Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (25)

Глава 24
Вечерта на 23 ноември

Андрей Зандер се беше обадил на Микаел, защото бе размислил. Определено искаше да изпие една бира с него. Как бе могъл да откаже? Микаел Блумквист беше неговият идол и причината да се насочи към журналистиката. Когато обаче набра номера, се смути и затвори. Навярно Микаел си беше намерил нещо по-приятно за вършене. Андрей не обичаше да безпокои другите без повод, най-малко пък Микаел Блумквист.

Ето защо продължи да работи. Колкото обаче и да се стараеше, не му вървеше, не му идваха подходящите думи. Затова след около час реши да си даде почивка и да излезе. Разчисти писалището си и за пореден път се увери, че всяка думичка от криптирания линк е изтрита. После каза чао на Емил Гранден, единственият освен Андрей, който още беше в редакцията.

Всъщност нямаше проблем с Емил Гранден. Той беше на 36 години и бе работил както в „Студени факти“ по ТВ4, така и във вестник „Свенска Моронпостен“, а миналата година спечели Голямата награда по журналистика в категорията „Разобличител на годината“. И все пак Андрей имаше чувството — макар да се мъчеше да го прогони, — че Емил е самодоволен и надут, или поне се държи така с млад заместник като него самия.

— Излизам за малко — каза Андрей.

Емил го изгледа така, сякаш очакваше продължението. После отвърна отегчено:

— Окей.

Андрей се почувства нещастен. Не разбираше точно защо. Може да беше заради надменното отношение на Емил, но навярно се дължеше най-вече на статията за търговеца на предмети на изкуството. Защо изпитваше такива затруднения с нея? Със сигурност защото най-много му се искаше да помогне на Микаел с историята за Балдер. Всичко останало му се струваше второстепенно. Но очевидно беше и малодушен. Защо не остави Микаел да погледне какво бе написал?

Микаел нямаше равен в редактирането — с помощта на няколко зачерквания или драсвания с писалката можеше да повдигне нивото на всеки репортаж. Все едно. Утре щеше да изчете статията на свежа глава и след това да я даде на Микаел, колкото и слаба да беше. Андрей затвори вратата на редакцията и се отправи към асансьора. В следващия миг се сепна. По-надолу на стълбището се разиграваше драма. Отначало не разбра какво става, после видя някаква мършава фигура с хлътнали очи да задиря млада, красива жена. Андрей застина. Винаги бе ненавиждал насилието, още откакто родителите му бяха убити в Сараево. Не търпеше скандалите. Сега обаче самоуважението му бе заложено на карта. Едно беше сам да избяга, ако го нападнат, друго бе да остави ближен в опасност, така че той се втурна надолу, крещейки „Спри, пусни я!“.

И като че ли направи фатална грешка. Онзи с хлътналите очи извади нож и смотолеви някаква заплаха на английски, при което коленете на Андрей взеха да омекват. Успя все пак да събере остатъците от куража си и изсъска в отговор на английски като в лош екшън филм:

— Чупката! Или ще съжаляваш.

Мъжът се поперчи няколко секунди, после си плю на петите с подвита опашка, а Андрей и жената останаха насаме. Така се започна. И това беше като на филм.

Жената беше шокирана и засрамена. Говореше толкова тихо, че Андрей трябваше да се наведе плътно към нея, за да чуе какво му казва, така че измина време, докато разбере какво се бе случило. Оказа се, че жената е минала през брак, който бил същински ад, и макар понастоящем да била разведена и да живеела със защитена самоличност, бившият й мъж съумял да я издири и изпратил свой човек да я тормози.

— За втори път днес ми се нахвърля — рече тя.

— Защо бяхте тук горе?

— Опитах се да избягам и се втурнах насам, но това не помогна.

— Какъв ужас.

— Не мога да ти кажа колко съм ти благодарна.

— Няма за какво.

— Толкова ми е писнало от зли хора — каза тя.

— Аз съм добър човек — заяви той може би малко прибързано и се почувства съвсем жалък, та въобще не се изненада, че жената не отговори, само се смути и сведе очи към каменното стълбище.

Андрей се засрами от евтината си реплика, но изведнъж, тъкмо когато си мислеше, че е бил отхвърлен, тя вдигна глава и го удостои с предпазлива усмивка.

