необяснимо защо усетих как се изчервявам от задоволство.

— Е, в момента съм единственият й родител в общи линии…

— Не е само това, Ръс — прекъсна ме Емили. — Казват, че първата любов на момиченцата винаги са бащите им, но невинаги е така. Когато ви видях да се сбогувате онзи ден, се удивих каква близост и топлота има помежду ви. После те познах и ми се прииска да си поговоря с теб. Проследих те…

— Хайде де…

— Познаваш ме. Доверявам се на интуицията. Творец съм, знаеш.

Засмях се.

— Да. — Срещнах решителния й поглед и се почувствах поласкан, макар да не бях сигурен защо. — Радвам се, че си ме проследила. Не знам в какво състояние щях да бъда сега, ако не беше го направила. Помагаш ми много. И знаеш ли кое е странното?

— Кое?

— Не помня как изглеждаш, когато се ядосаш. Не помня дори да сме се карали сериозно. Кажи ми — ядосваш ли се изобщо?

— Разбира се! И съм доста страховита — предупреди ме тя.

— Не ти вярвам.

— По-добре не ме предизвиквай. Заприличвам едновременно на гризли, чакал и бяла акула. — Ръката й описа дъга. — Неслучайно използвах животински сравнения. Понеже сме в зоопарка, имам предвид.

* * *

След като разгледахме животните от Северна Америка и птиците, решихме да обядваме. Въпреки непрекъснатите закуски през изминалите четири часа Бодхи успя да изпразни чиния с пилешки хапки и пържени картофки и да изпие чаша шоколадов шейк. Порциите на Ландън се равняваха на около една трета от неговите, но за нея и това беше много. С Емили не бяхме гладни и пихме вода.

— Ще видим ли вече лъвовете? — попита Бодхи.

— След като си сложите лосион — отговори Емили и децата скочиха от столовете; Емили отново ги намаза щедро.

— За разлика от теб аз винаги забравям слънцезащитния крем — признах.

— Не си виждал семейството на Дейвид. Живеят в австралийската пустош и можеш да измериш бръчките им с дърводелски метър. Тук също мнозина прекаляват със слънцето, но споменът за онези роднини на сватбата се запечата завинаги в паметта ми. Не излизам от къщи без защитен лосион.

— Затова имаш кожа на двайсетгодишна.

— Ха! Добър опит! Но все пак благодаря.

Изкуших се да обясня, че съм искрен, но вместо това започнах да събирам подносите от обяда.

— Кой е готов за пътешествие до Африка? — попитах.

Признавам, че африканските животни ми бяха по-интересни. Като дете съм виждал алигатори в река Кейп Фиър, мускусни плъхове, бобри, всякакви птици — включително магическия белоглав орел — и дори мечка. Когато бях малък, мечка пресече улицата срещу началното ми училище и се скри сред клоните на дъбово дърво. Беше малко мече и колкото и малобройни да са срещите с тези горски обитатели, всеки знае, че мечките не са рядък вид в Северна Каролина. Всъщност най-голямата черна мечка е убита в област Крейвън. Имам предвид, че северноамериканските животни в зоопарка не ми се сториха ужасно екзотични.

Нито веднъж обаче не бях заставал очи в очи със зебра, жираф и шимпанзе; не бях зървал отблизо бабуини и слонове. Може би ги бях виждал в цирка — веднъж годишно в града идваше цирк и ходех с родителите си — но тук те живееха в среда, наподобяваща африканската им родина, и дори децата бяха поразени. Дадох телефона на Ландън и тя направи стотина снимки, което я развълнува още повече.

Понеже не бързахме, поехме към колата едва в късния следобед и децата вече се влачеха зад нас.

— Като костенурката и заека — казах на Емили.

— Само дето зайците зад нас пробягаха три пъти по-голямо разстояние, отколкото ние изминахме ходом.

— Е, поне ще спят като къпани.

— Надявам се Бодхи да не заспи в колата. Дремне ли два часа, ще будува до среднощ.

— Не бях се замислял — отвърнах, внезапно загрижен и за режима на Ландън. — Както все забравям слънцезащитния крем. Не се сетих да взема и нещо за хапване за из път. Очевидно още се уча да отглеждам детето си сам.

— Всички се учим непрекъснато — каза тя. — Това е дефиницията за родител.

— Ти явно си наясно как да действаш.

— Понякога. Невинаги. Когато Бодхи се разболя тази седмица, се колебаех дали да го поглезя, или да приема простудата като обичайна дреболия.

— Знам как биха постъпили моите родители — казах. — Ако кръвта ми не изтича, счупените ми кости не стърчат от кожата и температурата ми не е достатъчно висока, за да ми изпържи мозъка, биха свили рамене с думите „ще ти мине“.

— И все пак всичко е било наред. Което значи, че вероятно съм твърде мекушава с Бодхи. Току-виж му харесало да се разболява, понеже получава специално внимание.

— Защо е толкова трудно да си наистина добър родител?

— Не е необходимо да си наистина добър родител — каза тя. — Стига само да си достатъчно добър.

Докато обмислях думите й, осъзнах защо родителите ми и Мардж харесваха толкова Емили. Тя беше мъдра като тях.