— Всъщност и аз мисля, че си такъв. Казвам се Линда.

— Аз съм Андрей.

— Приятно ми е, Андрей, и още веднъж благодаря.

— Аз благодаря.

— За какво?

— Задето ти…

Не довърши изречението. Устата му беше пресъхнала, сърцето му биеше забързано. Погледна надолу по стълбището.

— Да, Андрей? — обади се тя.

— Искаш ли да те изпратя до вас?

И за тази фраза съжали.

Страхуваше се да не би жената да я схване погрешно. Тя обаче само се усмихна със същата обаятелна и неуверена усмивка и отвърна, че щяла да се чувства в безопасност, ако той е до нея. После излязоха на улицата и поеха надолу към Слусен. Тогава тя му разказа как живеела повече или по-малко затворена в голяма къща в Юршхолм. Той отвърна, че разбирал, поне разбирал в известна степен. Бе написал поредица от статии за насилието срещу жени.

— Журналист ли си? — попита тя.

— Работя в „Милениум“.

— О — рече тя. — Наистина ли? Винаги съм се възхищавала от този вестник.

— Върши доста добра работа — каза той срамежливо.

— Действително — рече тя. — Преди известно време четох една чудесна статия за пострадал във войната иракчанин, когото изхвърлили от работата му като чистач в кръчма в центъра. Бил оставен на произвола на съдбата. Днес притежава цяла верига ресторанти. Плаках, докато я четях. Беше толкова красиво написана. Вдъхваше такава надежда, че винаги е възможно да си стъпиш на краката.

— Аз написах тази статия — каза той.

— Сериозно? — попита тя. — Та тя беше страхотна.

Андрей не получаваше често комплименти за своята журналистика, особено пък от страна на непознати жени. Станеше ли дума за „Милениум“, хората искаха да говорят за Микаел Блумквист и всъщност Андрей нямаше нищо против. Тайничко обаче си мечтаеше той също да бъде забелязан и ето че тази красива Линда го бе похвалила, без дори да е имала такова намерение.

Така се зарадва и възгордя, че дръзна да предложи да пият по чаша в кварталната кръчма „Парагало“, която тъкмо подминаваха, и за негова радост тя отговори: „Чудесна идея!“. Андрей я поведе към ресторанта с разтуптяно сърце, като всячески се мъчеше да не я поглежда в очите.

Погледът й го караше да губи почва под краката си и направо не му се вярваше, че това наистина се случва. Разположиха се на една маса недалеч от бара, Линда протегна ръка неуверено, той я хвана, усмихна се и смотолеви нещо. Дори не знаеше какво говори. Знаеше само, че му звънна Емил Гранден и че за свое удивление той не вдигна, даже изключи звука на телефона. Поне веднъж вестникът щеше да почака.

Искаше само да гледа лицето на Линда, искаше да се удави в него. Беше толкова привлекателна, усещаше чара й като удар в корема, макар тя да му се виждаше така крехка и нежна, като ранено птиченце.

— Не разбирам как може някой да иска да ти навреди — каза той.

— Само че тъкмо това ми се случва непрекъснато — отвърна тя и тогава Андрей си помисли, че може би все пак бе способен да го разбере.

Мина му през ума, че жена като нея положително привлича психопати. Нормалните мъже не биха посмели да я заговорят и да я поканят на среща. Биха се свили в черупките си, обзети от чувство за малоценност. Единствено най-големите негодници биха имали достатъчно кураж да забият нокти в нея.

— Хубаво ми е да седя тук с теб — рече той.

— На мен ми е хубаво да седя тук с теб — каза тя и погали внимателно ръката му.

После си поръчаха по чаша червено вино и взеха да бъбрят един през друг, затова той въобще не забеляза, че телефонът звънна отново, един, два пъти, и се случи така, че за първи път в живота си Андрей пренебрегна обаждане от Микаел Блумквист.

Веднага след това тя се изправи, хвана го за ръка и го изведе навън. Той не попита накъде са тръгнали. Имаше усещането, че би могъл да я последва навсякъде. Тя беше най-прелестното създание, което беше срещал, и от време на време го даряваше с хем неуверена, хем съблазнителна усмивка, която караше всяко улично паве, всяко дихание да му обещава, че ще се случи нещо велико и преломно. Струва си да живееш цял живот за разходка като тази, помисли си той, без дори да усеща студа и града наоколо.

Бе като опиянен от нейното присъствие и от онова, което вероятно предстоеше. Но може би, не беше сигурен, може би имаше нещо подозрително — мисъл, която първоначално отдаде на обичайната си скептичност към всяка форма на щастие. При все това въпросът отново изникна в съзнанието му: не е ли твърде хубаво, за да е истина?

Вгледа се в Линда с нова зоркост и като че ли откри не само симпатични черти. Когато подминаха асансьора „Катарина“, дори му се стори, че е доловил нещо вледеняващо студено в очите й.

— Накъде отиваме? — попита я.

— Имам една приятелка, която притежава малко апартаментче на „Мортен Троцигсгренд“ — отвърна тя. — Понякога го ползвам. Навярно бихме могли да пийнем по чаша и там? — продължи тя, а той се усмихна, сякаш това бе най-чудесната идея, която беше чувал.

Същевременно се чувстваше все по-объркан. Допреди малко той се грижеше за нея. Сега тя бе поела инициативата. Андрей хвърли бърз поглед на телефона си и видя, че Микаел Блумквист бе звънял два пъти. Веднага му се прииска да се обади. Каквото и да ставаше, не биваше да изневерява на вестника.

— С удоволствие — отвърна. — Но най-напред трябва да позвъня в работата. Заел съм се с една история.

— Не, Андрей — заяви тя с учудващо твърд тон. — Няма да звъниш на никого. Тази вечер сме само ти и аз.

— Окей — склони той с известна неохота.

Излязоха на площад „Йернторет“. Там имаше доста народ въпреки лошото време и Линда сведе очи към земята, сякаш не искаше да я забележат. Той самият погледна надясно към „Йостерлонггатан“ и статуята на Еверт Тоб^[1]. Творецът стоеше непоклатим с партитура в дясната ръка и гледаше към небето иззад тъмните си очила. Дали да не предложи направо да се видят утре?

— Може би… — поде той.

По-далеч не стигна, понеже тя го дръпна към себе си и го целуна. Целуна го с такава сила, че го накара да забрави за всичко, което си беше мислил, после пак ускори темпото. Държеше го за ръка и го повлече наляво по „Вестерлонггатан“, после кривнаха надясно по една тъмна уличка. Имаше ли някой зад тях? Не, не, стъпките, които чуваше, идваха по-отдалеч. Бяха само двамата с Линда. Подминаха прозорец с червени рамки и черни стъкла и се озоваха пред сива врата, която Линда с известно усилие отвори с ключ, който извади от дамската си чанта. Той забеляза, че ръцете й треперят, и това го учуди. Още ли се боеше от бившия си съпруг и неговия бияч?

Продължиха по тъмно каменно стълбище. Стъпките им отекваха, усещаше се слаба миризма на нещо гнило. На едно стъпало на третия етаж се въргаляше карта за игра, дама пика, и това не му хареса, не разбираше защо, сигурно беше някакво идиотско суеверие. Опита се да го пропъди и да си мисли колко хубаво бе все пак, че се бяха срещнали. Линда дишаше тежко. Дясната й ръка бе стисната в юмрук. В уличката навън се чуваше мъжки смях. На него ли се смееха? Глупости! Просто бе разтревожен и му се струваше, че все вървят и все не стигат. Възможно ли бе къщата наистина да е толкова висока? Не, ето че стигнаха. Приятелката живееше най-горе в таванския апартамент.

На вратата пишеше Орлов и Линда отново извади връзката си с ключове. Този път обаче ръката й не трепереше.

* * *

Микаел Блумквист седеше в апартамент, обзаведен в старовремски стил на улица „Пруствеген“ в Солна, току до голямото гробище. Точно както бе предсказал Холгер Палмгрен, Маргарета Далгрен, без да се поколебае, го бе приела на мига и макар по телефона да звучеше доста маниакално, тя се оказа елегантна, суха жена на около шейсет години. Носеше красива жълта блуза, черен панталон с добре изгладени ръбове и обувки на високи токове. Навярно се бе издокарала заради него. Ако не бяха тревожните й очи, би могъл да я вземе за жена, намерила спокойствие въпреки всичко преживяно.

— Искаш да ти разкажа за Камила — рече тя.

— Преди всичко за живота й през последните години, ако знаеш нещо за тях — отвърна той.

— Спомням си, когато я взехме вкъщи — поде тя, сякаш не го беше чула. — Мъжът ми Шел реши, че можем едновременно да свършим нещо обществено полезно и да увеличим нашето малко семейство. Имахме само едно дете, бедничката ни Муа. Тогава беше на четиринайсет и беше доста самотна. Решихме, че ще й се отрази добре, ако приемем за отглеждане дете на нейната възраст.

— Знаехте ли какво се е случило в семейство Саландер?

— Разбира се, не бяхме наясно с всичко, но знаехме, че е било ужасно и травмиращо, че майката била болна, а бащата — с тежки изгаряния. Дълбоко бяхме потресени от това и очаквахме да срещнем съкрушено момиче, което да изисква неимоверно много грижи и обич от нас. Ала знаеш ли какво дойде?

— Не.

— Най-обаятелното момиче, което бяхме виждали. Не беше само красотата й. О, да я беше чул само по онова време. Беше толкова умна и зряла, разказваше такива сърцераздирателни истории за това как умопобърканата й сестра тероризирала семейството. Да, да, сега знам, че това е било много далеч от истината, но как бихме могли да се съмняваме в нея навремето? Очите й светеха така искрено, а кажехме ли „какъв ужас, горкичката ти“, тя отвръщаше: „Не беше леко, но аз все пак обичам сестра си. Тя просто е болна и сега се грижат за нея“. Звучеше толкова зряло и състрадателно и известно време направо имахме усещането, че тя се грижи за нас. Цялото ни семейство грейна, сякаш нещо великолепно се бе настанило в битието ни и правеше всичко по-красиво. Направо разцъфнахме, особено Муа, която започна да обръща внимание на вида си и бързо придоби популярност в училище. Тогава бях готова да сторя всичко за Камила, а Шел, мъжът ми, какво да кажа? Сякаш стана нов човек. Не спираше да се усмихва и пак започна да се люби с мен, извинявай, че говоря за интимни неща. Може би трябваше да се разтревожа още тогава. Ала си мислех, най-сетне в нашето семейство всичко си бе дошло на мястото. Известно време бяхме щастливи, точно както става с всички, които срещнат Камила. В началото са щастливи. После… искат само да умрат. След известно време с нея на човек престава да му се живее.

— Толкова ли е зле?

— Толкова е зле.

— Какво се случи?

— Не след дълго Камила бавно пое командването. Като се обърна назад, почти ми е невъзможно да разбера кога свърши партито и започна кошмарът. Беше станало тъй постепенно и неусетно, че един ден просто се събудихме и осъзнахме, че всичко е съсипано: доверието, сигурността ни, самите основи на съвместния ни живот. Самочувствието на Муа, което се бе пораздуло в началото, бе стигнало дъното. Нощем будуваше, плачеше и твърдеше, че била грозна и ужасна, не заслужавала да живее. Едва впоследствие разбрахме, че спестовната й сметка е била опразнена. Още не знам какво се бе случило. Убедена съм обаче, че Камила я е изнудвала. Изнудването й се удаваше с лекота, като дишането. Събираше неудобна информация за хората. Дълго си мислех, че си води дневник, а тя всъщност записваше всичко компрометиращо за хората от близкото й обкръжение. Записваше си и каталогизираше. А Шел… проклетият му гнусен Шел… знаеш, повярвах му, като каза, че имал проблеми със съня и трябвало да спи в стаята за гости в сутерена, ала това бе, разбира се, за да може да приема Камила. Оказа се, че откакто бе навършила шестнайсет, тя се е шмугвала при него нощем и двамата са правили извратен секс. Казвам извратен, защото заподозрях какво става, когато видях порезните рани по гърдите му. Естествено, тогава той не каза нищо. Просто изплю някакво глупаво и странно оправдание, а аз по някакъв начин успях да пропъдя подозренията си. Ала знаеш ли какво е ставало? Шел си призна към края: Камила го завързвала и го режела с нож. Каза, че това й доставяло наслада. На моменти почти се надявах да е вярно. Може да звучи налудничаво, но на моменти се надявах тя да получава нещо от всичко това, а не само да иска да го изтезава и да съсипе живота му.

— И него ли е изнудвала?

— О, да, но и тук имам въпросителни. Камила до такава степен го бе унизила, че дори когато всичко бе загубено, той не можа да сподели с мен цялата истина. Шел беше стълбът в нашето семейство. Ако сбъркахме пътя с колата, ако станеше наводнение, ако някой от нас се разболееше, той беше спокойният и решителният. Всичко ще се нареди, имаше навика да казва с онзи чуден глас, за който все още си фантазирам. След няколко години с Камила обаче се превърна в развалина. Почти не смееше да пресече улицата, сто пъти се оглеждаше. А и за работата си изгуби всякаква мотивация. Просто седеше оклюмал. Един от най-близките му колеги, Матс Хедлунд, ми се обади, за да ми каже, че било започнало разследване, за да се установи дали Шел е продал фирмени тайни. Звучеше направо безумно. Шел беше най-почтеният човек, когото познавах. А и ако беше продал нещо, къде тогава бяха парите? Разполагахме с по-малко от всякога. Сметката му беше остъргана, общата ни сметка на практика — също.

— Как почина той?

— Обеси се, без дума за обяснение. Един ден, когато се върнах от работа, просто го намерих провесен от тавана в гостната в сутерена, да, същата стая, в която Камила се бе забавлявала с него. По онова време бях високоплатен главен икономист и предполагам, че ме очакваше добра кариера. След това обаче целият ми свят се срина. Няма да задълбавам в това. Искаше да знаеш какво е станало с Камила. Нещастията ни нямаха край. Муа започна да се самонаранява и на практика спря да се храни. Един ден ме попита дали съм я мислела за боклук. Божичко, миличко, рекох й, как може да кажеш нещо подобно? Тогава тя обясни, че Камила й го казала. Камила казала, че всички мислят Муа за гнусен боклук, всеки, който някога я е срещал. Поисках цялата помощ, която можех да получа, психолози, лекари, мъдри приятелки, прозак. Нищо не помогна. В един чуден пролетен ден, когато цяла Швеция празнуваше някакъв смехотворен триумф в Евровизия, Муа се хвърли от ферибота за Финландия, а моят живот свърши с нея, така го усещах. Загубих всякаква воля за живот и дълго лежах в болница с дълбока депресия. После обаче… не знам… по някакъв начин вцепенението и мъката се превърнаха в ярост и усетих, че имам нужда да разбера. Какво всъщност се беше случило със семейството ни? Какво точно зло се беше просмукало в него? Започнах да правя проучвания за Камила, не че исках отново да се срещна с нея, за нищо на света. Ала исках да я проумея, може би точно както родител на жертва на убийство накрая иска да разбере убиеца и да схване неговите мотиви.

— Какво научи?

— Отначало нищо. Беше замела всички следи подире си. Като да гониш сянка, призрак. Не знам колко десетки хиляди крони пръснах по частни детективи и други ненадеждни лица, които обещаваха да ми помогнат. Не стигах доникъде и това ме побъркваше. Бях като обсебена. Почти не спях и приятелите ми вече не можеха да ме търпят. Беше ужасно време. Смятаха ме за пълна маниачка, може би все още е така, не знам какво ти е казал Холгер Палмгрен. После обаче…

— Да?

— Излезе твоят репортаж за Залаченко и естествено, името не ми говореше нищо, ала започнах да събирам две и две. Прочетох за шведската му самоличност, Карл Аксел Будин, за сътрудничеството му с Мотоциклетния клуб „Свавелшо“ и тогава си спомних всичките ужасни вечери към края, когато Камила отдавна ни бе обърнала гръб. По онова време често ме събуждаше шумът на мотори и от прозореца на спалнята си можех да видя онези кожени елеци с противната емблема. Не ме учуди особено, че движи с този тип хора. Вече не хранех абсолютно никакви илюзии за нея, ала не можех и да подозирам, че се е касаело за бизнеса на нейния баща, който тя се стремяла да поеме в свои ръце.

— Така ли?

— О, да, в мръсния си свят тя се бореше за правата на жените, поне за своите собствени, и знам, че това означаваше много за редица от момичетата в клуба, преди всичко за Кайса Фалк.

— Коя?

— Хубавка, самоуверена мацка, която ходеше с един от водачите им. През последната година прекарваше много време у нас и си спомням, че я харесвах. Имаше големи сини очи и беше леко кривогледа. Зад нахаканото й държане прозираше човешко, уязвимо лице и след като прочетох твоя репортаж, аз я потърсих отново. Естествено, не обели и дума за Камила. Направи ми впечатление, че бе сменила стила си. Момичето от МК бе станало бизнесдама. Ала и за това не говореше, въпреки че не се държеше неприветливо. Реших, че съм стигнала до поредната задънена улица.

— Но не беше така?

— Не, само преди около година Кайса ме потърси по своя инициатива и тогава още веднъж се бе променила. В нея не бе останало нищо от онази сдържаност. Бе по-скоро тревожна и нервна. Не след дълго я откриха мъртва, застреляна на спортната площадка „Стура Мусенс“ в Брума. Ала онзи път, когато се срещнахме, тя ми каза, че след смъртта на Залаченко имало спор за наследството. Близначката на Камила, Лисбет, останала повече или по-малко без дял — е, явно не е искала да приеме и малкото, което получила. Действителните активи се паднали на двамата живи сина на Залаченко в Берлин, а една част и на Камила. Камила наследила дял от самия бизнес с трафик на хора, за което ти писа в твоя репортаж. Сърцето ми се късаше, докато го четях. Съмнявам се Камила да я е било грижа за жените. Но не желаела да има нищо общо с тази дейност. Само загубеняците се занимавали с такива простотии, казала на Кайса. Имала коренно различна, модерна визия за онова, с което би трябвало да се захване организацията, и след тежки преговори убедила един от полубратята си да изкупи дела й. После изчезнала в Москва със своя капитал и няколко сътрудници, сред тях и Кайса Фалк.

— Знаеш ли с какво е смятала да се заеме?

— Кайса така и не получила достатъчно достъп, за да го разбере напълно, ала хранехме своите подозрения. Мисля, че имаше нещо общо с онези фирмени тайни от „Ериксон“. Днес съм твърде убедена, че Камила наистина е накарала Шел да продаде нещо ценно, навярно чрез изнудване. Също така успях да разбера, че още в първите години при нас се е свързала с няколко компютърни нърдове от училище и ги е помолила да влязат в моя компютър. Според Кайса тя била малко или много обсебена от хакерството. Самата тя не разбирала особено от компютри, но не спирала да плещи какво можело да се спечели от заграбването на профили, хакването на сървъри и кражбата на информация, и каквото там още е имало. Ето защо си мисля, че е продължила с нещо от този род.

— Може и да е вярно.

— Да, и вероятно е на страшно високо ниво. Камила никога не би се задоволила с по-малко. Според Кайса тя бързо се намърдала във влиятелни кръгове в Москва, като, между другото, станала любовница на един от депутатите в Думата, някакъв богат и властимащ тип, и покрай него започнала да събира около себе си странен рояк от топинженери и престъпници. Очевидно ги е въртяла на пръста си и е знаела точно къде се намира слабото място на икономическата мощ.

— И къде е било?

— Във факта, че Русия не е много повече от бензиностанция със знаме отгоре. Изнасят петрол и природен газ, ала не произвеждат нищо, което да си струва. Русия се нуждае от върхови технологии.

— И тя е искала да им ги даде?

— Поне се преструвала, че иска. Разбира се, имала си и своя собствена програма и Кайса беше неимоверно впечатлена от начина, по който примамвала хората и си издействала политическа защита. Кайса със сигурност е щяла да бъде вечно предана на Камила, ако не се изплашила.

— От какво?

— Кайса се запознала със стар войник от елитните части, майор, мисля, и си изгубила ума по него. Според конфиденциална информация, която Камила получила от любовника си, мъжът бил изпълнил някои съмнителни задачи за руското правителство — чисто и просто убийства. Така например убил известна журналистка, предполагам, че я познаваш — Ирина Азарова, която критикувала режима в серия репортажи и книги.

— О, да, истинска героиня. Ужасяваща история.

— Точно. В плана обаче била допусната грешка. Ирина Азарова щяла да се срещне с един критик на управлението в апартамент в закътана уличка в едно предградие югоизточно от Москва и според плана майорът трябвало да я застреля, докато излиза. Но се случило така, че сестрата на журналистката се разболяла от пневмония и Ирина ненадейно се принудила да се погрижи за две племеннички на по осем и десет години, та когато тя и момичетата излезли през входната врата, майорът ги застрелял и трите. Гръмнал ги в лицата и след това изпаднал в немилост, не че ми се вярва някой да го е било грижа за децата. Общественото мнение обаче вече било неконтролируемо, рискували цялата операция да бъде разкрита и да се обърне срещу правителството. Мисля си, че майорът се е уплашил да не стане изкупителна жертва. По онова време му се натрупали и лични проблеми. Жена му го напуснала и останал сам с дъщеря тийнейджърка, дори си мисля, че рискувал да го изхвърлят от апартамента му. От гледна точка на Камила това било перфектно стечение на обстоятелствата: безскрупулен човек, когото можела да използва, при това изпаднал в неизгодно положение.

— Значи и него е завербувала.

— Да, срещнали се. Кайса присъствала и странното било, че се влюбила в мъжа на мига. Изобщо не бил какъвто очаквала, ни най-малко не приличал на убийците, които била срещала в МК „Свавелшо“. Вярно, излъчвал нещо брутално. Но бил цивилизован и учтив, рече тя, по някакъв начин уязвим и чувствителен. На Кайса й се сторило, че наистина се чувствал зле, задето бил принуден да застреля онези деца. Без съмнение бил убиец, мъж, специализиран в мъченията по време на войната в Чечня, ала все пак си имал своите морални граници, каза тя, ето защо й станало толкова неприятно, когато Камила забила ноктите си в него. Да, едва ли не буквално. Говори се, че прокарвала нокти по гърдите и жилетката му като котка: „Искам да убиваш за мен“. Зареждала думите си със секс, с еротична мощ. С дяволско умение събудила садизма в този мъж и колкото по-ужасяващи детайли разказвал за убийствата си, толкова по-възбудена изглеждала, и не знам дали разбрах добре, ала тъкмо това и нищо друго уплашило Кайса до смърт. Не убиецът сам по себе си, а Камила; как посредством красотата и чара си примамила дивото животно в него и накарала леко печалния му поглед да блесне като на хищник.

— Не отиде ли в полицията с тези сведения?

— Много пъти говорих с Кайса. Казах й, че би трябвало да получи защита. Отвърна, че вече си имала. Освен това ми забрани да говоря с полицията, а аз сглупих да я послушам. След смъртта й споделих със следователите каквото бях чула, но дали ми повярваха, или не — не знам, навярно не са. Разполагах само със слухове за мъж без име от чужда страна, а и Камила вече не можеше да бъде издирена в никакви регистри. Така и не научих нищо за новата й самоличност. Във всеки случай разказът ми не доведе до нищо. Убийството на Кайса все още е неизяснено.

— Разбирам — рече Микаел.

— Наистина ли?

— Така мисля — отвърна той и тъкмо се канеше да сложи ръка върху ръката на Маргарета Далгрен, за да изрази своята симпатия, когато телефонът в джоба му избръмча.

Надяваше се да е Андрей, ала беше някой си Стефан Молде. Едва след няколко секунди Микаел го идентифицира като служителя от Института по радиоелектронно разузнаване, който се бе свързал с Линус Брандел.

— За какво става въпрос? — попита той.

— За среща с длъжностно лице на висока позиция, което пътува към Швеция и иска да се види с теб възможно най-рано утре в „Гранд Хотел“.

Микаел отправи извинителен жест към Маргарета Далгрен.

— Програмата ми е запълнена — отвърна той. — Ако изобщо ще се срещам с някого, искам най-малкото да разполагам с име и случай.

— Лицето се казва Едуин Нийдъм, а случаят засяга лице с псевдоним Осата, заподозряно в сериозна криминална проява.

Микаел усети да го залива вълна от паника.

— Окей — отвърна. — По кое време?

— В пет часа утре сутринта би било удобно.

— Сигурно се шегуваш!

— За съжаление, в тази история няма нищо, с което да се шегувам. Бих ти препоръчал да бъдеш точен. Мистър Нийдъм ще те приеме в стаята си. Мобилния си телефон ще трябва да оставиш на рецепцията. Ще бъдеш претърсен.

— Разбирам — заяви Микаел с нарастващо безпокойство. След това стана от мястото си и се сбогува с Маргарета Далгрен.